***
Той пъха ръка в джоба си и изважда свит юмрук. Когато ги отваря, виждам два сребърни пръстена. В единия от тях има искрящ диамант.
– Там бяха и сватбените пръстени на родителите ти – казва ми той. – И бележка, на която просто пишеше… „Грижете се един за друг. Обичайте се.“
– Кас…
– Сега искам да кажа, че искам да се грижа за теб. Да те пазя. Да те защитавам от всичко, което може да ти причини вреда или тъга. Но истината е, че ти си тази, която ме пази през всичките тези години. Ти ме защитаваш. Ти защитаваш всички нас. Аз просто искам да ти помогна. По всякакъв начин. Искам да те направя щастлива. Искам да те обичам. – Откъсвам поглед от пръстените в ръката му и срещам стоманеносивите му очи. – Искам да се оженя за теб.
– Кас… – Поглеждам между него и пръстените с отворена уста и тъга в сърцето си. – Не можем да бъдем заедно. Не мога да те целуна или да правя любов с теб. Не мога да ти създам семейство, както могат да направят другите момичета. Дори не ми е позволено да живея вътре в стената с теб. – Затварям юмрука му и поклащам глава. – Съжалявам. Но не. Така ще пропилееш живота си. – Минавам покрай него към стълбите. Ако остана още секунда, сърцето ми ще се разбие още повече, а аз не мога да го понеса.
– Не искам деца – казва той просто. Намалявам скоростта и спирам. – Не искам къща. Не искам да остана тук без теб и определено не искам да бъда с някоя друг. Искам да пътуваме из страната и да убиваме мишени заедно. Да видим нови места. Искам да ядем банани в джунглата. Да гледаме как снега пада по склона на планината. Да плувам в океана. Искам да направя всичко това с теб. – Обръщам се, а той ми се усмихва, толкова сигурен, че знае какво иска. Но той няма представа. Той върви към мен. – Не искам да живея и ден без теб. Искам да те целуна. Да правя любов с теб. Да живея с теб колкото се може по-дълго. – Той взема лицето ми в ръцете си. – Искам те. Винаги съм те искал. Винаги ще те искам.
Някой прочиства гърлото си зад нас.
– Готови ли сте? – Пита Старейшината.
– Готови? – Питам отчаяно. – Имам още няколко часа! Все още не съм готова да си тръгна! Старейшино… моля те!
– Наричай ме Лиспър. Чуваш ли ме? Ние сме основно семейство.
– Лиспър… – умолявам аз. – Още не съм готова да си тръгна.
– Не питам дали си готова да си тръгнеш, глупава кобилке. – Лиспър се ухили, като направи жест и към двама ни. – Говоря за вас двамата. Ако сте готови да се ожените, разбира се. Не си му отказала, нали? Защото той беше много настойчив да получи одобрението ми. Всъщност, болка в задника.
Кас се усмихва развълнувано и вдига годежния пръстен на майка ми.
– Какво ще кажеш? Да станеш моя съпруга?
– Не можеш да говориш сериозно. Какъв живот можеш да очакваш да имаш с мен?
– Такъв, какъвто винаги съм искал. Този, за който винаги сме били предопределени. С приключения, свобода и един с друг. Ти винаги си искала да спасиш света. Така че нека да отидем и да го спасим!
– Ожених родителите ти – казва Лиспър. – Когато Кас поиска съгласието ми за плана си, да получи благословията ми да се превърне, за да може да бъде с теб и да ти помогне с мисията, аз настоях, че аз ще бъда този, който ще го ожени за теб.
– Неговият план? Ти искаш да се превърне? Но… Кас… това е лудост! – Но аз се и усмихвам. Смея се, когато осъзнавам какво е планирал да направи. – Ще бъдеш мъртъв!
– Мисля, че вече установихме… че за някои хора си струва да умреш. А сега спри да спориш и ела тук.
Той ме хваща за ръка и се изправяме срещу Лиспър.
Той прочиства гърлото си и започва.
– Касиус, вземаш ли Скарлет за своя съпруга?
– Взимам – усмихва се Кас.
– Да живеете заедно в брак? Да я обичаш, да я утешаваш, да я почиташ и пазиш, в добро или лошо, в богатство или бедност, в болест и… е… в смърт… ех.
