Глава 5
Рафаел спря да диша. Блъскането в гърдите му се превърна в рев в ушите му.
– Дали? – Беше му все едно.
Но на Елена ѝ пукаше. Преди той да успее да я спре, тя протегна толкова тънка ръка, че едва ли не я имаше, и потупа косата му, сякаш гасеше пламъците.
– Ето. – Когато тя отдръпна ръката си, той не видя следи от изгаряния.
Тя се намръщи и се загледа в дланта си, после отново в косата му.
– Върнаха се. – Оставяйки странния огън на мира, тя постави ръката си върху тази, която той имаше на бузата и. – Мисля, че светя. – Гласът ѝ беше дрезгав, на жена, която се събужда след дълбок сън. – Аз ли светя?
Рафаел кимна, като стискаше със свободната си ръка песъчинките и мръсотията. Мръсотията беше истинска. Малките камъни в нея, които се забиваха в дланта му, бяха истински. Съпругата му беше истинска. Говореше му.
– По дяволите. – Тя се премести още по-близо и дъха ѝ стана плитък. Минути ѝ трябваха, за да проговори отново, а белите ѝ дробове и сърцето ѝ се бореха да се справят с нуждата ѝ да се движи. – Не искам да бъда светещ в тъмното ловец. – Внезапна усмивка, която достигна до очите, които бяха нейни, дори и да бяха изцяло сребърни без сиво. – Поне ще си подхождаме. Ти си огън. Аз светеща. – Но възторжената ѝ усмивка избледня почти преди да е завършила.
– Аз имам крака. Ръце. Очи.
Тя завъртя ръката си пред себе си, разглеждайки крехката структура.
– Костите ми са като клечки за зъби. – Набръчкан нос. – Мислиш ли, че съм толкова чуплива, колкото изглеждам?
Рафаел кимна отново, а душата му се разтегна от малката си свита топка. Елена беше себе си. Останалото можеше да се разбере.
– Уф. – Пусна ръката си, издуха кичур коса от лицето си, после посегна да дръпне тази коса. – Дали се заблуждавам, или в краищата на косата ми има малки пера?
Рафаел не беше забелязал, съсредоточен върху това да разбере кой или какво съществува в тялото на неговата съпруга, но видя, че тя е права. Косата ѝ беше стигнала до средата на гърба преди крилете. Сега тя едва докосваше челюстта ѝ, а в края на всеки кичур имаше мъничко, мъничко, мъничко перо в същия нюанс като косата ѝ.
– Твоят Блубел ще ти завижда, че вече няма най-необичайната коса в ангелския род. – Черно със син връх.
– Никой няма да забележи. Трябва да се вгледаш наистина отблизо. – Тя пусна ръката си върху неговата, където тя лежеше на бузата ѝ. – Мисля, че перата са се объркали и са се озовали на грешното място по тялото ми. – Мрачен призрачен поглед. – Изпитвам желание да разтегна мускулите на крилата си… Но на гърба ми няма никаква тежест. Израстъците са твърде малки.
Рафаел не виждаше следи от необикновените криле на полунощ и зора, които бяха на неговата съпруга. Той дори не знаеше дали собствените му крила са оцелели след катаклизмичното освобождаване на силата. Той раздвижи мускулите, които щяха да повдигнат едно.
Въздишката на Елена беше тиха.
– Архангеле.
Главата му бе твърде тежка, за да я вдигне, но той поднесе крилото над нея… И видя, че то е чист бял огън. Котел от бял огън. Ад без край.
– Това обяснява защо си запалил косата си – ще бъдеш ад за мебелите. – Тя вдигна ръка, без да се страхува, тази негова войнствена съпруга. Огънят прилепна към нея, когато тя прибра ръката си, но не я изгори.
Никоя част от него никога нямаше да ѝ навреди.
Тя се засмя, играейки с огъня по дланта си като с малък домашен любимец. За миг бе забравила собствената си загуба.
– Тези крила са много яки. – След като върна пламъка на крилото му, сякаш връщаше перо, тя натисна дъгата му. – Усещам мускули, сухожилия и кости. Смяташ ли, че ще можеш да превърнеш в огън и долната част, когато пожелаеш? Така че да няма нищо физическо, което да се атакува?
– Ще разберем. – Той отметна косата ѝ от лицето. – Спомняш ли си съня?
– Да. Помня всичко. – Тя притисна ръка върху сърцето си. – Това беше странно нещо, което направи, Архангеле.
Притиснал челото си до нейното, той се усмихна.
– Коя друга жена може да каже, че любимия ѝ наистина ѝ е дал сърцето си?
Устните ѝ потрепнаха, но мрачността остана.
– Направи го – прошепна тя. – Скъсай лепенката бързо.
Той се повдигна леко, след което премести ръката си от бузата ѝ, за да я прокара по гръбнака. И замръзна.
– Усещам нещо. – Премести се така, че да може да погледне гърба ѝ, и осъзна, че тя задържа дъха си. Той също.
Това, което видя, не приличаше на нищо, което познаваше.
