Глава 23
Андромеда летеше право и вярно към Аманат, чувството ѝ за въздушна ориентация беше достатъчно добро, за да може триста двадесет и пет години по-рано да се добере до Убежището, докато още не беше възрастна. С всеки удар на крилете трябваше да се бори да не се обърне назад, да се върне при Наазир, да се увери, че е в безопасност.
Знаеше, че мислите ѝ са ирационални. Наазир беше един от Седемте по някаква причина – той беше силен и смъртоносен. Беше видяла това, когато се биеха с преродените. Той беше повалил трима на всеки един от нейните.
Беше толкова красиво да го гледаш в движение, чиста грация и дивост.
Понесена от силния морски вятър, тя се спусна достатъчно ниско, за да усети соления въздух. Под нея водата представляваше разлята пустота във всички посоки. Нито един кораб, нито една птица, нищо освен нощта и океана. Имаше дълбоко спокойствие, усещаше как вятъра отмята косата ѝ, докато крилата ѝ се носят по него.
Чудеше се дали така се е чувствал Наазир, когато се е освобождавал и е бягал с пълна сила. Ще го попита, помисли си тя с усмивка, която избледня твърде скоро. Единственото хубаво нещо в лудостта на Леуан беше, че тя бе довела Наазир в живота ѝ, позволи ѝ да прекара последните си дни на свобода с един толкова необикновен мъж, че знаеше, че вечността с него ще бъде постоянна и прекрасна изненада.
Сърцето я болеше.
Вечността с Наазир беше недостъпна за нея, но тя можеше да му помогне да спре едно отвратително престъпление. Опитът на Леуан да убие Александър, докато той спи, не само щеше да разбие едно от най-дълбоките табута на ангелската раса, но и да унищожи стотици хиляди години история. Александър носеше тази история в костите си, в съзнанието си, в спомените си.
Не можеше да се допусне плана на Леуан да успее.
Със стиснати челюсти тя яхна поредния силен вятър… и отново се замисли за среброкосия вампир, който не беше вампир, който беше неин партньор в това решаващо търсене, и за това как той я караше да се чувства сърцераздирателно млада и дива. Този път тя не се пребори с фантазиите, които ѝ нашепваха, фантазиите за вечността, в която можеше да изследва, да играе и да се заплита с него завинаги.
В тази нощ, когато летеше сама над среднощното тъмно море, а звездите блестяха над главата ѝ, това нямаше значение. В тази нощ тя беше свободна и дива с кръвна линия, която беше нейна собствена, несвързана по никакъв начин с тази на съда, изграден върху болка и жестокост и сексуални действия, лишени от любов или дори привързаност.
Но, разбира се, нощта, тайна и сладка, не можеше да продължи дълго.
Зората беше розова целувка в небето, утринната светлина беше хладна, докато тя летеше над гъстите, тъмнозелени гори на Кагошима, Япония, насочвайки се по права линия към града, който не би трябвало да съществува тук. Мъглата шепнеше синусоидален любовник около върховете на дърветата, планините бяха покрити със сънливо изглеждащи бели облаци, но самата Андромеда не беше ни най-малко сънлива; дъхът ѝ секваше в очакване да види изгубения град, възкръснал наново, да се разходи по древните му улици, да поговори с хората, които Калиане беше взела със себе си в своя Сън.
Андромеда беше прочела всички доклади, подадени от други хора, беше разгледала скиците, направени от художниците, които бяха посетили града. Нямаше снимки, защото нещо в Аманат караше фотоапаратите да не работят, може би просто слабото бръмчене от близостта на Древните.
Независимо от това нищо не можеше да я подготви за първата гледка към легендарния град.
Той се появи от зеленината като мираж, град от камъни, цветя и извивки, защитен от щит от деликатна синьоокафява светлина, която предупреждаваше за посегателство. Устата ѝ пресъхна от жажда и от удивление, Андромеда се приземи удобно точно пред щита, а крилете ѝ бяха напрегнати от дългия полет след дните на почти пълно бездействие.
Трябваше да изчака само няколко секунди, преди един ангел с кестенява коса да излезе иззад щита и да се изправи срещу нея.
