Глава 17
Легионът
Легионът видя как от всеки прозорец на апартамента на кулата, който беше на аекларите, се изсипва изгаряща светлина и видя как ангелите в целия град кацат на всяка свободна повърхност. Високо в Кулата Острието се втурна вътре от мястото, където стоеше на балкона, и Венъм се втурна с него.
По улиците смъртните погледнаха нагоре и замръзнаха.
Но Легиона не се издигна, не се насочи към Кулата. Вместо това Първичния разтегли ума си и заговори с Острието.
„Спри.“
Нямаше отговор, но трийсет секунди по-късно Острието се върна на балкона си. Твърди, тъмни очи се приземиха върху Първичния – който бе долетял на безшумни криле, за да приклекне на ръба на това пространство.
– Защо? – Попита Острието с устройство в ръка, което Първичния беше научил, че се използва за комуникация. Другите в света не говореха на братята си така, както правеше Легиона. Другите не бяха винаги заедно, дори когато бяха сами. За Легиона това беше трудно за разбиране и беше така още от самото му създаване.
Първичния обмисли думите му.
– Елена и Рафаел не се страхуват. – Онова, което свързваше Легиона с аекларите, се бе засилило след завръщането им. Първичният не можеше да чуе мислите им и не знаеше какво правят, но в този момент усещаше висцерален мир, чувство на приемане без граници.
Той разбираше радостта в най-чистата ѝ форма.
Мъчеше се да изрази това познание с думи за Острието, което беше толкова лоялно към аекларите, колкото и към Легиона. Тогава разбра.
– Те са у дома.
Челюстта на Острието се сработи, но той кимна и започна да лае заповеди по телефона.
– Никой да не се приближава до апартамента. Оградете това ниво, докато не чуем нещо от Рафаел или Елена.
Първичният се отметна от балкона и се върна на мястото си на сградата, която беше на Легиона.
„Трябва да направим много разсади“ – каза той на братята си.
Гласовете, които се върнаха при него, бяха и негови, и техни.
„За нея. За Елена.“
„Нейните растящи неща са изчезнали.“
„Ще направим още.“
„Аеклари. Чуваме песента им.“
Назад към част 17 Напред към част 19
