Глава 21
Все още в подем от цялата случка с дървото, Елена се беше изкъпала и си обличаше нови дрехи – дрехи, които наистина ѝ прилягаха, защото Монтгомъри беше магьосник – когато телефона ѝ иззвъня. По-рано същия ден тя беше дала телефона на Вивек и той го беше заредил с номерата на приятели, семейство, сътрудници, но този се оказа непознат.
Тя все пак отговори. От време на време обичаше да изненадва някой нещастен телемаркетьор, като му съобщаваше на кого е позвънил по невнимание. Любимият ѝ беше вампира, който ѝ беше благодарил, че преди осем години го е откарала обратно при неговия ангел.
– „Шест месеца по-късно срещнах любовта на живота си. Тя е прекрасна, доколкото може да бъде прекрасна, и не приема никакви глупости, а сега си имаме и малко човече. Името му е Елдев, като теб.“
По-късно ѝ беше изпратил снимки на своя абаносов и пухкав „малък човек“, усмивката на детето беше оръжие, толкова беше очарователна.
– Ели?
– Бет. – Елена седна на ръба на леглото, облечена само по бикини и потник с презрамки. – Това не е твоят номер.
– О, това е телефона на баба. Тя най-накрая позволи на дядо да ѝ купи такъв, макар че в повечето случаи го оставя да лежи и да събира прах. – Гласът на по-малката ѝ сестра се поколеба. – Исках да говоря с теб.
– При Майда и Жан-Батист ли си? – За разлика от Бет, на Елена ѝ беше трудно да ги нарече баба и дядо – въпреки всички мъчения и болка, които бяха изтърпели, двамата бяха вечно млади и щяха да останат такива завинаги. – Ще дойда. – Нямаше смисъл да се крие, след като вече не приличаше на избягала от местния корабокруширащ завод. Светът щеше да направи от безкрилото ѝ каквото пожелае.
– Не, ние сме у нас. – Отговорът на Бет блесна. – Идваш ли? Наистина?
– Да, наистина – каза тя на вълната на привързаността към тази сладка, красива жена, която някога е била момиченцето на Маргарите. – По пътя ще се отбия да поздравя Сара, така че дай ми около час.
– Ще изпека любимата ти торта.
– Бети. – Елена си пое дълбоко дъх. – Вече нямам крила.
– Тъжна ли си? – Меки думи. – Ти обичаше крилата си.
– Бях. – Но тя беше направила своя траур – и беше казала „Майната ти Каскада“, като излезе от ада със способността да вдъхва на нещата буен, зелен живот. Ако Леуан изгореше света, Елена щеше да го върне към живот. Каскадата можеше да се засмуче от това. – Сега просто се радвам, че съм си у дома.
– Толкова много ми липсваше. – Бързо приглушено ридание.
Елена преглътна.
– Скоро ще дойда. – Независимо от всичко, Бет винаги щеше да бъде по-малката сестра на Елена, обърканото момиченце, което бе стиснало ръката ѝ с мека и пухкава, когато полагаха сестрите, а след това и майка им, да почиват.
След като затвори, Елена се обади на Ашуини.
– Свободна ли си да ме закараш? Не мисля, че трябва да шофирам точно сега – малко съм извън практиката.
– Вече съм в една кола пред Кулата. Почакай да видиш колата, която съм поръчала.
Очите на Елена се присвиха; Аш определено се забавляваше да се шегува с приятелите ѝ, използвайки способността си да вижда откъслечни частици от бъдещето.
– Веднага ще сляза.
Не отне много време, за да навлече черни дънки, металически син суитчър с щампа с логото на Кулата, чорапи и ботуши. Все още не беше сигурна за по-късата коса, но няколко щриха с четката и беше готово.
Грабна коженото си яке и се отправи навън.
