Глава 19
Анди?
Това не беше ангелско име, съвсем не… но ѝ хареса.
– Докосвам косата ти – призна тя, тъй като я бяха хванали в крачка.
Той се прозя и пусна ръката ѝ.
– Можеш. – После сякаш отново заспа.
Без да вярва съвсем, тя протегна ръка и прокара пръсти през сочно меките кичури. Той не се събуди, дори не се размърда, макар че тя имаше съзнанието, че е като голяма котка, която спи с едно образно казано отворено око. Беше дори раиран като тигър.
Какво?
Примигвайки, тя отново погледна ръцете и лицето му. Илюзията се запази. Погледна нагоре, чудейки се дали не е причинена от особена комбинация от клони на дървета, но не видя нищо, което да обясни сенчестия рисунък под златистия тъмнокафяв цвят на кожата му.
– Какво си ти? – Прошепна тя, но този път той не се събуди – или ако я беше чул, беше предпочел да запази тайните си.
Тя дълго гали косата му, а удоволствието от това действие бе дълбоко до кости. Чувстваше се точно като да гали диво животно, което е решило да я допусне до себе си. Той не беше опитомен и всеки, който допуснеше тази грешка, щеше да съжалява, но засега беше решил, че я харесва. Знаеше, че това ще се промени в секундата, в която заеме принудителната си позиция във вражеския двор, а и това беше неизбежно.
Сърцето ѝ се чувстваше така, сякаш е смазано в гигантски метален юмрук.
* * *
Наазир трябваше да се храни тази нощ. Остави Андромеда да го чака в гъстата гора от дървета до едно малко село, влезе, намери плячката си, нахрани се и излезе обратно. Цялото упражнение му отне най-много шест минути, но дори и това му се стори прекалено дълго. Знаеше, че Андромеда може да се защитава сама, също така знаеше, че ако не се нахрани, вече няма да може да я защити, но все пак му се струваше нередно да се храни от друг, когато тя е в живота му.
Когато се върна, Андромеда не беше там, където я беше оставил. Не че му отне много време да я проследи до един малък поток наблизо. Тялото ѝ беше сковано, хубавите ѝ крила, шарени като на птица, се държаха над земята.
– Готово? – Попита тя, без да се обръща.
– Да.
Тя тръгна до него, за да продължат пътуването си, но той усещаше нередността във въздуха. Както ѝ беше демонстрирал, можеше да облече цивилизована кожа, когато се налагаше. Повечето от жените, които бе взел в леглото си, не го бяха виждали в нещо близко до истинската му кожа. Виждаха само хладния, културен аватар, който ги караше да треперят от първичен страх, който засилваше сексуалното им удоволствие.
Това беше игра, която не беше игра, а един вид лъжа, и тя не му идваше инстинктивно. Беше се научил как да го прави едва след като разбра, че иначе жените не биха го допуснали до меките си тела и нежната си кожа.
Не действай с мен.
Андромеда може и да подскачаше, когато той игриво я плашеше, но не бе помръднала нито веднъж, когато това се броеше. Беше щастлива, че ѝ е донесъл месо, беше му позволила да я докосне с ноктите си, не го беше погледнала с ужасяваща погнуса само защото не беше като другите мъже. Не, тя го гледаше така, сякаш искаше да го гали, да го хапе и да си играе с него.
С изключение на тази вечер. Тази вечер тя изобщо нямаше да го погледне.
– Аз избрах мъж.
Тя се препъна в нещо по пътя си, оправи се.
– О. – Дълга пауза, преди да каже: – Не мислех, че харесваш мъжете по този начин. – Гласът ѝ беше стегнат, сякаш не дишаше правилно.
– Храната си е храна. – Стига да не беше болна като кръвта, която течеше във вените на преродената Леуан, тя щеше да го поддържа жив.
Андромеда го стрелна с поглед, острието на който го накара да се зарадва, че половинката му има нокти – и да се ядоса, че ги използва срещу него, когато той не е направил нищо лошо.
