***
На следващата сутрин хвърлям одеялото от леглото и разхвърлям възглавници из стаята, псувам под носа си, докато търся палтото си. Снощи го оставих да виси на вратата на спалнята. Сигурна съм в това!
– Може ли някой да види палтото ми? – Викам надолу по стълбите, като се навеждам над парапета. – Лиспър ще дойде скоро, а аз не мога да си намеря палтото никъде!
Кас ме целува по шията, докато минава покрай мен на стълбищната площадка.
– Успокой се, добре? Лиспър е взел палтата. Каза, че трябва да ги оправи, преди да тръгнем. – Той се спуска по стълбите, преметнал чантата си през рамо и с широка усмивка на лицето си. – А сега приключвайте с опаковането и ни чакайте в кухнята. Не искаме да закъсняваме.
– Да ги оправи? – Викам след него. – Какво не е наред с тях?
– Не знам – засмива се той и ме поглежда, когато крака му стига до долното стъпало. – Просто си събери нещата, добре?
– Но… Мразя да опаковам. Не можеш ли просто да го направиш вместо мен?
– Аз съм твой съпруг. А не твой роб. Ще бъда в кухнята с Тий и Уиндър. Които… между другото… са опаковани.
– Кажи на тези двамата, че е по-добре да измият масата! – Викам надолу. Слушам го как продължава да се смее, докато влиза в кухнята. – Пъклено опаковане – мърморя аз и се връщам в спалнята си. – Мразя да опаковам.
Звукът на всички мои приятели, които се смеят и шегуват, е блаженство. Влизам в кухнята и ги виждам всички. Уиндър е обгърнал с ръце Тий. Чили и Флаш са застанали един до друг, а пръстите им са преплетени, за да ги видят всички, тъй като сега вече не е забранено да обичаш когото си поискаш по дяволите. Лум налива уиски в многобройните чаши, сложени на масата, и като ни вижда, вдига бутилката.
– Честито! – Радва се той, насочва се към мен и ме прегръща. Аз му отвръщам с радост. – Не знаех какво да ви подаря за сватбата, затова изрових малко от уискито на баща ти. Искам да кажа… какво ще дадеш на група зомбита за сватбен подарък?
– Не бих я нарекъл зомби, когато зъбите ѝ са близо до врата ти, приятелю – предупреждава Уиндър с усмивка.
Лум се ухилва и започва да раздава чаши на всички. Аз взимам две и се отправям към Чили и Флаш.
– Много съжалявам, че си помислих, че вие двамата сте предателите. – Подавам им по едно питие. – Надявам се да ми простите.
– Забрави за това – искрено ми казва Чили.
– Мисля, че цялото това нещо, че умря, за да спасиш всички ни, определено го компенсира – добавя Флаш, докато двамата се навеждат и ме прегръщат.
На вратата се чука и аз ги пускам и двамата.
– Ще го взема – казва Кас и ме подминава с целувка.
Когато се връща, той не е сам. Лиспър, Старейшина Десет, Боузър и Совата също са с него. Совата е в инвалидна количка и се гърчи при всяко движение. Отделяме малко време, за да се поздравим, а Чили се уверява, че всеки има чаша в ръката си.
– Как се чувстваш? – Питам Совата.
Тя полага ръка върху нараняването си.
– Добре. Боли ме, но съм жива. Благодарение на теб.
– Никога нямаше да успея да стигна до стената без теб и твоя екип.
– Нека просто се съгласим, че всички сме страхотни – казва Уиндър и вдига чашата си, преди да я изпие наведнъж. – Долейте, моля – добавя той, подавайки чашата си на Чили, който веднага я долива. – Това, че съм мъртъв, прави пиенето много трудно и имам нужда от нещо, което да ме разтовари.
Очите му се стрелкат към мен за кратко. Знам какво има предвид. Не само че след няколко часа ще напуснем дома си завинаги, но и трябва да погребем баща ми преди да си тръгнем. Не съм сигурна, че някой от нас вече е готов за това.
– И така, как изглежда там? – Питам Лиспър. – Колко загубихме?
– Твърде много – въздъхна той и очите му се присвиха, докато гледаше в пода. – Твърде много. Погребението ще бъде след няколко дни. Трябва ни време, за да намерим и идентифицираме всички. – Гласът на Лиспър леко се пречупва и той изглежда напълно опустошен.
– Окончателно ли унищожихме серума? – Питам аз.
– Къщата на Ноа е кратер – гордо ми казва Боузър и дава на Лиспър секунда, за да се съвземе. – Няма повече вирус.
Лиспър кимва в знак на съгласие.
– Намерих един бездомник от Сивия плащ. След известно убеждаване той ни разказа за няколко поддръжници на Ноа, за които не знаехме, и ние ги събрахме. Също така ни каза къде и кога трябва да пристигнат още лодки, натоварени с цели. На тях все още има сиви плащове.
