Глава 3
Легионът
Легионът седеше на стража, търпението им беше безкрайно. Времето беше нещо, което нямаше никакво значение за тях. От време на време им говореше скърбящата синя камбанка. Той им казваше, че са минали шест месеца, после седем. Легионът го попита какво означава това.
Той казал:
– Пеперудата монарх излиза от своята кухина след десет дни. Детето расте в утробата на майката девет месеца. Земята завършва едно завъртане около Слънцето за дванадесет месеца. Едно семе се превръща в мощен дъб за десетилетия. Едно ангелско дете не се счита за възрастен, докато не преживее сто години. Седем месеца са… Капка в кладенеца на времето.
Синята камбанка каза това, но Легиона виждаше нови линии на болка на лицето му с всеки ден, който минаваше в мълчание в стаята, където Легиона бдеше. Техният архангел спеше неподвижно под бялото паяжинено одеяло, което идваше от пашкула, в който беше затворена Елена.
Елена, която беше едната половина от аекларите. Елена, която отглеждаше неща. Елена, която имаше стъклена къща, която винаги беше зелена и топла. Елена, която беше воин. Елена, която говореше на Легиона по начин, по който никой друг не беше говорил с тях.
Елена, която лежеше мълчаливо в пашкула.
През последния час нишките от този пашкул се бяха разпространили бързо из стаята, сякаш се хранеха с енергия, която Легиона не можеше да види, не можеше да усети. Среднощната коса на Рафаел едва се виждаше, огромната широчина на крилете му беше затъмнена. Хрисалисът, който беше твърде малък, вече не се виждаше.
„Расте ли пашкула?“
„Не можем да видим.“
„Не можем да знаем.“
„Тя не може да порасне за един час.“
„Нишките растат.“
„И растат.“
„Снежна коприна покрива стените.“
„Не можем да усетим вкуса на енергията.“
„Но нишките шептят над стаята.“
„Хрисалисът трябва да расте.“
„Не можем да видим.“
„Тя е твърде малка.“
„Къде ще се поберат крилата ѝ?“
„Синята камбанка ни накара да си спомним за пеперудите.“
„Ние забравихме пеперудите.“
„Той ни показа един твърде малък пашкул.“
„Но Елена не е пеперуда. Ангелът не се появява от пашкул.“
„Защо се разстилат нишките?“
„Расте ли пашкула?“
„Не можем да видим.“
Гласовете бяха той и той беше гласовете. Те бяха Легион.
– Ние наблюдаваме – каза Първичния. – Ние защитаваме.
Но нещата пред тях се променяха, слабо сияние се излъчваше от мястото, където бяха аекларите, преди нишките да закрият и тялото на Рафаел, и пашкула на Елена.
Отвъд балконските врати, които сега бяха частично покрити със снежната коприна на нишките, Блубел се обърна. Очите му се разшириха, когато видя океана от нишки, сиянието. Но преди да успее да отвори затворените врати, познат глас влезе в съзнанието на всички тях.
„Напуснете сега.“ – Това беше заповед от един архангел. – „Изчистете небето горе. Опразнете земята наоколо. ОТИДЕТЕ.“
Легионът се раздвижи, дори когато последната дума отекна в съзнанието им. Те бяха Легиона на Рафаел, Легиона на Елена, и бяха получили заповед. Блубел не беше легион. Той беше един от Седемте. Уникален. Със собствено съзнание.
Мъката изкриви чертите на лицето му, но той наклони глава и Първичните видяха как той формулира думата „Сир“.
Всички се раздвижиха.
Синята камбанка падна на тревата, после се втурна в къщата.
Легионът се раздели на четири части и претърси района. Крилатите същества вече летяха към реката с висока скорост, лицата им бяха сурови, а челюстите им – решителни. Легионът се спусна пред колите, движещи се по най-близкия път. Колите не бяха толкова близо до дома на аекларите, но архангела не беше казал колко далеч да се разчисти.
Когато първите два автомобила спряха с писък, който накара изгарящ аромат да се надигне до ноздрите им, Легиона изкърти вратите и изкара изненаданите вампири навън. Група от Легиона се издигна във въздуха, по двама на вампир. Друга група откри четирима души в трета кола – добитък на вампир, който се отправяше към дома. Изплашеният добитък хленчеше, че е взет от Легиона, но не се бореше. Не го направиха и вампирите, след като видяха как ангелите се надбягват от анклава към водата.
От прозорците на дома на аекларите се изливаше златна светлина.
Много от ангелите, струящи над водата, държаха в ръцете си вампири или хора, извеждайки домочадието си от опасност. Синеокият беше един от последните, които излетяха от анклава, и макар че Легиона не говореше с мнозина извън аекларите, те говореха с него:
„В безопасност ли са хората на аекларите?“ – Това беше важно. Легионът знаеше. Аекларите имаха връзки с онези, които живееха в къщата.
„Да, аз ги измъкнах.“ – Синьокрилият, който можеше да лети по-бързо от Първичните и понякога се състезаваше с колите на Острието и Веъм, падна от скалата с крила, облизани от златна светлина, толкова ярка, че беше трудно да се изправиш пред нея. В едната си ръка държеше голямо правоъгълно нещо, а в другата – предмети, които те разпознаха.
Няколко души от Легиона долетяха до него и взеха вещите. Те не разбираха нещата, но в съзнанието им те бяха свързани с аекларите. Ще ги отведем с полет до Кулата.
Повечето от ангелите продължиха да летят към Манхатън, а онези от Легиона, които носеха вампири или смъртни, също продължиха да летят. Но Първенецът се обърна, щом се озова над центъра на реката, както и онези от братята му, които летяха само със собствените си тела.
Синьокрилият спря пред тях, сребристосините крила бяха разперени, а лицето му бе обляно от изгарящата светлина, която бе превърнала реката в злато.
А светлината, тя растеше, растеше и растеше.
Докато най-накрая светлината беше толкова ярка, че се превърна в огън и дори Първичния не можа да я понесе и вдигна ръка пред очите си. Последното нещо, което видя, беше интензивен бял блясък.
Ударът на експлозията отблъсна всички назад.
Назад към част 3 Напред към част 5
