Глава 24
Наазир не се изненада, когато Джейсън кацна до него скоро след като достигна бреговете на Япония. Баржата не го беше докарала дотук – той се беше прехвърлил на друг приятелски и много по-бърз кораб скоро след като Андромеда излетя. Когато се гмурна от баржата, за да преплува до малкия елегантен товарен кораб, устите и на двата екипажа се отвори. Някой беше изкрещял.
Той не знаеше защо. Не беше като да не може да плува.
– Анди? – Обърна се към Джейсън, когато двамата разговаряха в безлюдната част на иначе оживения док.
– Изабел ми каза, че е в безопасност в Аманат. – Линиите на умората белязаха обикновено безстрастното лице на Джейсън. – Току-що се върнах от границата между Тит и Харизмон.
– Война?
Чернокрилият ангел поклати глава.
– Малка схватка, която никоя от страните не искаше да разпали докрай.
– Това няма да продължи дълго. – Тит и Харизмон не се харесваха от векове, ако не и от хилядолетия, и тъй като света отиваше по дяволите, тази неприязън рано или късно щеше да се превърне в тотална война.
– Не – съгласи се Джейсън, докато едно от перата му се носеше към белязания и изцапан бетон на кея. – Но в момента региона е достатъчно стабилен, така че Рафаел не трябва да се притеснява за някакви последици.
Наазир винаги бе харесвал Джейсън, но с израстването си бе започнал да вижда, че силния, чернокрил ангел е самотен. Може би дори по-самотен от Наазир. Беше се опитал да измъкне Джейсън навън, инстинкта му подсказваше, че не е добре ангела да съществува толкова затворен в себе си, но Джейсън оставаше сдържан и отдалечен. Вече не.
– Сигурно липсваш на половинката си – каза той. – Трябва да се прибереш у дома.
Тъмните очи на Джейсън трепнаха с най-малката частица, но в това трептене Наазир видя суровата нужда на приятеля си да се върне при своята принцеса.
– Ти и Андромеда ще имате нужда от подкрепление.
– Ако се наложи, ще се свържа с Кулата. – Наазир беше обмислил плана по време на своето и на Андромеда бягство, беше го обсъдил с нея. – Откриването на Александър не е сигурно. – Андромеда беше дала да се разбере, че опита ѝ стига само дотам – никой не можеше да предвиди действията на архангел с точност до секунда.
– И е по-добре, ако е екип от двама души – добави той. – Ще трябва да се движим незабележимо, за да не ни забележи някой и да предупреди хората на Леуан, че са на грешното място.
Джейсън се протегна и прибра крилата си в мълчание.
– Знаеш, че имам хора, разпръснати по целия свят. Ако имаш нужда от незабавна помощ, обади ми се.
– Ще си купя нов телефон, преди да напусна страната. – Той имаше пари в карта, съхранени в тънък водоустойчив калъф в задния му джоб. Отначало, когато Илиум му беше дал такава карта, той беше прекарал часове, взирайки се в нея, опитвайки се да разбере как работи. Накрая бе накарал мозъка си да разбере, че картата е нещо като машина, която пренася пари от едно място на друго.
Когато я използваше в магазин, картата прехвърляше пари от неговата собствена каса в тази на магазина. Дмитрий и Илиум държаха под око парите му, така че не му се налагаше да мисли много за механиката на всичко това. Това, което знаеше, беше, че разполага с много средства. Рафаел винаги беше повече от справедлив към своите Седем, а Наазир беше много добър в издирването на съкровища, които всички смятаха за изгубени.
Съкровища като глупавата книга „Гримоар“.
– Кажи ми какво знаеш за една книга, наречена „Звезден гримоар“ – нареди той на Джейсън, защото Джейсън знаеше всичко.
Вдигната вежда.
– Това е митична книга, желана от онези, които колекционират такива неща.
– Знаеш ли къде е?
Очите на Джейсън се стесниха, изражението му беше замислено.
– Не… но преди двеста години срещнах старец от нашата раса, който говореше за червената кожена подвързия и златните краища на Гримоара. – Пауза, а формата на Джейсън беше неподвижна по начин, който Наазир никога не беше виждал да се повтори от друг ангел.