– Каква е целта ти тук? – Зелените му очи бяха също толкова хладни, колкото и гласа му, а тялото му бе облечено в бойните кожи на воин.
Тя го разпозна от описанията в докладите: Ави, един от най-доверените хора на Калиане, и ангел, който тихо се бе върнал на нейна страна веднага след като Калиане се събуди.
– Името ми е Андромеда – каза тя. – Аз съм учен, който наскоро избяга от цитаделата на Леуан, благодарение на Джейсън и Наазир. – Вдигна ръка към шията си и извади верижката, която държеше пръстена на Наазир. – Идвам да видя Изабел.
– Наазир не е с теб? – Сега нямаше хладна маска, загрижеността на Ави помрачи погледа му.
– Той идва по суша. – Пръстите на Андромеда се свиха в ръката ѝ, тревогата ѝ за Наазир беше постоянно ехо в задната част на съзнанието ѝ. – За мен беше по-разумно да летя.
Леко кимване и ангела я поведе към града, след като някак си накара щита да се разтвори. Или може би това беше неговия архангел, който беше разделил щита за него.
– Суин? – Попита тя.
– В аншара – каза ѝ Ави.
Андромеда отказа да се отметне като дете.
– Тя ще се оправи ли? – Попита тя, без да може да забрави мъчителната скръб, която беляза погледа на Суин.
Като се обърна, за да я прикове с пронизващите си зелени очи, Ави не бързаше да отговори, но когато го направи, тона му беше по-мек.
– Кеир казва, че това е най-доброто нещо за нея. Физическите ѝ рани ще заздравеят, а когато се събуди, ще го направи в града, където преди да бъде затворена, често е била ценен гост. – Неочаквано докосна косата на Андромеда, както би могъл да направи един баща с дете. – Не се страхувай, млада, Суин има приятели тук, които ще я защитят и ще ѝ помогнат да излекува не толкова видимите си рани.
Андромеда кимна с прегракнало гърло. Пускайки ръката си от косата ѝ, Ави я поведе навътре в Аманат. Отне ѝ минута, докато овладее емоциите си достатъчно, за да вижда ясно, а след това трябваше да се бори да не зяпа като идиот.
За един историк Аманат беше трескав сън, придобил жива форма.
С всяка своя крачка тя вървеше в самата история. Архитектурата, ефирните дърворезби по камъка на стените, които изграждаха сградите, минералния калдъръм на пътеката, по която вървяха тя и Ави, градините на прозорците, които разпръскваха цветя във всички посоки – всичко това се бореше да привлече вниманието ѝ, но тя се съсредоточи първо върху хората, които бяха спали толкова дълго до своя архангел.
Бяха облечени в ярки плавни рокли, когато ставаше дума за жените невойни, и бродирани туники и панталони за мъжете невойни. Малцина от мъжете носеха подобни на кафтан плавни одежди. За разлика от тях, както и при Ави, воините бяха облечени по същия начин като воините навсякъде по света. Те имаха същия мрачен поглед и бдителност.
Общо взето, не се различаваха толкова много от мъжете и жените в двора на Леуан. Само че тук никой не избягваше погледа ѝ и вместо да зърне по лицата им треперещ страх, тя чуваше смеха, който се носеше по улиците, беше дарена с усмивки от онези, които не бяха воини, и с кратки кимвания за добре дошли от онези, които бяха.
И това в дома на архангел, който някога е бил осъден като луд, архангел, който е изпял цялото възрастно население на два процъфтяващи града в морето. След това по плажа бяха разхвърляни подути трупове, кълвани от птици и намирани от деца без майки и без бащи, които бяха толкова травмирани от ужаса, че се свиваха и умираха „от такава мъка, каквато безсмъртните никога няма да познаят“.
Думите на Кеир, записани за „Историите“ от една също толкова съкрушена Джесами.
Възможно ли е един ден Леуан също да се превърне в по-добра версия на себе си? Андромеда прехапа долната си устна, без да може да види това бъдеще. Калиане бе проспала лудостта си, докато Леуан възнамеряваше да я подхранва с жизнената сила на народа си.
– Учен.
