Глава 15
Наазир почерпи дълбоко от първичната сърцевина на своята природа. Ноктите му се отпуснаха, а кучешките му зъби се удължиха, зрението му беше като острие на нож в тъмното, а обонянието му – изострено. Всички атрибути на цивилизацията изчезнаха, искаше му се да се обърне и да се впие във врата на жената, която миришеше на неговата половинка, но това трябваше да почака.
Първо трябваше да убие гадните същества, които виеха към тях.
Те се клатушкаха и бяха смехотворно бавни в сравнение с неговата скорост, но заразителността им ги превръщаше в заплаха, срещу която не можеше да рискува да използва зъбите си. По всичко изглеждаше, че досегашните преродени трябваше да убият жертвата си, за да може тя да се прероди, но Наазир нямаше да рискува, че съществата не са мутирали и не са станали достатъчно силни, за да заразят жива плът.
Зъбите му може и да не бяха налице, но той използваше ноктите си като остриета, режейки, раздирайки и разкъсвайки. Зад гърба си усещаше как Андромеда се движи с грацията на боец, а мечът ѝ прорязва въздуха със смъртоносно свистене на звук.
Главите се търкулнаха към осеяната с листа земя около него.
– Наазир?
Той изръмжа в отговор на загрижеността в тона ѝ. Не можеше да говори бързо, когато живееше в тази кожа, която беше друг аспект от природата му, но се радваше, че тя мисли за него.
Чист звучен разрез, когато меча ѝ отново се раздвижи, а кръвта се разпръсна във въздуха.
Той стисна зъби срещу гнилостната миризма и протегна ръка, за да откъсне главата на преродения от раменете му. Това изпразни още кръв около тях, която го опръска, но си струваше да се отърве от опетнените създания. Като ритна с ноктести крака, той изкорми едно, а друго обезглави. Не обичаше да причинява излишна болка на преродените – Леуан вероятно бе използвала невинни селяни като фураж, но не можеше да откъсне две глави наведнъж.
Зад гърба си чуваше как Андромеда диша тежко. Тя се облегна на него.
– Всички ли са мъртви?
Той се погрижи за този, когото беше изкормил, и се замисли за думите, които го бяха научили като дете, след като Рафаел го отнесе в Убежището.
– Да. – Излезе му толкова дълбоко ръмжене, че знаеше, че не звучи като човек.
Премести се с лице към Андромеда и хвана челюстта ѝ с ноктеста и окървавена ръка. Обърна главата ѝ внимателно на една страна, после на друга, преди да провери врата и тялото ѝ. Крилата ѝ бяха окървавени, но това беше от пръскане.
– Не си ранена – измъкна се той точно когато част от него осъзна, че вероятно я е изплашил.
Жените не харесваха ноктите му, не харесваха начина, по който очите му светеха след лов.
Андромеда отблъсна ръката му и го хвана за челюстта. Той беше толкова изненадан, че ѝ позволи да го дръпне напред и да завърти лицето му насам-натам. Освободи го, заобиколи гърба му и подпъхна тениската му, после се приближи, за да направи същото с пропитата с кръв предна част.
– Ти също не си ранен. – Тя погледна надолу към краката му. – Дали си се порязал или си ухапан там?
Той се изхили на нелепостта на въпроса ѝ. Пусна ръката си от тениската му и му се намръщи.
– Всичките тези неща мъртви ли са, или мислиш, че ще се натъкнем на още?
Като се замисли за това, за думите и за това как работят, той каза:
– Те щяха да дойдат към миризмата на кръв.
– Добре. – Тя приклекна, за да погледне Суин. – Можеш ли да я носиш през целия път?
– Да. – Това щеше да ги забави, но той не оставяше безпомощни хора да бъдат изядени от чудовища или затворени от Леуан.
* * *
Андромеда се изправи на крака, когато Наазир се наведе да вдигне Суин с лекота, която издаваше силата му. Беше опръскан с кръв, а сребристата му коса бе прошарена от нея. Искаше ѝ се да изчисти всичко това; Наазир беше толкова истински и честен, колкото преродените бяха неестествени и отвратителни.
Поне дъжда отмиваше най-лошото, докато вървяха.
– Защо реши да изучаваш Спящите архангели? – Попита Наазир след известно време.