Намери Аш, седнал зад волана на бебешки розов кадилак без покрив. Слънчевите очила на колежката ѝ ловец бяха в отразяващо златно, тъмната ѝ коса беше прошарена със същия цвят, а обръчите, които висяха от ушите ѝ, бяха с индиански дизайн, който изобразяваше водопад от звънчета. Кафяво кожено яке, носено върху черна тениска с дълбоко деколте, и тъмносини дънки допълваха облеклото.
– Сега се чувствам недостатъчно облечена – каза Елена и отвори вратата откъм страната на пътника.
– Бих ли ти направила това, Ели? – Ашуини подаде кутия, увита в сребърна хартия.
– Умница.
– Ей, защо имам трето око, ако не мога да го използвам, за да намигам от време на време?
Усмихвайки се, Елена се настани на седалката, преди да се заеме с разкъсването на пакета. Вътре намери чифт огледални слънчеви очила, оцветени в дълбоко лилаво, които изглеждаха фантастично на фона на почти бялата ѝ коса. В кутията имаше и чифт обеци с обръч, подобни на тези на Аш, с тази разлика, че нейните бяха от зашеметяваща стомана.
Тя докосна едната ушна мида. Да, както и подозираше, пашкула беше „поправил“ дупката за пиърсинг. После видя, че обръчите са предназначени за закопчаване.
– Сериозно, на стари години ставаш все по-зле. – Мърморейки или не, тя си сложи обеците.
Остра усмивка от страна на приятелката ѝ.
– Сега сме готови.
Двете потеглиха с рев.
Колата привличаше много внимание – както и Елена. Когато спряха на светофара, съседния шофьор направи двоен завой, погледна зад нея, след това прехапа долната си устна, преди да се наведе през прозореца и да извика:
– Добре дошла обратно, ловецо! Всеки, който оцелее след експлозията на шибаната къща от ада, е легенда в моята книга!
Елена му отправи закачлив поздрав. Знаеше, че шепота вече е започнал; спекулациите за това как е загубила крилата си скоро щяха да се превърнат в любимото занимание на всички. Най-лошото щеше да е сред безсмъртните. Някои извън Кулата щяха да се кикотят в радост от загубата ѝ, а други щяха да я гледат с подозрение, че не е нито вампир, нито човек, нито ангел.
Дали ѝ пукаше? Само ако това се отразяваше на Рафаел.
Докато пътуваха, а вятъра играеше в косите им, Ашуини я осведомяваше за новините в гилдията и за други случайни неща.
– Ранзъм вероятно ще чака в офиса на Сара – каза тя в един момент. – Човекът е направил толкова много бавни пътувания покрай Кулата, откакто се събуди, че Дмитрий го попита дали иска да се присъедини към охраната на Кулата.
– Двамата с Найри вече си намериха къща?
– Той няма да ми говори цял месец, ако разкажа всичките му новини.
– Тогава ми разкажи за ситуацията с убийците. – Ловците се грижеха за собствената си полиция; Убиецът беше техния голям злодей, ловеца, натоварен със задачата да екзекутира онези, които са преминали крайната граница.
– Сара отиде с екипа. – Ашуини взе завоя с плавна скорост. – Всички старши ловци на активна служба поемат задачата на ротационен принцип, като във всеки един момент трима от нас са на разположение. Аз вече преминах през обучението, както и Ранзъм и Демарко, Хилда, Роуз и Кенджи. Сара изтупа праха от уменията си за активна служба и включи името си в списъка.
– Това е моята не-изненадана физиономия. – Сара беше директор на гилдията отчасти защото се грижеше много за хората си – всички знаеха, че ако всичко се обърка, Сара ще ги предпази от разгневени ангели или ядосани вампири, докато нещата се успокоят. – Никой от нас няма да позволи това да се случи?
Ашуини изхърка.
– Като че ли. Тя е твърде важна, за да рискуваме при лов на Убиеца. Демарко отговаря за списъка и все ‘забравя’ да добави името ѝ. Мисля, че тя може да започне да става подозрителна.
Раменете ѝ се разтрепериха при мисълта за раздразнението на Сара, която си потропваше с пръсти, и чара на Демарко, който я „о, боже“, Елена се облегна по-назад на седалката си.
