Глава 16
Небето над Манхатън беше вече тъмно, когато Рафаел кацна на балкона пред дневната на двамата с Елена. През стъклото се процеждаше топла светлина, която го приветстваше у дома. Съпругата му се беше разположила на дивана и с любов полираше нещо, което изглеждаше като добре използван комплект ножове за хвърляне.
Тя вдигна вежди, за да се откъсне от работата си.
„Защо стоиш там и се взираш през стъклото като страшен преследвач?“
Той усети как устните му потрепват.
„Просто се възхищавах на съпругата си.“ – Влизайки, той се приближи и я целуна по тила. – Откъде са тези?
– Дийкън използва старите ми остриета за хвърляне, за да направи правилното тегло на новите. Той държеше старите на склад за справка. Изпрати ми ги днес, за да ми правят компания, докато кове новите. – Тя прокара едно острие през пръстите си със сръчност, каквато той не би очаквал толкова скоро след събуждането ѝ. – Казах му да изпрати сметката на теб.
– Отлично. Дори на най-великия жив оръжейник не е позволено да дава на съпругата ми остриета. – Сега това беше обещание между тях, неговото настояване да бъде единствения мъж, който някога ѝ е давал острие. – Виждам ли едно синьо перо, което лежи там?
– Илиум ме посети. – Тя се намръщи, когато той заобиколи дивана, за да седне на масичката пред нея, разперил криле зад гърба си. – Този идиот влетял в къщата, за да вземе арбалета ми, скъпоценното острие, което ми подари, и картината на Аодхан.
Разбира се, че Илиум щеше да спаси това ценно произведение на изкуството.
– Той е невероятно бърз летец.
– Не ми казвай, че не си му ядосан за това, че е поел риска.
– Нямаше да е от полза. Твоят Блубел никога няма да съжалява за това, което е направил. – Лекосърдечен и радостен, Илиум рядко се превръщаше в несговорчив – това обаче не означаваше, че не е упорит. – Познавам го от деня на раждането му. Когато реши, че даден начин на действие е правилен, никой не може да го накара да се разкае – като дете той приемаше наказания за такива неща, но не казваше „съжалявам“.
– Уф. – Тя отпусна глава назад на дивана, а фините кичури на косата ѝ се разпръснаха по кадифеното сиво. – И така, как беше? Полетът ти. Удари ли някого, докато беше Страшния Рафаел?
Той знаеше, че тя ще се досети защо е отсъствал толкова много часове.
– Приближих се до един старши ангел, който позволи на нещата да се разминат, докато ме нямаше. Нямам друго извинение освен ентусиазъм – понижих го в длъжност и с този район от територията вече ще се занимава вампир на възрастта на Дмитрий, който обикновено работи под ръководството на Назарах.
Елена изтръпна при името на атлантския ангел. Никога не беше харесвала Назарах, защото го смяташе за жесток отвъд всичко, което можеше да бъде оправдано. Като архангел, който се нуждаеше от силни ангели, на които можеше да се довери, за да си вършат работата по контрола на вампирите, Рафаел имаше различна гледна точка и двамата се бяха съгласили да не се съгласяват по въпроса.
– Летя ли до Атланта?
Рафаел кимна.
– Отне ми много по-малко усилия и време, отколкото очаквах. Тези крила са бързи дори сега, когато вече не са пламнали. – След това ѝ каза най-интригуващото нещо. – Бях почти в Атланта, когато говорихме за кондорите на Елижа.
Устата на Елена се разтвори. Затваряйки я на мига, тя поклати силно глава.
– Искаш да ми кажеш, че съм установила контакт с теб през няколко щата?
– Гласът ти беше кристален.
– Чудя се докъде бихме могли да го разтеглим. – Той виждаше как ума на ловеца му работи яростно. – Голямо предимство във враждебна ситуация. – Но макар думите ѝ да бяха практични, позитивни, а тялото ѝ да изглеждаше по-съществено, отколкото когато си тръгна, той я усещаше в себе си, вкусваше тъгата ѝ.
Елена ценеше крилете си, дара на небето, който никога не бе приемала за даденост. Често се бяха отправяли на дълги полети без причина, освен че тя искаше да лети. Беше му казала, че десетгодишния ѝ план за полет е да научи всички трикове на Илиум, за да може да ги върне на синекрилия ангел.