Тя забеляза, че гласа му вече не е толкова ръмжащ – така или иначе ѝ харесваше. Единственият глас, който не ѝ харесваше, беше студения, културен тон, който той използваше, когато тя за първи път го ядоса.
– Просто съм очарована от идеята за всички тези могъщи същества, които почиват на скрити места на и в земята.
– Колко?
– Никой не знае. Прадедите са истории, които разказваме на децата, но има и по-достоверни легенди за Древните, които са спали толкова дълго, че и те са се превърнали в мит. – Тя прехапа устни и призна тайното си желание. – Джесами казва, че Александър понякога можел да бъде склонен да говори за времената на мита. Те са негови спомени. С него и Калиане на света бихме могли да разберем толкова много.
– Калиане говори с теб?
– Не, с Джесами. Дори и тогава не е често, но Джесами я посети скоро след като напуснахте Аманат; тя каза, че Калиане е била много милостива и щедра. – Андромеда знаеше, че Историка, чието крило е усукано и не може да я издигне нагоре, остава силно осведомен да не бъде зърнат от обикновените смъртни, защото ангелоподобните не можеха да се видят слаби по такъв начин, но в Аманат това не беше проблем.
Когато Джесами искаше да разгледа нещата в по-населените околности, тя прелиташе над пейзажа с лек самолет или с хеликоптер, модифициран да побере ангелските криле, като същевременно скриваше пътниците от погледа. Обикновено пътника беше един-единствен строен ангел. Джесами спокойно се бе научила да управлява и двете превозни средства.
Андромеда видя в решителността на Джесами жена, която беше неин герой. Другият ангел беше оцелял хиляди години, преди изобретателите да ѝ дадат начин да се издигне сама в небето. Андромеда можеше да преживее петстотин години в един съд, лишен от надежда.
– Според Калиане – каза тя, като остави настрана неизбежното за тази нощ – като се брои Александър, има седем архангели, които спят.
– Ами ако всички те се събудят наведнъж?
– Това би било катастрофално. – Архангелите не можеха да бъдат в непосредствена близост за дълъг период от време, без да се повиши опасно агресията им. Десет беше идеалният брой, разпределен по целия свят. Можеха да се настанят още един или двама, но след това… – В крайна сметка ще се стигне до войни, докато се възстанови равновесието.
– Естествен закон – каза Наазир направо. – Природата винаги ще се стреми да поддържа равновесие.
– Да. – Тя отново провери как е Суин и поклати глава, когато Наазир я погледна. – Няма подобрение.
Наазир продължи да върви.
– Аз не изучавам само спящите архангели – каза Андромеда в опит да отклони мислите им от мрачната ситуация. – Ако обещаеш да не се смееш, ще ви разкажа за другите си проучвания.
Открито любопитство.
– Разкажи ми.
– Обещай, че първо няма да се смееш.
Извивайки устни, Наазир закачливо ѝ изскърца със зъби.
– Как можеш да искаш от мен да дам обещание преди това?
Тя се озърна, защото той отново я накара да скочи, но му каза.
– Изучавам същества – каза тя, очаквайки снизходителното забавление, което толкова често виждаше по лицата на колегите си.
– Като например променящите формата си – продължи тя, когато той просто я слушаше – русалките и русалите, грифоните, химерите, ходещите… такива неща.
– Защо да изучаваме невъзможното?
– Защото историите трябва да са започнали някъде. И … Обичам да мисля, че в света има още загадки.
– Мисля, че русалките и русалите имат смисъл.
– Наистина? – Тя присви очи, но той не изглеждаше така, сякаш ѝ се подиграва. – Защо?
– Светът е покрит с вода. Защо един вид да не е еволюирал, за да живее в тази вода? – Погледна я със сребристи очи. – Трябва да попиташ Първичния. Може би Легиона е истината зад легендата. Те наистина са живели един еон в дълбините.
Космите по ръцете ѝ се изправиха.
– Отчаяно исках да говоря с тях – прошепна тя, а сърцето ѝ на историк преливаше. – Знам, че Джесами е имал някакъв контакт с Първичните, но не исках да искам от него време за моята малка подспециалност.
– Ще те представя, когато си готова – каза Наазир. – Дори ще те вкарам в новия им зелен дом.