– Аз също ще се занимавам с обучението, щом се върна към пълната си сила. – Може би вече нямаше крила, но не беше загубила способността си да усеща вампирите – сякаш това беше толкова дълбока част от нея, че нищо не можеше да я заличи.
– Казах на Сара да ти запази място в тренировъчната програма след време.
– Продължавай и съвсем скоро ще шепнеш предзнаменования като Касандра.
– Ха! – Огромна усмивка. – Имам и друга пикантна новина. Демарко си има приятелка.
– Какво?! И ти не си започнала с това? – Демарко изглеждаше добре, без съмнение, но сякаш отделяше някакъв феромон, който караше жените да го възприемат само като страхотен приятел. – Тя добра ли е?
– Найри от Ранзъм ги запозна. Никога няма да познаеш с какво си изкарва прехраната.
– Друга библиотекарка?
– Не. – Ашуини направи завой към паркинга на централата на гилдията. – Момичето е твърдоглава татуистка. Мастило навсякъде. Пиърсинг през горната ѝ устна и веждата. Цици направо от някой фентъзи комикс, елегантни мускули навсякъде другаде. По-висока е от Демарко с няколко сантиметра, а знаеш, че той не е нисък, и ето го и най-големия кеф – придърпва го към себе си за целувка всеки път, когато го види.
Аш се вмъкна на свободното място, дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.
– Жената си мисли, че той е най-горещото нещо от нарязания хляб насам. Той всеки път изглежда смаян, сякаш не може да повярва на късмета си.
– Вече я харесвам. – Елена все още се усмихваше на идеята да се запознае с момичето на Демарко, когато влезе в централата.
– Добре дошла отново! – Избухна насъбралата се тълпа, докато върху главата ѝ падаха златни балони и навсякъде се развяваха серпентини.
Секунда по-късно тя бе погълната от приятелски обятия, прегръщана отново и отново от своите приятели и колеги. Ранзъм я притисна близо до себе си и, с брадата, която се разпиля по лицето ѝ, прошепна:
– Найри е бременна. В петия месец.
– Еее! – Елена го притисна обратно. – Ще купя на бебето миниатюрно кожено яке. Не смей да позволиш на никой друг да го направи.
Тогава тя беше там: Най-добрата ѝ приятелка. Сара я държеше дълго време, преди да се раздалечат. Изпукаха тапи от шампанско и гръмна музика, но единственото, което тя видя, бяха дълбоките кафяви очи на приятелката си. Сара беше отгледала бретона си и носеше косата си, прибрана назад в спретнат, но мек кок, а вталената ѝ рокля беше оранжева до коляното, която прилягаше на стройното ѝ тяло, а тъмната ѝ кожа сияеше от живот.
Гласът ѝ беше груб, когато каза:
– Добре дошла обратно, Ели.
Нямаше нужда да се казва нищо повече, не тук, не сега.
– Ели. – Демарко с рунтава коса пъхна чаша шампанско в ръката ѝ, след което направи същото и за Сара. – Хайде, вие двете, време е за парти!
Когато Елена спомена, че първо трябва да се обади на Бет, Сара поклати глава.
– Вече ѝ казах, че ще закъснееш. Тя хареса идеята за партито, каза, че това ѝ дава повече време да пече. По-добре да си готова да ядеш.
Както и да е, Елена се появи в дома на сестра си със Сара, Ранзъм, Ашуини и Демарко на ръце. Приятелите ѝ ловци се спряха до колите, а Елена тръгна напред.
Бет, дребна и късокрака, се разплака и се втурна в прегръдките ѝ. Като държеше хлипащата си по-малка сестра, Елена пожела да върне времето назад, да изтрие болката на Бет.
– Съжалявам, Бети – каза тя, когато сълзите на Бет спряха да хълцат.
– Ти се върна. – Бет избърса лицето си с ръце, по които имаше петна от брашно. – И ти не избра да си тръгнеш.
За разлика от Маргарите.
