Глава 6
– Ако трябва да бъда съпруг на първия създаден архангел – продължи Рафаел, докато тя все още зяпаше идеята за цялата тази смъртоносна сила в тялото си – ще поема задълженията си с най-голяма тържественост. Ще организирам големи балове и ще поканя…
Тя побутна силно развеселения си архангел в рамото.
– Не смей дори да се шегуваш с това. – Без значение дали в нея бе потънала тънка нишка, тази сила не беше нейна. Тя имаше вкус на Рафаел, на частица от него, която се бе отделила от тялото му.
Тласъкът от единственото пипалце прониза кръвта ѝ, сякаш накара кръвта ѝ да заблести с по-голяма интензивност. Кожата ѝ се наелектризира.
– Дали косата ми се изправя като тази на Айнщайн?
– Вечно съжалявам, че не успях да уговоря този смъртен да стане вампир.
– Ти познаваше Айнщайн? Чакай, не, спри да ме разсейваш. – Тя отново се задъха.
Второ пипало на силата току-що бе паднало от бурята горе, за да се забие в кръвта ѝ.
Веждите на Рафаел се сключиха.
– Очите ти бяха течно сребро, когато ги отвори за първи път. Сега са избледнели до по-смъртен нюанс близо до зеницата, но в тях има дълбок блясък.
– Светещ в тъмното ловец със също толкова силно светещи очи и вероятно радиоактивна кръв. Точно такъв, какъвто винаги съм мечтала да бъда.
Пренебрегвайки промърморената ѝ дитирамба, Рафаел наклони глава по-близо.
– Изглежда, че си придобила и оттенък на особено синьо около зениците. Той е изключително слаб, като петно на ръба на черното.
– Е, трябваше да вземеш да ми дадеш парче от сърцето си. – Устата ѝ пресъхна при подновения спомен за това как той буквално бе изтръгнал сърцето си за нея. Тя плесна с ръце по гърдите му. – Ако още веднъж направиш нещо подобно, ще те използвам за тренировъчна мишена.
Усмивката му набразди бузите му и озари тези необикновени очи с вътрешна светлина, която засенчи златните мълнии, които се вихреха все по-бързо над тях, превръщайки се в ураган.
– Ще ти купя ножовете.
Устните ѝ потрепнаха и тя се опита да се намръщи, но не успя.
– Предполагам, че да си светеща клечка за зъби не е толкова лошо – каза тя със собствена усмивка. – Обзалагам се, че мога да изкарам добри пари в някое токшоуто.
Усмивката му се задълбочи.
– Ти със сигурност си моята Елена.
Да, беше.
– Позволи ми да погледна очите ти, да видя щетите. – Досега не беше видяла нищо притеснително, но се притесняваше какво още е загубил. Светът беше смъртоносно място за архангел без сила. Но тя видя това, което винаги беше виждала: Синьо, толкова дълбоко, че беше вечност.
Дишането ѝ стана по-лесно.
– Очите ти са неземни както винаги.
– Аз съм архангел. – Това не беше хвалба, а просто констатация на факта.
Дарението на частица от сърцето му бе променило из основи тогава едва безсмъртното ѝ тяло. Собственото му тяло, осъзна тя, беше твърде могъщо, за да бъде повлияно от малко човешко сърце.
– Защо го запази?
Той не я попита какво има предвид.
– За да остана малко смъртен за теб.
Очите ѝ пламнаха. Приближавайки се още повече под топлата тежест на крилете му, тя отметна кичури коса от лицето му, чийто цвят беше по-тъмен от нощта. Знакът на Легиона на дясното му слепоочие беше тъп, плосък. Дори докато стомаха ѝ се свиваше от това поредно указание за всичко, което бе загубил, за да я спаси, третия напън на родената в Каскадите сила падна върху гърба на ръката ѝ… Проби вътре.
– Боли ли? – Рафаел вече не се усмихваше. – Стискаш зъби.