Кас ме поглежда с щастлива усмивка.
– Обещавам да направя всичко това и дори повече.
– Ще изоставиш ли всички други и ще бъдеш ли верен само на нея?
– Тя ще ме убие, ако не съм – казва той с намигване. След това кимва и се усмихва топло. – Разбира се, че ще го направя. Докато и двамата сме живи. Или да сме мъртви. Не знам. Завинаги.
Лиспър се обръща към мен.
– А ти, Скарлет…
– Да. За всичко гореизброено. Да. Да. Да!
Кас се ухилва на нетърпението ми, докато плъзга диамантения пръстен на майка ми на същия пръст, на който все още стои ръчно изработената му лента.
– Тогава ви обявявам за съпруг и съпруга – щастливо заявява Лиспър. – А сега, ако ме извините, ще ви оставя да се справите сами със следващата част. Честито и на двама ви. Той се навежда и ме целува по бузата. – Баща ти би се гордял. Той поставя ръка на рамото на Кас. – Той би се гордял с вас двамата.
Покланя се и слиза по каменните стъпала.
– Сигурен ли си за това? – Питам аз. – Щом е готово, ще има…
– Замълчи и ме целуни, жено.
И с това Кас ме придърпва и ме целува силно. Езикът му гали моя и от този момент нататък няма връщане назад.
Той умира, а ние заедно… ще живеем.
***
Съпругът ми ме целува по врата и прокарва ръце по цялата ми повърхност, докато се изкачваме по стъпалата на верандата на вилата ми. Ние сме една каша от кикот и целувки и толкова много докосвания. Той ме притиска към вратата със сериозна страст. Все пак това е нашата сватбена нощ. Прокарвам пръсти през яркобялата му коса и се вглеждам в яркосините му очи.
– Обичам те, съпруже – издишам през целувките му, докато той притиска гърба ми към вратата.
– Аз също те обичам, съпруго. – Ръката му сляпо търси дръжката на вратата зад мен. Но никой от нас не иска да остави другия да я намери. Когато той най-накрая отваря вратата, ние се втурваме вътре, все още заключени в страстна прегръдка. Свалям качулката върху главата му, докато събувам моите Найк.
– На горния етаж? – Изпъшка той.
– Да. Определено!
От кухнята се чува трясък и нещо тежко пада на пода. Когато чувам как Тий издъхва, се пускаме един друг и бързаме да се уверим, че тя е добре. Отварям вратата.
– Тий, ти… О, по дяволите!
Уиндър и почти напълно голото му тяло падат от масата от изненада, докато Тий седи с гръм и трясък и покрива също толкова голото си тяло с ръце.
– Скар! Мислех, че ще си тръгнеш за няколко часа! – Задъхва се тя.
Захлупвам с ръце очите си, докато Кас заключва погледа си и огромната си усмивка в тавана.
– На кухненската ми маса? Наистина? Това е просто нехигиенично! – Поглеждам през малката пролука в пръстите си, докато Кас подхвърля кърпа за чай на най-добрия си приятел. Уиндър се изправя и я използва, за да се покрие. – Чакай… почакай… – поглеждам между тях и разбирам, че косата на Уиндър е бяла! – Ти… ти също си заразен? Чакай… – Обръщам се към Кас. – Ние? Ти каза ние. „Трябваше да го попитаме нещо“. Вие двамата помолихте Старейшината да се обърне? – Кас просто се усмихва. Поглеждам назад към Тий, която ми проблясва с венчалната си халка, докато използва Уиндър като преграда за голото си тяло.
– О! О, Тий! – Правя крачка, за да се втурна към нея и да я поздравя, но бързо си спомням, че тя е прекалено гола за това.
– Да… поздравления за всички. А сега, хора? – Уиндър кимва към вратата: – Имате ли нещо против?
Кас хваща ръката ми.
– Както си му е реда – смее се той и ме издърпва, докато аз се усмихвам към екстатичната Тий.
Кас затваря вратата и ме поглежда с красива, момчешка усмивка.
– Всички ли отиваме? – Питам радостно. – Всички? Отвъд стената?
– Да. – Той кимва веднъж. – Все пак сме семейство. А сега се качвай по стълбите. Той се усмихва и ме плясва по гърба.
Назад към част 48 Напред към част 50