– Трябва ли да останем и да ви помогнем да се справите с тях? – Предлагам.
– Не. Ще бъдем готови за тях. Не се притеснявайте – уверява всички ни Лиспър. – Следващият кораб трябва да пристигне след три седмици, малко по-на север, отколкото ми се иска. Но за щастие, познавам един господин, който е доста опитен в това да прави нещата на пух и прах. Краката им няма да стигнат до сушата, преди да ги взривим обратно в ада. – Той ме потупва по гърба и се отправи към уискито.
Всички се успокояват и започват странно да бъбрят. Всеки от тях се опитва да внесе малко лекота и оптимизъм в мрачните и сърцераздирателни последици от битката. Моментите минават и става болезнено ясно, че наистина няма радостни думи за споделяне. Думите им затихват. Усмивките им се изплъзват. Очите им се изпълват с тъга и всички оставаме в мълчание.
Лиспър се изправя, прочиства гърлото си и се уверява, че чашите на всички са пълни, преди да вдигне своята.
– За падналите – казва той. Ставаме и се събираме около масата. – За смелите мъже и жени, които загинаха в битките. Които дадоха живота си и спасиха толкова много други. За тях.
– За всички онези изгубени души, които повярваха на Ноа и загубиха човечността си по пътя – добавя Старейшина Десет.
– За баща ми – казвам с тъга. – Който умря, спасявайки живота ми.
Кас целува върха на главата ми.
– За всички нас.
– За всички нас – повтаряме заедно с високо вдигнати чаши.
Всички пият.
– Добре… – Въздъхва Лиспър, слага чашата си и взема пакета, който е донесъл със себе си. – Стига толкова. Нека се опитаме да разведрим малко настроението, а? – Той разгъва кафявия хартиен пакет и подава на Тий, Уиндър, Кас и мен, палтата ни. – Това е за вас и за новата ви част, капитане.
– Капитан? – Питам аз, с една повдигната вежда.
– Помислихме, че капитан ще е по-добре от Старейшина. И няма повече номера. Само имена. Не е ли така… Ханди? Лиспър поглежда към Старейшина Десет, който свива рамене.
– Всички сме го правили – настоява той.
– Не толкова, колкото ти, когато живеехме в една стая. – Лиспър извърта очи, преди те да се приземят върху мен. Той прави жест към Старейшина Десет през рамо с палец. – Беше като да живееш с възбудено куче.
Почти се задавям с уискито си, докато всички останали се подсмихват.
– Ето. – Лиспър ми подава черното кожено палто на майка ми. – Искам да се гордея с новото ти подразделение. Искам да се гордея с всички вас, както и с баща ти. Затова създадох нов знак за вас. Нещо, което вдъхва надежда и светлина сред цялата тази загуба и мрак. Канарчето е просто… ами, то е нещо погрешно. Това. Това е много по-подходящо. – Той я протяга още, като едната му ръка се опира на горната част на деликатно сгънатата дреха.
Взимам перфектно сгънатото палто и разглеждам новия символ, който той е прикрепил към него. Вече няма малка жълта птичка, а вместо нея има два бели гълъба по средата на полет, чиито човки се докосват.
– Японският бог на войната на име Хачиман обявил гълъба за свещен символ – разказва Лиспър. – По време на битки и конфликти гълъба на Хачиман се носел в чест на мира, който ще последва битката. – Ръката му се настанява на рамото ми, пръстите му се впиват в кожата ми. – Точно като теб и твоя екип. Вие ще донесете мир. Знам го.
– Откъде знаеш за Хачиман и гълъбите? – Питам, учудена, че той знае нещо за японската история.
Лиспър се ухилва и се отдръпва, като плъзга ръце в джобовете си.
– Баща ти ми каза, след като ти настоя да му прочетеш онази книга по японска история, която намери преди няколко години.
Усмихвам се приятно при този спомен. За мен и баща ми, седнали на тази кухненска маса. Той все още ме учеше да чета. Справях се добре, но той продължаваше да ме подтиква да продължавам. Казваше, че съм добра. Трябваше да бъда блестяща. Беше намерил куп книги в един стар камион на библиотеката и ми беше отмъкнал няколко. Беше посред нощ и валеше проливен дъжд. Светкавиците продължаваха да пресичат небето и земята се тресеше от гръмотевиците, което ми пречеше да заспя. Излезнах през прозореца на спалнята си в Академията и се промъкнах до вилата му, като тревогата ми се извиваше отвътре заради силата на бурята. С него се чувствах в безопасност. Дори когато ми се струваше, че небето пада на земята и земята под него се разпада. Той ме пусна вътре, уви ме в кърпа и ме накара да чета, за да се откъсна от гръмотевичната буря. Същата вечер научих за Хачиман и гълъбите и през следващите седмици ги рисувах отново и отново.