– Имам иглички по цялото тяло, когато влезе. – Свивайки ръката, която бе поела последния удар, тя я вдигна умишлено към силата, която все по-бурно бушуваше над тях. Тя се плъзна в нея на огнени капки. – Десет – каза тя накрая, след като преброи всяко пипало, докато то потъваше в нея.
После спря.
Силата танцуваше по кожата ѝ, увиваше се около китката ѝ, вплиташе се в косата ѝ, но не проникваше в кожата ѝ. Тя наблюдаваше бурята, усещаше как разбирането шепне на ръба на съзнанието ѝ, съвсем настрани от ушите.
– Чувствам се „пълна“ – сега няма къде да отиде енергията.
Гласът на Рафаел беше гранитен, когато каза:
– Преди да прекъснем процеса, Каскадата се опитваше да те превърне в резервоар на енергия.
– Значи аз съм частичен резервоар? – Като се замисли за това, тя сви рамене. – Винаги съм задържала една-две капки див огън за теб. – Тя постави едната си ръка до рамото си, с длан нагоре в безмълвна покана; Рафаел затвори своята върху нея. – Нямам нищо против да запазя още малко сила в резерв. – Това щеше да даде на Рафаел малко предимство в битката – макар че десет капки не бяха точно промяна в играта, когато се беше отказал от цялата си сила.
Въпреки че… Гърлото ѝ пресъхна, пулсът ѝ се превърна в бумтящ бас.
– Рафаел.
Златни мълнии внезапно наелектризираха кожата на Рафаел, косата му, крилата му. Пруското синьо се превърна в златно, когато енергията заигра по ирисите му. Без предупреждение енергията го връхлетя с такава сила, че тялото му се скова, а гръбнака му се превърна в железен прът. Тя тръгна да се опитва да се бори с него – с какво не знаеше – но той стисна ръката ѝ и я притисна към земята.
Паниката се превърна в хванати в капан пеперуди в черепа ѝ. Тя затвори свободната си ръка върху неговата и се задържа за своя архангел, докато силата се извиваше около него, в него. Косата му се отметна назад от бурните ветрове, които съществуваха вътре в бурята. Кожата му се напука със златни вени, които заздравяваха за миг, само за да се повторят отново и отново. Косата му стана златна от огромното количество енергия, която се вливаше в него. Очите му бяха разтопено злато, разбито от мълнии.
Когато се опитваше да свърже съзнанието си с неговото, в отговор чуваше само ревящо статично електричество, сякаш той стоеше в средата на въздушен тунел, а думите му бяха откраднати, преди изобщо да стигнат до нея. Собствената ѝ коса се развяваше назад от лицето ѝ, а мълниите удряха кожата ѝ само за да отскочат, тя се приближи колкото можеше по-близо със стиснатите им ръце помежду им. Никога нямаше да го остави да си отиде.
Ослепителен пламък, който принуди очите ѝ да се затворят, последен рев на звук в ушите ѝ, последван от „поп“, когато налягането се изравни… И всичко свърши. Тя отвори очи, за да се успокои напълно. Земята около тях продължаваше да свети, но сега пулсираше в червено. Сякаш в нея се беше освободила толкова много топлина, че нещата, които не би трябвало да горят, бяха започнали да горят. Златната енергия, родена от Каскадата, вече не се въртеше над и около тях.
Тя беше вътре в Рафаел.
Неподвижна, тя се взираше.
Разбиващото се море в съзнанието ѝ, солено и познато… Но безкрайно студено. Докато вените ѝ не се превърнаха в лед, а дъха ѝ – в ледени частици.
– И така? – Попита я архангела.
Тя леко истерично изохка.
– Говорим за светене в тъмното. – Кожата му светеше отвътре, очите му бяха ярко живо злато, а косата му – на върха на пламъци. Когато тя го блъсна, проклетата енергия просто прескочи до ръката ѝ и затанцува по кожата ѝ. – Предполагам, че на Каскадата не ѝ се иска да си без ток. – Стомахът ѝ беше един голям възел.