Андромеда почти затанцува на място, забравяйки за миг, че скоро няма да има свободата да прави такива неща.
– Ами грифоните?
Той се замисли, преди да заговори.
– Мисля, че историите трябва да идват от големите хищни птици в първобитните времена.
– Това е и моята теория. – По детски щастлива, че открива, че ума му е толкова отворен, тя каза: – Скинари?
– Не. Но веднъж познавах един лечител, който ходеше с духовен водач. Той разбираше земята и всичките ѝ същества по-добре от всеки, когото съм срещал оттогава. – В тона му се долавяше неподправено уважение. – Смъртните умират твърде бързо. Лечителят беше по-мъдър от много безсмъртни, но си отиде почти преди да го позная.
– Липсва ти – тихо каза Андромеда.
– Той беше мой приятел.
Гърлото ѝ се сгъсти.
– Ще ми разкажеш ли за него?
– Да, по-късно. – Свиване на устните му над зъбите. – Приятелят ми беше човек, който живееше в равнините под открито небе. Не му е мястото в тази гора, опетнена от преродени. Какви други същества са в списъка ти?
– Чупакабра.
– Надявам се, че съществува. Има най-хубавото име.
Андромеда се захили.
– Химера?
– Животно със змийска опашка, с тяло на лъв и глава на козел, прикрепена към гръбнака му? – Той се ухили. – Козята му глава щеше да го разбалансира, преди да направи и крачка, и веднага щеше да бъде изяден от нещо по-голямо. А лъвската глава нямаше ли постоянно да се опитва да изяде козата?
Андромеда трябваше да се съгласи, макар че такова същество можеше да бъде очарователно.
– Никога не можах да разбера как би се получило това. – Тя потупа брадичката си. – Но какво странно нещо си представят хората. Точно като каракаса-обаке.
– Не го знам това.
И така, докато дъжда преминаваше във фина мъгла, тя му разказа за говорещия чадър с едно око и един крак и те продължиха да вървят.
* * *
Наазир се забавляваше да говори с Андромеда, да си играе с нея – макар че тя още не го знаеше – когато усети миризма на черна мълния. Над главата им премина сянка, а после парче от нощта се отдели, за да кацне пред тях. Като взе предвид окървавеното им състояние, Джейсън каза:
– Изкоренихте остатъците от гнездото.
– Да.
Джейсън тръгна напред.
– Суин.
Наазир не се изненада, че шпионина знаеше самоличността на жената, която се намираше във владенията му; доколкото Наазир можеше да разбере, Джейсън знаеше всичко.
– Тя трябва да отиде при Кейр. Си наредил да се отреже едното ѝ крило, а другото трябваше да счупя.
Протягайки ръце, Джейсън каза:
– Ще я взема. С пристегнатото ѝ крило тя е достатъчно лесен товар – ще отида в Аманат и ще помоля Кеир да пътува дотам. – Той погледна към Андромеда. – Ще трябва да останеш на земята. Не можеш да летиш достатъчно високо, за да избегнеш ескадрилите, но Наазир може да те изведе.
– Разбрах. – Тя докосна нежно ръката си до рамото на Суин. – Моля те, погрижи се за нея. Тя е в капан от много време.
– Ще го направя – каза шпионина, като държеше Суин с ръце, за които Наазир знаеше, че няма да ѝ позволят да падне.
– Бъди в безопасност. – Отстъпвайки на тези думи, Джейсън разпери крилата си и направи безупречно вертикално излитане. Изгуби се в нощта след три удара на крилата. Наазир знаеше, че никой никога няма да го забележи.
– Невероятно – въздъхна Андромеда, обърнала глава нагоре.
Наазир се намръщи.
– Джейсън няма нокти. – Той ѝ показа своите.
Андромеда погледна към ноктите, после към него, а в очите ѝ грейна бавна усмивка.
– Тези са много остри. Защо не ме поряза, когато ме сграбчи?
– Не исках да те порежа. – Той изръмжа при въпроса, който не трябваше да бъде задаван.
– Трябва да намерим вода – каза жената, която се държеше и звучеше все повече като неговата половинка. – Мразя да съм мръсна и окървавена.
– Водата тук не е добра. Замърсена е.
Тя направи физиономия.
– Тогава да тръгваме.