Той не го прекъсна. Безсмъртните имаха дълга памет, но тази на Джейсън беше почти безупречна. Другият мъж просто трябваше да открие правилната част от нея.
– И тази книга на неизказаните тайни имаше златна закопчалка, издълбана със страховитото изображение на приклекнал грифон. – Гласът на Джейсън се носеше в ритъм, който не беше негов.
Споменът се раздвижи в Наазир, загатвайки закачливо за някаква улика, но оставаше досадно недостъпен, когато той се хвърляше към него.
– Имаше ли нещо друго уникално в него?
– Да – каза Джейсън след почти цяла минута мълчание. – Митичен звяр в златно, щампован или гравиран в кожата отпред.
Споменът отново прошепна, за да избледнее. Няма значение. Сега Наазир държеше битката между зъбите си. Първо щеше да намери Александър, после щеше да намери Гримоара. Защото Андромеда беше неговата половинка и той искаше да я поиска. Може би все още не беше съгласна с него, но миришеше като негова половинка и го харесваше в истинската му кожа, а и беше толкова свирепа, колкото трябва да бъде неговата половинка.
Харесваше всичко в нея, с изключение на обета ѝ за безбрачие.
Поне ако намери Гримоара, ще може да я ухажва истински. Искаше да я съблазни, искаше да я накара да се разтопи. Но най-вече искаше просто да я задържи.
* * *
Андромеда се събуди в небето, обсипано с ярките виолетови и златни цветове на залеза.
Все още облечена в халата, който бе открила на задната страна на вратата на банята, тя стана и установи, че крилата ѝ са отпочинали, а краката ѝ вече не я болят. Може би сега, когато беше на почти четиристотин години, беше станала по-силна. Разтърквайки очи от тази сънлива мисъл, тя се запъти към банята и хвърли студена вода върху лицето си, преди да се подсуши и да отиде да разгледа възможностите в гардероба.
Имаше четири рокли в различни наситени нюанси, три комплекта туники и панталони и дори чифт дънки и риза. Тя избра черен комплект от панталон и туника, чиито строги линии се компенсираха от деликатната сребърна шарка, изрисувана около деколтето. Той ѝ напомни за цвета на очите на Наазир.
Къде беше той?
Облече се, докато този въпрос се блъскаше в кръвта ѝ, събра лудата си коса – благодарение на това, че заспа, докато беше още влажна – и някак я укроти на плитка, после обу краката си в чифт чехли. В гардероба имаше и ботуши с различни размери и тя знаеше, че ще обуе един чифт, когато двамата с Наазир отпътуват от Аманат.
Защо той още не беше тук?
Остави меча си в стаята – не мислеше, че Калиане ще се впечатли от посетител, дошла да ѝ отдаде почит, носейки острие – тя излезе да потърси Изабел. Другата жена не беше в дома си, затова Андромеда спря един минаващ мъж, за да попита за пътя към храма. Тя използва езика, който беше чула да се говори, когато Ави ѝ показа двора на Изабел.
Сияещ, красивия абаносовокож гражданин на Аманат отговори на същия език, като предложи да я придружи до целта.
– Благодаря ти – каза тя – но бих искала да вървя бавно и да погълна изцяло този чуден град.
Бузите му отново се набръчкаха, но той ѝ даде това, от което се нуждаеше, и тя продължи.
Светлинното шоу на залеза бе започнало да избледнява до по-бледа палитра, но все още нямаше нужда от високите стоящи лампи, които граничеха с пътеките. Когато надникна нагоре, видя, че въпреки овехтялото желязо, което създаваше впечатление, че е остаряло заедно с Аманат, светлините вътре бяха електрически.
Аманат явно беше модернизиран за този век. Или Калиане беше по-напредничава, отколкото Андромеда смяташе, или имаше напредничав съветник. Андромеда залагаше на второто. Беше вероятно това да е любимата на Ави – Йелена. Също толкова вярна на Калиане, колкото и Ави, Йелена живо се интересуваше от новите изобретения и технологии и често идваше в Библиотеката, за да търси достъп до наръчници.