Лиспер докосва знака.
– Много по-добре от канарче, не мислиш ли? – Попита той тихо.
– Мисля – прошепвам, а в гърлото ми се надига скръбно ридание. – Наистина мисля. Дори сега той продължава да ми говори. Той все още е тук. Баща ми.
– Какво изобщо е канарче? – Пита ме Тий, гледайки как очите ми се пълнят със сълзи. – Никога не съм чувала за тях, освен по отношение на единицата.
– Много преди епидемията хората са копали дълбоко в земята за въглища. Вземали са със себе си канарче в клетка. Ако канарчето умре, това означава, че във въздуха има отрова и те трябва да напуснат – разказва Лиспър. – Това е равносилно на канарчетата. Изпращат ги в опасност, за да видят дали ще се върнат.
– Не грешиш – отсичам аз.
Нахлузвам палтото на майка ми и галя гълъбите. Пръстите ми нежно се плъзгат по деликатните шевове и усещам как през мен преминава прилив на емоции – от върховете на пръстите ми до краищата на пръстите ми. Това е нещо, което никога преди не съм изпитвала. Нито веднъж през целия ми живот. Не и до този момент.
То ме кара да изтръпвам и стопля мъртвото ми сърце. Главата ми е лека и замаяна, а бълбукащо чувство на радост изпълва гърдите ми, карайки момичешка усмивка да се отскубне от устните ми и щастливо хлипане да се изплъзне от устата ми.
Трябва ми миг, за да осъзная какво точно чувствам.
Вяра.
Абсолютно доверие в една непозната сила. В нещо, което не мога да видя. Което не мога да чуя и което не мога да докажа.
Но аз го знам, стоейки тук, с приятелите си, семейството си, съпруга си, с палтото на майка ми, което лежи на раменете ми, и медальона на баща ми, който виси на врата ми, а във вените ми тече унищожението на целите, които поразяват този свят… Аз знам!
Човечеството няма да преживее само това. То ще процъфти. Ще расте, ще обича и ще бъде това, за което винаги съм копняла.
Ние всички ще бъдем. Знам го!
Защото сега имам вяра!
Вярвам във всички нас.
Ние ще живеем.
Ще бъдем свободни.
Ще спечелим!
– Много повече ми харесва този символ – кимвам щастливо, усмихвайки се на знака. – С абсолютна точност. Перфектен е. – Вдигам поглед към Лиспър. – Готов ли си? – В гласа ми се долавя твърдо напрежение, когато той ме поглежда с блестящи очи. – Мисля, че е време. Не е ли така?
– Мисля. Хайде. Хайде да се сбогуваме.
***
Няма думи, с които да опиша как се чувствам, гледайки как пламъците се стрелкат високо в небето, докато стоим на плажа отвъд стената. Тялото на баща ми е изчезнало под жадните пламъци, подхранвани от няколко бутилки от любимото му уиски, разбира се.
Кас и Тий стискат ръцете ми, докато стоят до мен. Уиндър е хванал другата ръка на Тий и заедно стоим в редица и гледаме как баща ми напуска този свят напълно.
По лицата ни се стичат сълзи.
Сълзи раздират гърлата ни.
Тялото ми се тресе неконтролируемо.
Ако те не бяха тук с мен, мисля, че щях да скоча в тези пламъци и да се превърна в пепел заедно с баща ми.
Отвъд кладата морето се разбива леко в пясъка. Снегът продължава да вали около нас, кацайки по косите и кожата ни, без да успее да се разтопи върху студените ни тела.
Зад нас се изправят безброй мъже и жени. Стотици от тях. Ръцете им са положени върху сърцата им в пълна тишина. Не само войници, но и цивилни. Всички до един са тук, за да кажат последното си сбогом на моя прекрасен баща.
Тяхната скръб и мъка карат въздуха около мен да вибрира, а вътрешностите ми да крещят от глад. Ненавиждам как се чувствам, когато усещам суровата им човечност. Ненавиждам колко съкрушена съм от това, че гледам как баща ми изгаря.
Сега виждам, че заминаването е най-доброто нещо за всички нас.
И за живите… и за мъртвите.
Пускам ръката на Тий и галя медальона на врата си, мислейки за снимката вътре. Затварям очи и виждам как майка ми и баща ми изглеждат щастливи, докато ме държат в ръцете си. Изключвам всичко останало и се придържам само към този единствен спомен.
И му обещавам, обещавам и на двамата, че никога няма да го изпусна.
– Обичам те, мамо. Обичам те, татко – прошепвам аз.
И сред шума на вълните, падащия сняг и свирепите пламъци ги чувам да шепнат в отговор.
– „Аз също те обичам, хлапе. Ние също те обичаме. А сега излизай и наритай задниците на зомбитата!“
Назад към част 49 Напред към част 51