Решавайки, че не е необходим по-нататъшен разговор, Наазир започна да ги извежда от гората. Ескадрили прелетяха над главите им, но нито една не кацна. Наазир си помисли, че са го отхвърлили – ако изобщо още са знаели самоличността му. А те явно вярваха, че Андромеда е в небето. Глупости.
Тя поддържаше темпото, което той задаваше през следващите три часа. Беше бавно за него, но знаеше, че я притиска – ангелите не бяха предназначени да изминават толкова много път пеша. Тяхната сила беше във въздуха. На земята крилата им се превръщаха в допълнителна тежест, която създаваше значително съпротивление.
Андромеда също така носеше крехки чехли, които се скъсаха по средата на пътя.
– Това е повърхностна болка – каза му тя, когато той спря, за да провери краката ѝ. – Раните ще заздравеят, когато спрем.
Наазир не обичаше да вижда краката ѝ посинени и окървавени, но знаеше, че тя е издръжлива, ще се справи. Все пак той се постара да избере пътека с малко скали и камъни. Най-накрая излезе от гората, в която имаше много новородени, и я отведе в долина между две планини. Отне му още един час, за да открие езеро с изворна вода, но дълбоката вода в него беше кристално чиста и ледено студена под бездъждовното нощно небе.
– Изкъпи се – каза ѝ той, като забеляза изтощението, което тя се опитваше да скрие, но заради което крилата ѝ започнаха да се свиват. – Не можем да бъдем на открито на разсъмване.
Андромеда постави внимателно меча си на тревата.
– Обърни гръб.
– Аз също искам да съм чист. – Ароматът на преродените беше отвратителен.
– Ще следя за заплахи, докато се къпеш, ако ти направиш същото за мен. – Тя сгъна ръцете си и застана на място. – Няма да се съблека, ако не ми обърнеш гръб.
Той оголи зъби срещу нея, но направи това, което тя поиска. Дмитрий го беше научил, че никога не трябва да взема това, което една жена не иска да даде.
Да не краде това, което има стойност само ако е дадено доброволно.
Наазир имаше нужда да чуе това. Вътрешно той не беше лош човек, но макар да можеше да си сложи културен вид, който заблуждаваше хората, вътрешно понякога все още не знаеше как да се държи. Когато беше по-млад и за пръв път започна да изпитва желание да се сношава с жени – и преди да порасне до степен, в която много от представителките на противоположния пол го намираха за неустоим – той се опитваше да ухажва момичетата, като им носеше месо и лъскави неща.
Оказа се, че ги е изплашил.
– Повечето жени и момичета – беше му казал Дмитрий – не знаят какво да правят, когато един мъж пусне в ръцете им парче сурово месо.
Беше научил този урок, след като момичетата изкрещяха, изпускайки напълно добро месо, за което беше прекарал време в лов и одиране. Когато се върна с лъскавите неща, те го погледнаха с огромни очи, а той усети миризма на страх. Това го беше разгневило и объркало, затова се върна при Дмитрий.
– Няма да ги нараня.
– За съжаление, сега те виждат в теб заплаха. Следващия път започни с лъскавите неща и пропусни месото. Ако усетиш страх у някоя жена, отстъпи и не се връщай.
Съветите на Дмитрий бяха проработили. Някои жени харесваха лъскавите неща и им харесваше да са голи с него, но после той ги плашеше в леглото. Явно хапането невинаги беше позволено, а блъскането във влажността на жената невинаги беше приемливо. Тези жени го бяха отблъснали и крещяха, че трябва да бъде „нежен“ и „учтив“, а не „див звяр“. Раздразнен, той бе намерил други, които нямаха нищо против, ако се нахвърляше или хапеше.
Днес много жени казваха, че е добър любовник. Това, което не знаеха, беше, че откакто беше осъзнал какво е приемливо и какво не, той вече не отприщваше пълното си желание дори с жените, които нямаха нищо против, ако беше груб: те не можеха да го понесат. А с Андромеда… … той беше толкова дълбоко сексуално гладен, че му се искаше да се обърне и да се нахвърли върху нея, да направи всички сексуални неща, които никога преди не си беше позволявал.
Зад гърба му се чу плясък, придружен от уплашен писък.
Усмихвайки се, той се обърна и отиде да приклекне на ръба на водата.
Назад към част 15 Напред към част 17
