Глава 32
Наазир се покатери на едно достатъчно високо дърво, което му позволяваше да шпионира селото, което се намираше между тях и пещерите, но нямаше какво да види. Отдавна беше минало полунощ, светлините в домовете бяха угаснали, а водите на езерото бяха шепнещо огледало под лунната светлина. Ако селяните бяха видели рояка, вероятно знаеха достатъчно добре, за да държат затворени капаците и да останат вътре.
Слизайки, вместо да скочи, за да не предизвиква излишен шум или вибрации, той взе ръката на Андромеда в своята.
– Ако Александър спи тук – прошепна тя, когато започнаха да си проправят път покрай селото, заобикаляйки далечния му край – това не може да е първия странен инцидент, на който са станали свидетели селяните.
Наазир беше съсредоточил сетивата си върху възможните заплахи, но виждаше накъде отива тя.
– Мислиш, че те са лоялни към Александър и пазят тайните му?
– Като Калиане и хората от Аманат. Тя ги е взела със себе си в Съня, но Александър можеше просто да вземе това племе със себе си, да им се довери да пазят мястото му за спане.
– Това би обяснило броя на силните вампири, които усетих сред смъртните. – Такива стари и силни вампири обикновено избираха да работят за архангелите – или да управляват малки територии, или да работят директно в техните крепости.
Именно там те намираха най-голямо предизвикателство.
Един или двама можеха да изберат по-прост начин на живот, но Наазир беше забелязал много повече от това, когато двамата с Андромеда за пръв път се появиха в селото. Беше си помислил, че това е родно село на група войници на Фаваши, които са в отпуск, но предложението на Андромеда имаше повече смисъл.
– Само смъртните не биха имали физическата сила да удържат безсмъртните врагове на Александър.
От задния двор на малка, спретната къща, която се сливаше с околността, ги залая куче. Когато Наазир му изръмжа, животното изхриптя и замълча.
Той се почувства зле. Обикновено се опитваше да не плаши по-малките хищници. Щеше да донесе на кучето малко месо, след като всичко свършеше; то само правеше това, за което беше обучено, да се оглежда за натрапници.
Обърна се към Андромеда и вдигна пръст към устните си.
Преминаха през селото мълчаливо и без проблеми.
– Дори и да са стражите на Александър – каза Наазир, след като нямаше шанс гласовете им да ги издадат – те не са заключени във времето. – Беше видял електроника и забеляза дрехи, изтъкани по съвременен начин.
– Те трябва да напускат селото и да взаимодействат с широкия свят, за да следят за неща, които могат да повлияят на Съня на Александър. – Андромеда отново си помисли за Калиане. – Ако трябва да гадая, бих казала, че плодните и другите дървета, които видяхме, съществуват, за да осигурят прикритие, да спрат неудобните въпроси за това как племето оцелява. Александър ще да им е оставил достатъчно средства, за да издържат цялото племе в продължение на неизброими векове. – Тя прехапа долната си устна. – Не видяхме никакви крила. Александър е имал много лоялни ескадрили.
– Крилата са много видими – отбеляза Наазир. – Вампирите, от друга страна, могат тихо да се преместят, без никой да им обърне внимание, стига въпросния вампир да не заема висок пост като Дмитрий – или ако архангела му вече не е на този свят. Някои не искат да служат на никой друг.
– Прав си. – Нямаше излитания или кацания, които да привличат вниманието към това място; просто едно тихо село, което се държеше от вампири, оттеглили се от живота, след като архангела им е избрал да заспи, и такива, които вероятно произхождаха от бракове между вампири и смъртни или бяха роднини по кръв.
Тук можеха да живеят само най-доверените, защото само така можеше да се запази толкова голяма тайна. Ако едно дете бъде възпитано като воин сред воините и му кажат, че бди над архангел, Андромеда не смяташе, че това дете някога ще наруши вярата – защото каква по-голяма чест има на света?