– Това е леко повдигната татуировка на крила. – Съвършена във всеки сложен детайл, чак до нишките на всяко перо. – С всичките ти цветове. – Наситено черно, преливащо навън в индиго, най-дълбоко синьо и зора, с първообрази от блестящо бяло злато.
Дъхът на Елена се удари в кожата му с горещо, накъсано издишване.
– Детски крила? – В гласа ѝ звучеше надежда. – Като при племенника на Аодхан?
Ангелските бебета се раждаха по-скоро с представа за това къде ще израснат крилата, отколкото с истински крила.
– Това не е същото – каза ѝ той. – Тези крила са прозрачни и ясно се виждат гънките, където крилото евентуално ще се разпростре по гърба, докато бебето се развива. При бебето не може да се види пълната форма на крилата.
– Сега си спомням. Като пъзел оригами, с многобройни сгънати слоеве.
– Да. – За разлика от Елена… – Татуировката е на пълните ти крила, само че в размер, пропорционален на платното на гърба ти.
Малко мълчание, преди Елена да каже:
– Такава ли беше първия път? Когато бях направена?
И той осъзна, че през цялото време, през което бяха заедно, това беше единствения въпрос, който тя никога не му беше задавала. Защото крилете ѝ бяха чудо, което тя приемаше без нужда от допълнителни знания.
– Не – отговори той. – Крилата ти пораснаха, както порастват крилата на възрастен ангел след ампутация. Голи крила, покрити само с пух от детски пера, се появиха бавно от гърба ти. След като цялото крило беше там, възрастните пера започнаха да растат навън от гърба ти. – Той прокара пръсти по грациозната арка на едното крило.
През нея премина тръпка.
– Усещам докосването ти и сякаш галиш тази чувствителна част от крилото ми. Защо, ако цялата структура на крилото ми е изчезнала? – Това беше груб, гневен шепот. – Защо искам да ги отварям и затварям, ако те са завинаги статични? Татуираните крила не могат да летят, не могат да се отварят, не могат да трептят под твоето докосване.
Спусна се обратно, така че да е с лице към нея, и отново сложи ръка на бузата ѝ.
– Крилата без съдържание могат да се поберат в твърде малък Пашкул. – Неговата свиреп ловец се бе борила, за да си възвърне всичко от себе си. – Ти направи единствения възможен избор.
Тя постави ръка върху китката му, като хватката ѝ беше неочаквано силна.
– Е, гадно е и ми се иска да ритна нещо, но точно сега сигурно ще си счупя крака, ако се опитам. – Следващият звук от гърлото ѝ беше ярост без думи.
Той не можеше да поправи това за нея, не можеше да обясни татуировката, която се различаваше от всички, които някога беше виждал. Вместо това обгърна в прегръдките си стегнатата ѝ от гняв форма, неговата войнствена съпруга, която се бе върнала при него от ръба на бездната – и която не знаеше какво е капитулация.
– Ние оцеляхме след опитите на Каскадата да ни раздели – напомни ѝ той. – Ще преживеем и това.
Елена се държеше за своя архангел, докато той я държеше, а прегръдката ѝ беше свирепа в своята притежателност. Никакви сълзи – закле се тя на вълната на нажежена до червено ярост. Каскадата нямаше да получи повече болка от нея. Може и да бе загубила славните криле на полунощ и зора, които бяха нейни, но се бе върнала при архангела си като себе си – и той също бе цял, без физически увреждания от масивното освобождаване на енергия.
Макар че с архангел не беше толкова просто.
Тя затегна хватката си.
Не знаеше колко дълго ще се държат един друг. Крилото му беше тежко върху нея въпреки огнения си вид, а гърдите му – топли, миризмата му – негова. Просто Рафаел. Тя го вдиша, сякаш беше въздух, и той се настани в клетките ѝ. Когато най-сетне отново изправи тялото си, закотвена от него, от това, което бяха заедно, погледа ѝ попадна на знака на Легиона на слепоочието му.
Тази гледка я накара да погледне надолу, под лявата си гърда, към тъмното огледало. Той беше изчезнал, кожата ѝ не беше белязана. Тя се втренчи в сияйната му прозрачност и под кожата ѝ се разпростряха тънки „пукнатини“ от светлина. Беше странно прекрасно.
– Да, не е нормално.
Смехът на Рафаел беше дълбок, звук, който тя усещаше в костите си. А очите му… Цветът им беше толкова чист, че чак болеше – и в това синьо имаше любов, която я беляза.
– Смятам, че това е недостатъчно, хбебти.
Най-сетне се преместиха по гръб, а Елена легна на крилото на Рафаел, както бе правила толкова много пъти, откакто се бяха намерили един друг. Трептенията на белия огън танцуваха по кожата ѝ като светулки и това я накара да се усмихне. Нейният архангел беше излязъл с непокътнати крила. Тя можеше да понесе загубата на своите собствени – болеше я като кучка, но щеше да се справи. А Рафаел да загуби своите? Не, това беше възможност, която тя отказваше да приеме.
Над тях се завихри златна светлина, обсипана с мълнии.