Изтръгната от тревожния тон на мислите си, тя видя, че са спрели пред една арка.
– Изабел е вътре – каза Ави. – Ще те оставя да говориш с нея.
– Благодаря ти. – Минавайки през арката, Андромеда се озова в засенчен от дървета, но все пак изпълнен със светлина двор, заобиколен от двуетажни къщи и празен, освен за един ангел, който преминаваше през ката по бойни изкуства. Ангелът беше висок и мускулест по един тонизиран, плавен начин, черната му коса беше прибрана назад в спретната плитка, а крилата му бяха бели с нежно зелено петно в началните части.
Вместо воински кожи носеше черни дънки с ботуши в същия нюанс, а бялата ѝ блуза беше свободна и с дълги ръкави, закопчана с маншети на китките. Нищо от това не променяше факта, че тя беше обучен и опасен боец, който се движеше с икономичност на движенията, което подсказваше на Андромеда, че Изабел няма да бъде бляскава в боя, но ще бъде ефективна.
Въпреки умората си Андромеда остана назад, като не искаше да я прекъсва; знаеше колко много означава да намериш покой в такъв спокоен модел на движение. Изабел се подготвяше за деня и да я прекъсне би означавало да разруши центъра ѝ.
Андромеда намери известна доза спокойствие в това просто да наблюдава другата жена.
След няколко минути Изабел завърши своята ката и се умълча, преди да погледне нагоре. Усмивката ѝ беше тиха, но дълбока, очите ѝ – кафяви, по-тъмни от най-тъмния шоколад, а кожата ѝ – златиста. По-скоро привлекателна, отколкото красива, Изабел притежаваше царствена увереност, която подсказваше, че може да командва армии и дворове, без да прекъсва движението си.
– Ти трябва да си Анди на Наазир.
Андромеда примигна.
– Откъде можеш да знаеш това? – Не нейната самоличност, а любимото име на Наазир за нея.
– Наазир взе назаем сателитен телефон от капитана на баржата, след като ти си тръгна. – Усмивката на Изабел стана по-дълбока. – Това не му идва естествено, но той е научил всичко за технологиите от Илиум .
– Той е по-умен от повечето учени. – Андромеда се опита да не звучи прекалено гордо и притежателно, не беше сигурна, че се е справила, когато очите на Изабел се присвиха, сякаш сдържаше смеха си. – И по-проницателен – добави тя, без да може да се сдържи.
Съгласието на Изабел беше очевидно.
– И да – каза Андромеда – аз съм Анди. – Тя можеше да бъде онази жена тук, онази млада и щастливо безразсъдна учена, която е имала приключения с един див, прекрасен мъж, който носеше тайни тигрови ивици под кожата си. – Оттогава ли Наазир не се е свързвал с теб? – Възелът в стомаха ѝ нямаше да се разтвори, докато не го види, не го докосне, не попие аромата му.
– Не – каза Изабел. – Но той ще успее да стигне до Аманат за много по-малко време, отколкото би отнело на всеки друг вампир, в това съм сигурна. – Откритата обич в тона на другата жена опровергаваше цъкащите с език онези, които казваха, че тя е автомат, лишен от емоции. – Ела. Ще ти покажа къде можеш да се изкъпеш и да си починеш.
Андромеда искаше да попита Изабел какво е да живееш живота на аскет, асексуален и спокоен, толкова дълго време, не можеше да намери смелост… защото знаеше, че собствената ѝ решителност е в преломен момент.
– Ще трябва да събера припаси за по-нататъшното ни пътуване – каза тя вместо това, а гласът ѝ беше груб от нужда и тъпа, пулсираща самота.
– Наазир спомена за това. Първо си почини, а после трябва да отдадеш почит на Калиане. Междувременно аз ще събера припасите.
Андромеда се запъна, едва чувайки последното изречение на Изабел.
– Какво?
– Ти си в нейния град – нежно каза воина. – Това е въпрос на формалнос… макар че тя е наясно с кръвната ти линия, така че може да те подложи на по-задълбочен контрол.
Белите дробове на Андромеда се напрегнаха.
– Оценявам предупреждението.