Продължавайки по пътеката, Андромеда видя малко черно кученце, чиято козина беше гладка и лъскава, да тича към нея. Когато то се свлече пред нея, сякаш изнемощяло, тя се засмя и го вдигна – откъдето то възвърна енергията си и се превърна в развълнувано, размърдано пакетче, решено да ѝ даде мокри кучешки целувки.
Андромеда го държеше известно време, а топлото му тяло и бързия ритъм на сърцето му я успокояваха, нещо познато на непознато място. Детството ѝ може и да е било необичайно и да я е белязало, но е било и радостно заради безбройните животни, които са били нейното убежище, приятели и спътници. Те не лъжеха, не я гледаха разочаровано заради ученолюбивите ѝ наклонности, никога не я караха да се чувства като грешка.
Добре, че Андромеда беше толкова ясна дъщеря на майка си – така избягваше неудобните въпроси за другата страна на кръвната си линия. Андромеда винаги се бе чудила дали Лайла не е избрала Катон отчасти защото той би ѝ позволил да упражнява наклонностите си без ограничения. В края на краищата той беше точно такъв.
„Ако ти беше моя, нямаше да ти позволя да рутинираш с други.“
Лицето ѝ се зачерви точно когато кученцето се изви, за да бъде пуснато. Поставяйки го на земята, тя го гледаше как тича на малките си закърнели крачета, но мисълта ѝ беше насочена към хищника със сребристи очи.
Наазир приличаше на животните, които я бяха държали здравомислеща през иначе безрадостното ѝ детство. Тя не мислеше, че той ще приеме сравнението като обида – не и когато имаше същата честна същност. Беше много, много по-добър от повечето „нормални“ хора, които бе срещала през близо четиристотинте си години живот.
– Анди!
Тя вдигна глава при повикването и видя Изабел, която ѝ махаше откъм широките врати, водещи към храма, издълбан в склона на планината. Няколко млади жени, изглеждащи изтощени, излизаха от храма и се отправяха към близките домове.
Наситено оранжеви туника и панталон, компенсирани от зелен колан, вързан отстрани, яркорозов топ в стил, съчетан с бели панталони с широки крачоли, яркосиня туника, стигаща до средата на бедрото, съчетана с черни панталони – това бяха три от по-консервативните облекла.
Андромеда се засмя и се присъедини към Изабел до вратата.
– Войнишки дрехи?
В очите на Изабел се появи нежно забавление.
– Мисля, че смятат всичко, което е с панталони или показва краката, за скандално и войнствено. – За разлика от отпадналите си ученици Изабел не изглеждаше така, сякаш се е изпотила. – Калиане се разхожда из портокаловата горичка в другия край на града. Ще летим до нея.
– Портокалова горичка в този климат? – Каза Андромеда, преди да осъзнае, че щита около Аманата позволява на майката на Рафаел да контролира температурата вътре. – Спуска ли тя някога щита?
– Не откакто една девойка беше убита от една от болестите на Харизмон. – Устните на Изабел се сплескаха в тънка линия, а стомаха на Андромеда спадна. – Той мислеше да използва Кала като преносител, но тя умря, преди да зарази някого. Това разби сърцето на Калиане.
– Толкова съжалявам – каза Андромеда, гадна от съзнанието, че убийството е извършено от член на семейството ѝ… и ужасена какво ще ѝ направи Калиане за това.
– Това не беше твоя работа. – Изабел я стисна за рамото. – Ти си толкова невинна, колкото и Кала.
Разперила криле при тези тихи думи, Изабел излетя.
Андромеда я последва, знаейки добре, че Калиане може да не е толкова снизходителна.
Дълбоко в портокаловата горичка Древната не беше облечена в някоя от развяващите се рокли, в които толкова често я изобразяваха в свитъците и илюстрованите ръкописи. Вместо това носеше избледнели кафяви кожи, подобни на тези на Ави, а среднощната ѝ черна коса беше прибрана на плитка, подобно на тази на Андромеда.
– Изабел – поздрави Калиане, когато ангела-воин кацна, а гласа ѝ беше призрачно чист. – Подобряват ли се моите девойки?
– Като охлюви, милейди.
Усмивката на Калиане беше неочаквана и поразително красива, устните ѝ бяха нежно розови върху кожата от чист крем.