– Това прилича на новата ти сила, родена в Каскада. Усещането също е такова. – Призрачна, студена и жестока по начин, който нямаше мотив. Просто сила, толкова силна, че се стремеше да поеме пълен контрол, да преобрази притежателя си по свой образ и подобие.
– Защо просто се мотае наоколо?
Архангелът ѝ не изглеждаше много заинтересован от тази особена странност. Отново се беше обърнал настрани и си играеше с косата ѝ. Докато тя го наблюдаваше, той разглеждаше малките пера по краищата на кичурите с огромно очарование. Устните ѝ се извиха. Тя не го притискаше и времето се движеше бавно в техния пашкул от енергия.
Когато Рафаел най-сетне вдигна поглед, той каза:
– Изпратих го в земята. Сигурно е било твърде…
– Рафаел. – Тя удари дланта си в мръсната стена до себе си. Стена, която светеше със златна сила, допълнена със скрити мълнии. – Нашите хора. – Сърцето ѝ се разтуптя – онова огромно сърце, което някак си бе успяло да се побере в нея и се чувстваше съвсем нормално… С изключение на странния удар, който бе твърде голям, твърде силен.
Очите му от смачкани сапфири се срещнаха с нейните и тя почти видя как времето се разгръща, докато той се връщаше към онзи ключов момент.
– Изпратих предупреждение точно преди да заземя захранването. Изпратих предупреждението до границата на обхвата си.
– Но времето между предупреждението и заземяването може да не е било достатъчно – няма как да преценя колко време е минало между мястото, където бяхме, и това тук. – На челото му се появиха линии. – Чух избледнялото ехо на гласа на Илиум, който потвърди заповедта, но дали това е било реално, или съзнанието ми е запълвало празнините, няма да разберем, докато не се появим.
Елена преглътна. Нито един ангел, вампир или смъртен не би могъл да оцелее при вида на силата във вените на Рафаел. Силата, която той бе освободил. Силата, която ги обгръщаше в страшно прекрасен мълниеносен огън.
Стиснала в юмрук страха си за приятелите им, за семейството им, тя се съсредоточи върху странностите около тях и като вдигна ръка, прокара пръсти през силата.
Отгоре се спуснаха проблясъци от златни мълнии, които полепнаха по кожата ѝ, както преди всичко да отиде по дяволите. В силата нямаше нищо лошо по същество – беше я изплашила заради това колко силна беше и колко далечно безсмъртен правеше Рафаел, но самата сила не беше злонамерена. Тя можеше да бъде оформена и преобразена така, че да бъде това, от което той се нуждаеше. В суровата си форма обаче тя беше силна буря.
– В общия ни сън ти казах да я освободиш. – Вината я гризеше. – Ако хората умират…
Рафаел се премести на лакътя си и отново постави другото си крило върху нея, като я приюти в себе си.
– Взехме решението заедно. – Погледът му не ѝ позволи да отвърне поглед. – Ще се справим с последствията заедно.
Елена сложи ръка върху крилото му и кимна. Това беше тяхното обещание: Заедно. Винаги.
– Колко си слаба? – Липсата му на сила можеше да бъде смъртна присъда. Кръга уважаваха само най-бруталната сила – защото архангел без сила не можеше да контролира вампирите на територията си. А сега, с Каскадата в играта, силата се бе превърнала в още по-вискоко оръжие.
– Сърцето ти се взриви по време на освобождаването на силата – каза той. – Сега то е в кръвта ми. – Не звучеше ни най-малко притеснен от това, че в тялото му плуват парчета от смъртно сърце.
Тя все още не можеше да повярва, че той е направил това: Дал ѝ е парче от архангелското си сърце, а после е поставил умиращото ѝ в кухината, образувана, когато е изтръгнал своето.
– Новото ми сърце се възстановява по-бавно, отколкото би трябвало, и крайниците ми са тежки – добави той – но и преди съм се чувствал така, много отдавна, след битка, в която се борих до последна капка сила в тялото си. Малко време, за да се възстановят силите ми, и ще бъда в полет.
Той се намръщи.
– Това, че крилата ми са запалени… Не мога да си го обясня, освен да предположа, че белия огън сега е част от плътта и костите ми. Неразделна част от мен – като ръка или крак. Дори сега усещам как тялото ми черпи от тази сила, за да изгради сърцето ми.
Докато говореше, Елена видя как белия огън започва да трепти и да се разпръсква. Премествайки погледа си, тя задържа онези пруски сини очи, които разяждаха душата ѝ.
– Това няма да е достатъчно. – Тя не можеше да му позволи да я предпази от истината. – Не и при цялата тази лудост, която се случва с Каскадата. Всички останали архангели имат нови сили. – Той щеше да бъде уязвим, смятан за слаб. Лесна плячка.
Рафаел понечи да отговори, когато Елена усети как внезапен ярък тласък порази кръвта ѝ. Тя изтръпна. И двамата се вгледаха в частта от ръката ѝ, където танцуваше пипало от златна енергия.
– Това ли беше току-що…
– Енергията влезе в теб. – Рафаел повдигна вежда. – Елена-моя, изглежда, че ще наследиш моите каскадни способности.
Назад към част 5 Напред към част 7