Той падна на едно коляно пред нея. С ножовете в скута ѝ между тях той пое устните на своята съпруга в целувка, която беше удар в сърцето му, изтръгване на душата му.
„Моята Елена.“ – Единствената жена, която някога щеше да живее в него по този начин.
Вратът ѝ беше болезнено тънък под дланта му, когато той плъзна ръката си към тила ѝ. Кожата ѝ все още притежаваше слаб блясък. Но ръцете, които обгърнаха шията му, бяха свирепи и плътни и той се озова в прегръдката ѝ, за да я притисне по-силно, по-близо… Докато едно смъртоносно остро острие не го прониза в корема.
Прекъсвайки целувката, той погледна надолу към оръжията в скута ѝ.
– Някои мъже биха сметнали това за много лош знак.
– Добре, че знаеш по-добре, Архангеле. – Целувки отстрани на лицето му, докато изпразваше ножовете от скута ѝ, след което избута одеялото настрани, за да я вдигне в прегръдките си.
Докато я носеше в спалнята им, той каза:
– Кеир ще ме скалпира за това и аз ще му позволя.
Очите на Елена заблестяха в сребристо, когато тя допря устата си до неговата.
– Имам нужда от това повече, отколкото от лекарства, храна или въздух.
Поставяйки я на леглото, Рафаел съблече дрехите си с воинска ефективност. Избледнелите и добре износени дрехи паднаха на пода в небрежна купчина, докато съпругата му го наблюдаваше; в погледа ѝ се долавяше глад, който бе далеч по-дълбок от плътта. Двойникът ѝ го стисна за гърлото. Между тях пулсираше ноктестата нужда да си възвърнат връзката, която Каскадата се бе опитала да прекъсне.
Когато той се спусна над нея, разперил криле от двете си страни над тях, тя въздъхна и притисна длани към гърдите му.
– Понякога се убеждавам, че съм си представяла колко точно великолепен си, после влизаш в някоя стая и бум, попадам отново там.
Рафаел не можеше да говори, нуждата му беше ненаситна буря, която заплашваше да пропука кожата му, да се разлее в света. Вместо това я целуна, като вложи цялата си любов и целия си ужас в нея. Нейната власт беше обсебваща и безгранична, тя взе всяка унция и поиска още. Когато силата започна да се пропуква под кожата му, златната мълния се бореше с юздите, той изтръгна тези юзди с груба сила.
– Уау. – Една-единствена дума, прошепната срещу влагата на устните му, ръцете на Елена се спускаха по раменете му до бицепсите.
Поглеждайки надолу, Рафаел видя, че гърдите му са пропукани от златна енергия.
– Привързал съм го. – Звукът беше студен, смъртоносен.
– Ето, че отново се правиш на секси страшен Рафаел. – Елена проследи линия по скулата му и пръста ѝ се откъсна изрисуван от мълния, която се завъртя около знака, преди да потъне в кожата ѝ. Трепереща, тя обгърна двете си ръце около него и дръпна главата му обратно надолу.
Телесната топлина изгори студа, напълни кръвоносните му съдове, накара кожата му да заблести от пот.
„Ако все още не се лекуваше, щях да бъда брутален.“ – Да я сграбчи толкова дълбоко и силно, че да остави отпечатък в нея, който нищо не би могло да изтрие.
„Рафаел.“ – Елена се изви под суровите сексуални думи на своя архангел, заобиколена от пращящото насилие на силата му. Тя беше в изгарянето на целувката му, в грубата топлина на кожата му, в електрическото синьо на очите, които отново бяха простреляни с мълнии.
„Боли ли?“ – Тези очи бяха ледени, почти жестоки.
„Не.“
Те се вкопчиха един в друг, без повече да мислят за силата и хаоса или за нещо друго извън тях. Тя не знаеше кога дрехите ѝ се свалиха, само че кожата на Рафаел се докосна до нейната, а ръцете му я погалиха по тялото. Тя обаче не усещаше силен натиск, знаеше, че той трябва да се притеснява да не я смачка. Това не беше проблем, с който се беше сблъсквала някога преди – в леглото между тях нямаше граници.