– Тя търси само хаос. В една сила няма хаос. – Рафаел оформяше думите на Първичния със сложна концентрация, сякаш сега да прави нещо толкова елементарно като формиране на думи беше далеч под нивото му. Сякаш се беше издигнал отвъд ролята на архангел.
Майната му на това.
Елена размаза юмрук в леда, изрита сковаващия стомаха страх встрани от пътя. Не беше преживяла всичко да бъде погълната от проклетия пашкул, после да се върне към живот с архангелско сърце в гърдите си и мъчително чувствителна татуировка вместо крила, за да загуби Рафаел заради сила, която искаше да го превърне в същество, достатъчно чудовищно, за да се бори с Леуан.
Шибаната Каскада можеше да си отиде на шибана екскурзия.
Като разчупи стискането на ръцете им, тя сграбчи лицето му в ръцете си и заби устата си в неговата. Цялото ѝ тяло се развълнува от дълбокото усещане за завръщане у дома, за това, че е точно там, където трябва да бъде.
„Липсваше ми, Архангеле.“ – Обвивайки ръцете си около врата му, тя го притисна здраво и задълбочи целувката.
Съзнанието на Рафаел се избистри за една страстна секунда, вкуса на Елена проряза грабващия студ на огромната сила. Никога не е бил толкова могъщ, дори преди пашкула. Докато не усети, че ума му може да достигне до всички краища на територията му. Докато не можеше да бъде бог.
Елена облиза езика си по неговия.
Плътската нужда и изгарящата любов се сблъскаха и той отново беше много мъж, земен и от този свят. А не архангел, който се заблуждава, че е бог. Не беше огледалото на Леуан. Той беше Рафаел и беше със своята силна, упорита и опасна съпруга. Нямаше дистанция между него и ловеца му и никога нямаше да има.
Вкопчи едната си ръка в косата ѝ, стисна кичурите в мощен юмрук и я изпи. Беше ѝ бесен, че е толкова наранена, че го е накарала да отреже крилата ѝ. Знаеше, че тя не е имала контрол над това, но това нямаше значение. Не и в този момент.
Не можеше да задържи яростта в себе си.
Тя го усети – и го целуна обратно още по-силно, като в съзнанието му се появиха стоманата и топлината ѝ, а по скалпа му се появиха остри дръпвания от ръцете, които беше вкопчила в косата му. Като прокара длан по страната ѝ, той се стресна от едва прибраната кост на гръдния ѝ кош.
– Имаш нужда от храна. – Дъхът му беше тежък; вътре в него силата продължаваше да бушува, ураган без край.
Елена го гледа дълго… Преди да отметне глава назад и да се засмее дълбоко в корема си. Ако целувката ѝ го беше приземила, то смеха ѝ го владееше. Той просто я гледаше, попивайки гледката, която се страхуваше, че никога повече няма да види.
Когато най-накрая тя успя да се успокои и да се разхълца, което я караше да се разсмее отново, а бузите му да се набръчкат, той попита:
– Какво е толкова забавно?
Гръмко подсмърчане.
Вдигна ръка към устата си, опита се да потисне кикота си и не успя. Собствената му усмивка се вряза по-дълбоко в бузите му. Сега и двете крила бяха разперени над нея, а той премести ръката си на бедрото ѝ. Костта беше остра и твърда, а кожата ѝ – отвъдно тънка, но Елена постави ръката си върху неговата и каза:
– Дръж се, както винаги.
Рафаел тръгна да спори – и видя неумолимата решителност в смеещия ѝ се поглед. Ние сме ние. Топла стомана в съзнанието му.
„Проклетата Каскада не може да ни обърка. И ако костите ми са кухи, предпочитам да знам това сега.“
Назад към част 6 Напред към част 8