– Чувала съм жените в Убежището да разказват колко е чувствено, когато се храниш от тях.
Наазир сви рамене.
– Кооперативната храна е по-добра от некооперативната. – Когато му се налагаше да ловува, той преследваше месна плячка. За кръв не вземаше никой, който не е съгласен. – Но храната в Убежището е твърде кооперативна – измърмори той. – Колко кръв мислят, че мога да изпия?
Андромеда поклати глава, но устата ѝ се отвори. Беше сплела косата си отново на плитка, за да е възможно най-сдържана, но очите ѝ искряха от дивота. После започна да се смее, като притисна устата си с ръка, за да заглуши звука. Очарован, той просто наблюдаваше тези ярки, искрящи очи. Всеки път, когато се опитваше да говори, тя започваше да се смее отново, така че той просто я остави, докато не се умори. И се наслаждаваше на удоволствието ѝ.
– Какво е толкова смешно? – Попита той, когато тя най-накрая се разпищя в кикот.
– Всички тези жени – прошепна тя, а очите ѝ отново се присвиха. – Те се хвалят как се храниш от тях, като намека е, че намираш всяка от тях за дълбоко привлекателна – и ги смяташ за храна! – Тя отново се присви, раменете ѝ се разтресоха, докато се опитваше напразно да заглуши звуците.
Не че имаше значение; нямаше кой да чуе, освен него.
Усмихвайки се на злобната радост, която бе съзрял в нея, той погали с ръка средата на крилата ѝ в жест на галене.
– Те имат различен вкус на кръвта – каза ѝ той. – Мисля, че това е свързано с диетата им. Харесва ми разнообразието. Като да ходиш в различни ресторанти.
Тя падна на земята, вече се смееше толкова силно. От очите ѝ потекоха сълзи.
– Престани – успя да каже тя между кикотенето си, преди да постави меча си на тревистата земя и да затисне с две ръце устата си, докато лежеше по гръб.
Разпънат върху своята свирепа, искряща, ухаеща на вкусотии половинка с колене от двете страни на бедрата ѝ, той подпря тялото си на дланите си над нея.
– Да ти кажа ли една тайна?
Смях, който все още я държеше в плен, тя поклати глава, но той разбра, че иска да знае.
Той се наведе надолу, докато не се озова на сантиметри от устата с чувствени устни, над която тя все още държеше ръцете си.
– Ако Дмитрий не ме беше научил да бъда цивилизован – прошепна той – сигурно досега щях да съм изял някоя от жените.
Когато очите на Андромеда станаха огромни, той осъзна, че е направил грешка, показал ѝ е твърде много от своята природа. Тъкмо се канеше да се отблъсне от нея, преди да е изкрещяла или да се е държала ужасено, защото не беше сигурен, че може да се справи с болката, той беше задържан на място от хватката ѝ за тениската му.
Издърпвайки го надолу, тя прошепна:
– Ти се шегуваш нали?
Знаеше, че трябва да излъже, но не искаше да бъде с някого, който очаква от него да се крие. Джанвиер и Ашуини не се криеха един от друг. Онър знаеше всички тайни на Дмитрий.
– Не – каза той. – Напълно съм способен да изям човек, но трябва да го мразя и да съм наистина гладен. – Мислеше да ѝ каже какво е направил с ангела, който го е създал, реши да види как ще приеме тази първа истина.
Между веждите ѝ се образуваха малки бръчици.
– Мислиш ли за мен като за храна? – Това беше ръмжене.
– Не. – Мускулите му се отпуснаха и той прокара нос по нейния. – Ако те ухапя, това ще е в игра. А ако те изям, то ще е, защото съм вкарал езика си в теб…
Тя блъсна с ръка устата му.