Изабел я поведе към стъпала от другата страна на двора и ѝ показа апартамент на втория етаж, изпълнен със слънчева светлина. Прозорците бяха отворени, завесите от марлена дантела се отдръпнаха, за да разкрият кипящи от живот сандъчета с цветя; още цветя растяха в големите саксии, поставени на малкия балкон, до който се стигаше през врата, която също беше отворена.
Свежият вятър развяваше дантелените завеси във въздуха, докато те почти докосваха леглото с балдахин, покрито с изящни бели чаршафи. Под изморените крака на Андромеда дебелият килим беше в тъмносиньо. В малка стъклена ваза, поставена върху масичката за писане, имаше още цветя – букет от диви цветя.
Този весел букет придаваше на елегантната стая атмосфера на приветливост и капризност – сякаш някой беше излязъл и беше набрал цветята специално за нея.
– Прекрасно е, благодаря. Особено цветята.
– Ах, но не мога да си припиша заслугата. – Изабел се облегна на рамката на вратата и сгъна ръце. – Споменах на една от девойките, че приятелка на Наазир ще дойде на гости, и тя се зае да те накара да се почувстваш добре дошла. Той е любимец на жените.
Андромеда искаше да изхвърли глупавия букет през прозореца.
– И все пак тя ме посреща, когато не знае дали не мога да бъда конкурент?
– Всички приемат, че Наазир е твърде див, за да бъде задържан от една жена – каза Изабел с лекота, преди да се оттласне от рамката на вратата. – Ще те оставя да се измиеш. След като се наспиш и си готова да се видиш с Калиане, ще ме намериш или в съседния ми дом, или в храма. – Слаба усмивка. – Калиане ме е инструктирала да науча нейните девойки как да се защитават.
Андромеда си помисли за сладкодумните създания, някои красиво пълни, други тръстиковидни, които беше видяла по време на разходката си из града.
– О.
Изабел се ухили, сложила едната си ръка върху дръжката на ножа, който носеше на бедрото си.
– Да. Понякога това е досадна задача, но те са толкова сериозни, че не мога да им се сърдя – особено след като са прекарали толкова много време в ушиване на „воински дрехи“ за тези сеанси.
Устните на Андромеда потрепнаха въпреки нея самата от подозрително безстрастния тон на Изабел; беше ѝ любопитно да види представата на девойките за воинско облекло.
– Чакай – каза тя, когато Изабел щеше да си тръгне. – Ави ми каза, че Суин е в аншара. Кеир каза ли кога може да се събуди?
Хуморът избледня от изражението на другата жена.
– Може да минат много седмици или дори месеци – тя е много крехка. – Пауза. – Изглежда, че безсмъртните могат да умрат от тъга и самота, от съществуване без надежда. Никога не съм знаела това.
Сълзите запушиха гърлото на Андромеда.
– Суин… – Тя само поклати глава, неспособна да изрази с думи болката, която бе видяла в очите на другата жена.
Лицето на Изабел отразяваше знанието, което Андромеда не можеше да изрази.
– Калиане казва, че това е вид желание за край на себе си. Това отнема много време, но Суин е имала хилядолетия. Вероятно не би се събудила от следващия си Сън. – Оставяйки тези тържествени думи, Изабел дръпна вратата зад себе си.
Сърцето ѝ сякаш имаше смазваща тежест, а възела в стомаха ѝ се превърна в каменна буца, Андромеда не позволи на погледа си да се задържи върху леглото, а се насочи право към голямата баня. Напълненият вече и парещ басейн с вода вляво от нея я накара да изстене от желание, но страхувайки се да не заспи, тя се отдаде на удоволствието едва за минута, след което стана и се изми под душа.
Докато мазните капки се разбиваха в кожата ѝ, тя би направила всичко, за да бъде там, където беше последния път, когато се къпеше истински – в онзи леден басейн в долината. Почти усещаше силните пръсти на Наазир в косата си, докато я миеше, подмолното докосване на ръката му до перата ѝ, начина, по който се надбягваше с нея.
– Побързай – прошепна тя, а ръката ѝ се протегна, сякаш щеше да го хване през самото пространство и време. – Липсваш ми.
Назад към част 23 Напред към част 25