Яснотата дойде, а с нея и острото чувство на гняв, защото това беше действителен проблем. Тя се изправи твърдо срещу гнева си, преди да успее да се издигне на повърхността, но когато този път прекъснаха целувката, очите на Рафаел пламнаха в синьото в сърцето на пламъка и гърдите му се надигнаха.
– Измисли решение – каза той, вместо просто да прекъсне отношенията – това щеше да навреди.
Както и да е, тя го целуна силно, преди да каже:
– Аз трябва да съм отгоре.
Той обърна позициите им… И тя видя, че тялото ѝ е покрито с пипала от златни мълнии, които бяха паднали от него. Цялото му тяло на свой ред беше прорязано от златни пукнатини.
Сложил едната си ръка в косата ѝ, той я придърпа надолу, за да я целуне.
Спираща дъха сила във всеки удар на сърцето му, във всяко негово докосване. Белият огън отново облиза крилата му, падна върху тялото ѝ, когато той изви крилата си около нея. Нескритото му притежание развърза възела в нея, за който дори не подозираше: Леденият страх, че без крила тя вече не е жената, в която Рафаел се е влюбил.
Глупости. Нейният архангел я беше избрал, когато тя беше крехка смъртна. Тяхната любов не беше крехка и условна. Тя беше завинаги и беше брутална в нуждата си. Без значение от физическото им състояние.
Той вкара езика си в устата ѝ, а с едната си ръка оформи гърдите ѝ. Тя изстена и се хвана за косата му, като търкаше тялото си в гладките му мускули. В този момент беше покрита с толкова много от силата му, че вече не можеше да разбере кога потъва в нея. Това беше електричество по кожата ѝ, живо електричество, което имаше толкова силен вкус на Рафаел, че тя нямаше никакви угризения да се оголи пред него.
Миг, за да си поеме дъх, гласа на Рафаел беше рязък, когато той каза:
– Това смущава ли те? Светкавицата?
И тя осъзна, че същия глупав страх гризе и смъртоносния архангел, който я държеше.
– Ако на теб ти харесва леко светещ скелет – каза тя срещу мокрите му от целувката устни – на мен ми харесва секси архангел, изрисуван с мълнии.
Следващата им целувка беше бавна и еротична, наситена с пронизваща любов. Когато Рафаел я побутна в правилната позиция, тя затаи дъх и потъна върху него. Вътрешната ѝ плът беше хлъзгава от нужда и набъбнала от възбуда, ръцете ѝ се подпираха на гърдите му, а неговите придържаха бедрата ѝ. Плъзгаше се плътно, но тя не го забави – не можеше, не за първи път. Тазът ѝ се срещна с неговия, а пениса му се държеше властно в нея.
Тя потръпна от облекчение, толкова дълбоко, че предизвика сълзи в очите ѝ.
Рафаел седна и я притисна към себе си, докато тя се разгъваше по тялото му. Те притиснаха челата си едно към друго, пръстите на Елена докоснаха челюстта му, а ръката му я погали по гръбнака.
– Обичам те, докато не мога да дишам.
– За мен винаги ще бъдеш само ти, Елена. Аз съм твой. – Крилете му я обгърнаха, обгръщайки ги в пашкул от бяло-златиста енергия, толкова блестяща, че единственото друго нещо, което тя можеше да види, беше жестокото синьо на очите му.
Те започнаха да се движат заедно. Далеч по-бавно и с повече внимание, отколкото някога преди, но тук не ставаше дума за див секс. Нуждата им беше далеч по-висцерална. Когато по лицето ѝ се търкулнаха сълзи, Рафаел ги целуна. А когато той зарови лицето си откъм врата ѝ и я стисна болезнено силно, тя погали косата му, целуна го по слепоочието и прошепна, че ще се справят, че нищо няма да ги раздели.
Когато вълната се отдръпна, тя го направи в пламък от бяло-злато, който предизвика ослепителни послеписи зад очите ѝ. Държейки се за своя архангел, Елена позволи на силата му да нахлуе във всяка клетка на тялото ѝ. Страхът вече нямаше право да я владее.
Не и тук. Не и с нейния архангел.
Студена каскадна сила или не, никоя част от Рафаел никога нямаше да я нарани.
Светкавиците напукаха кожата ѝ и изригнаха от порите ѝ.
Назад към част 16 Напред към част 18