– Трябва да сте търпеливи – те са парникови цветя, изложени внезапно на вятъра и дъжда. – Усмивката ѝ избледня. – Не би било необходимо да ги учим така, но света се превръща в тъмно място, където невинните вече не са в безопасност.
Изабел наведе леко глава в знак на уважение.
– Водя ви Андромеда. Тя е приятелката на Наазир, за която ви говорих по-рано.
– Ах. – Мъчително чистите сини очи на Калиане, очите, които беше завещала на сина си, се втренчиха в очите на Андромеда. – Внучката на Харизмон. – Ледени кинжали в този глас, който можеше да бъде красиво, ужасяващо оръжие. – И все пак проявяваш добрия вкус да избягаш от Леуан, за да помогнеш за спасяването на живота на Александър.
– Милейди. – Без да е сигурна какво друго да направи или да каже, Андромеда се поклони дълбоко – за разлика от Изабел, тя не беше доверен воин, а много по-млада гостенка.
– Има ли причина да не те екзекутирам този миг за престъплението, извършено в моя град?
Кървав рев в ушите ѝ, Андромеда се осмели да срещне очите на Калиане.
– Ако само кръвта ни определя, никое родено дете не е родено в свобода.
Крилете на Калиане заблестяха за един безкраен удар на сърцето, преди да утихнат.
– Добре казано, младата. И не изглеждай толкова уплашена – нямам навика да наранявам деца заради престъпленията на по-възрастните. – Архангелът погледна към Изабел, докато Андромеда се опитваше да не се разтрепери. – Върви, Изабел. Знам, че трябва да направиш своя полет над града.
– Госпожо. – Изабел тръгна с още едно малко навеждане на главата.
– Тя бди над моя град толкова усърдно, сякаш е неин собствен – каза Калиане разговорно, като направи знак на Андромеда да се присъедини към нея в разходката си сред редиците дървета, които съставляваха горичката. – Казах на сина си, че ще я изкуша да остане при мен, но той е уверен в лоялността на народа си. – Хвърли поглед към Андромеда. – Твоят див приятел нямаше търпение да се върне на страната на Рафаел.
Андромеда се замисли за момент. Някои от по-възрастните ангели можеха да приемат тежка обида при една-единствена грешна дума, а тя нямаше никакво желание да се окаже изкормена.
– Вашият град е изумителен – каза тя, без да крие удивлението си. – За мен това е все едно да ми покажат кутия със съкровища. – Можеше да прекара седмици само в разходки по улиците на Аманат, вслушвайки се в напевността на гласовете на хората му. – Но Наазир е предназначен за по-диви места и по-малко цивилизовани приключения.
– Като сина ми. – Любовта на Калиане към този син беше като пронизваща стрела в сърцето. – Рафаел събира дивото сърце за него.
– Той е архангела, който най-малко е заседнал във времето – осмели се да каже Андромеда. – Дори Михаела, която толкова често играе пред камерите, поддържа двор, който днес работи по същия начин, както и преди сто години.
Чистото бяло на крилата на Калиане сякаш светеше дори на приглушената светлина; Андромеда беше благодарна, че те вече не светят в действителност, защото когато един архангел светне, хората обикновено умират.
– Той е мой син – каза тихо Калиане. – И той е син на Надиел. Заедно създадохме дете, което един ден ще лети по-високо от нас двамата.
Усещайки, че Калиане говори повече на себе си, отколкото на Андромеда, Андромеда запази мълчание.
– Сега той ме кара да се гордея още повече, като се стреми да защити Александър. – В царствените черти на Калиане се появи студено напрежение. – Спах през това време, но Йелена ми каза, че Александър някога е мислел да събере армия срещу Рафаел.
Андромеда пое живота си в свои ръце.
– И все пак в крайна сметка не го е направил – каза тя. – Мисля, че е бил уморен и е видял в Рафаел млад натрапник. Войната беше лесния отговор на нуждата му да намери причина да продължи да живее на този свят. В крайна сметка той прояви мъдростта си и остави света на младите.
Калиане прикова Андромеда с пламтящи от сила очи.
Гърлото ѝ пресъхна, пулса ѝ се превърна в заек в гърдите.
Назад към част 24 Напред към част 26