– Никога няма да го избера. – Никога нямаше да накара сестра си да повярва, че не е достатъчно важна за Елена, за да се бори да живее. – А сега, къде е любимата ми племенница?
Изтривайки последните остатъци от сълзите си, Бет се усмихна и прокара ръка по бялата си рокля с пълна пола, изрисувана с червени сърца.
– Кажи на Сара и останалите да влязат. Маги е отзад. Тя ще бъде толкова развълнувана.
Щом влязоха в къщата, колегите на Елена се насочиха направо към масата, отрупана с тестени изделия. Бет сияеше, преди да хване ръката на Елена и да я поведе към кухнята.
– Ето я. – Бет посочи през прозореца на кухнята към задния двор, усмивката ѝ стана по-мека, сърцето ѝ беше на открито.
На задната морава не играеше само Маги. Жан-Батист беше целия с позлатена коса и целуната от слънцето кожа, докато кожата на Майда беше по-тъмно златиста, а косата ѝ държеше малко повече цвят от тази на Елена. Дядото на Елена беше воин, висок и мускулест, а баба ѝ – дребна, със сърцевината на дома и огнището.
Любовта между тях сияеше.
Днес двамата духаха балони с енергичната си и засмяна правнучка. Детето на Маргарите. Елена остана неподвижна при вида на полупрозрачните и оцветени в цветовете на дъгата балончета, които се носеха във въздуха, на фона на тъмнозеленото на дърветата.
– Как беше Майда след като аз… След това, което се случи? – Баба им беше преживяла кошмар, само за да се върне в свят, в който скъпата ѝ дъщеря беше мъртва.
Жан-Батист беше предупредил Елена, че сърцето на Майда не може да понесе още една такава загуба.
– Не е добре, но аз я занимавах с Маги. – Бет, толкова лекомислена за онези, които не виждаха под красивите ѝ рокли и женствения грим, и толкова любяща към хората си, потупа ръката на Елена. – Тя е спасила всички нас. И не е забравила леля си Ели – през цялото време пита за теб.
Елена се накара да се усмихне през болката в сърцето си. Маги щеше да има детството, което тя и Бет нямаха – щеше да се радва на балончетата и задния двор, сигурна в любовта на мама, която никога нямаше да реши да я изостави.
Племенницата ѝ изпищя, когато Елена се появи на вратата.
Изоставяйки апарата си за правене на балони, тя се насочи към Елена, крещейки:
– Леля Ели! Леля Ели! – Ръцете ѝ се вдигнаха нагоре и Елена се спусна по тревата, за да я вземе и да я завърти.
Ръцете ѝ бяха достатъчно силни за това, за любов.
– Леля Ели! – Маги я целуна по бузите, когато тя спря въртенето. – Къде отидоха крилата ти?
– Не знам – каза Елена през прегракнало гърло. – Сега ще бъда леля без крила. Имаш ли нещо против?
Маги поклати силно глава.
– Ти си ми любимка! – Тъмните ѝ очи блестяха, копринената ѝ черна коса се лепеше по бузите ѝ. Едната малка шнола вече наполовина падаше, другата беше несигурна, но държеше.
– Искаш ли да пуснеш балончета?
– Да. – Беше време да създадем нови спомени за задните дворове и балончетата на слънце.
Елена понесе племенницата си към мястото, където баба ѝ и дядо ѝ чакаха. Майда я гледаше как идва в прочувствено мълчание, красотата ѝ беше изтощена и уморена по начин, който нямаше нищо общо с храната или почивката.
– Елена. – Нежен шепот за добре дошла, докато галеше бузите на Елена и я целуваше по челото; пръстите ѝ трепереха, а прозрачния тюркоаз на очите ѝ блестеше като океан.
В същото време Жан-Батист погали с ръка косата на Елена, а чертите на лицето му бяха заключени с контрол, който беше брутален.
Маги протегна ръка, за да подсуши бузите на прабаба си.
– Всичко е наред, Гама. Леля Ели вече си е вкъщи.
Назад към част 21 Напред към част 23