* * *
Ускорявайки пулса си, Андромеда погледна в очите на дивото, красиво същество, което разрушаваше всяка бариера, създадена от нея в усилията ѝ да живее живот на чест и дисциплина, в който не само използва, но и създава и дава. Той беше толкова чист, със сърцевина от първична честност, която я привличаше като молец към пламък. Знаеше, че никога повече няма да срещне човек като Наазир, дори ако доживее до десет хиляди години.
Част от нея искаше да приеме поканата му, да бъде с него, да трупа спомени срещу онова, което предстоеше. Беше длъжна да служи в двора на Харизмон петстотин години, а като познаваше дядо си, тези петстотин години щяха да бъдат ужас след ужас. Сигурно, прошепна отчаянието в нея, сигурно би могла да има Наазир само за малко?
А какво се случва, когато се присъединиш към двора на Харизмон?
Студеното напомняне беше като шамар. Мисълта, че Наазир мрази нея или себе си, след като са били толкова болезнено интимни, я накара да се почувства като въртяно стъкло, което ще се счупи при едно погрешно докосване.
– Не забравяй клетвата ми – каза тя, след като махна ръката си от устата му, а гласа ѝ беше дрезгав от всички емоции, които не можеше да освободи.
Изражението му стана ледено сериозно без предупреждение.
– Ако беше моя, нямаше да те оставя да рутинираш с други.
Тя не знаеше дали това е заплаха, или обещание.
Отблъсквайки се от нея, той се изправи на крака, преди тя да успее да реши как да реагира. Само едно дръпване, когато ѝ предложи ръката си, и той я издърпа на крака.
– Разкажи ми за твоята глупава книга „Гримоар“.
Стомахът ѝ се сви, но тя си пое дъх.
– Не можеш да я намериш. – Очите ѝ пламнаха, защото искаше той да я намери, дори и това да не промени нищо.
– Мога да намеря всичко. – Увереността му беше арогантна, но начин, по който я накара да иска да го целуне. – Колко е голяма? Къде го видя за последен път?
– Точно това е – призна тя. – Не са го виждали през последните сто хиляди години или повече – преди това за него се споменава в стари истории, които може и да са митове. – Това беше причината да го избере за ключ за бягство. За да се увери, че вратата ще остане постоянно заключена.
Наазир се намръщи.
– Не е истинско нещо?
– Не, истинско е. – Само че на неизчислима възраст. – Всъщност Калиане е отговорна за най-авторитетния доклад за съществуването му. Много преди да стане Древна, тя случайно го отбелязва в писмо до свой приятел. – По някакъв начин това епохално писмо беше оцеляло и се пазеше в специална част на Архивите.
– Къде го е видяла?
– В дома на един алхимик. – По времето, когато дори ангелите са вярвали в такива неща. – Алхимикът е отдавна мъртъв, града, в който е живял, вече не съществува, а учените са прекарали хиляди години в безуспешни опити да открият легендарния Звезден гримоар.
– Разкажи ми всичко за това – поиска отново той.
Глупаво щастлива от упоритата му решителност, тя се предаде.
– Това е книга за фантастични същества и скрити мистерии, за която се предполага, че е написана от ангел толкова отдавна, че името се е изгубило от архивите. Твърди се, че на страниците му има илюстрации с изключителна красота, нарисувани на ръка от най-любимата наложница на ангела.
– Как изглежда?
– Подвързана е с кожа и има златна закопчалка. – Разочароващо непълно описание. – Изглежда, че никой никога не е искал да опише физическия ѝ вид, а само това, което очевидно се крие вътре.
Наазир я погледна толкова втренчено, че тя разбра, че той иска още. Така че тя му даде още, а докато го правеше, научи, че му харесва да я слуша да разказва истории за отдавна отминали времена. Той не се отегчаваше от историята, която тя пазеше в главата си, и доста често казваше нещо, което я караше да погледне на нещата в съвсем нова светлина.
Да, тя никога нямаше да забрави Наазир. Докато дишаше.
Назад към част 19 Напред към част 21