В този миг Наазир отново вдигна пръст към устните си. Андромеда замълча, напрегна уши, но не чу нищо извън обичайните шумове на лунната нощ. Шумолене на вятъра, леко проскърцване на дърветата, лай на друго куче на отсрещната страна на селото. Наазир обаче оставаше нащрек, докато продължаваха, а мускулите му се стягаха в готовност за атака.
Нападение нямаше. Не и тогава. Това се случи малко преди зазоряване, когато света беше мъгливо сив и те си мислеха, че са в безопасност. Стрела от арбалет профуча на сантиметър от лицето на Андромеда – щеше да се забие в това лице, ако Наазир не се беше пресегнал в последната секунда, за да я избута от пътя.
Действайки инстинктивно, тя се скри зад едно дърво, а Наазир падна на земята и пропълзя до нея.
– Има много от тях.
Андромеда посочи към трепереща арбалетна стрела, забита в ствола на друго дърво. Беше черна с отличителни сребърни гравюри. Среброто винаги е било цвета на Александър.
– Ние сме приятели! – Андромеда извика, като се довери на интуицията си и прецени, че това са хората на Александър. – Врагът идва!
Отговорът ѝ беше градушка от арбалетни стрели. Притиснала гръб към дървото, с плътно извити криле, тя погледна към Наазир.
– Струваше си да опитам.
Очите му блестяха със същото ярко сребро като това на стрелите, но бяха по-течни, по-живи. Дори когато се възхищаваше на дивата му красота, онази част от Андромеда, която я правеше учен, се чудеше на цвета, който бележеше Наазир. Среброто беше характерен нюанс по отношение на ангелските криле. Илиум имаше фини сребърни нишки в крилата си, както и някои други ангели, но само Александър носеше крила от чисто сребро.
В архивите имаше едно перо, което идваше от Александър, и то беше с блестящ оттенък, който тя не беше виждала в толкова концентриран вид върху никое друго живо същество, освен върху Наазир. Дори на Рохан. Крилата на сина на Александър бяха по-светло сребристи в горната си част, които преминаваха в сиво като въглен; той бе наследил окраската си и от двамата си родители.
Откъде Наазир беше наследил окраската си? Ако някой го бе направил, ако в случая с него бе замесен дори обикновен Създател, възможно ли бе Александър да има нещо общо с това? Но ако това беше вярно, защо Наазир щеше да е израснал в крепостта на Рафаел?
И как би могъл да израсне, ако е бил Създаден? Само възрастните бяха Създадени, защото трансформацията не само замразяваше човека във времето, но и децата полудяваха или умираха. Нито едно от тях не беше оцеляло след опит – всички тези опити бяха направени от ангели, които самите те бяха луди или вярваха, че могат да пренебрегнат ангелския закон без последствия.
Последствията винаги са били смърт. Никой никога не я бе избягвал и затова не си струваше да се рискува. Александър обаче не беше обикновен ангел. Той можеше да прави каквото си иска и да избегне екзекуцията, но ако беше направил дете, все още щеше да бъде еднакво отбягван от народа си. Нямаше данни за подобно отбягване и нищо, което Андромеда знаеше за Александър, не показваше, че той би нарушил такова основно правило на поведение.
Александър вярваше в закони, в правила, в общество с основа на дисциплина.
Мислите се блъскаха в главата ѝ в частите от секундата, преди Наазир да посегне да се хване за един клон и да се качи на дървото. Осъзнавайки какво планира да направи, тя му даде достатъчно време да се изкачи точно над стражите на Александър, след което грабна няколко от падналите наблизо арбалетни стрели и започна да ги хвърля по нападателите. Като средство за отвличане на вниманието това беше успех.
Още една градушка от стрели.
Заставайки на колене, за да даде на стрелците по-малка цел, тя използва меча си, за да отклони няколко стрели, които се приближиха твърде близо, и се надяваше, че Наазир е в безопасност.
* * *
Наазир се изкачваше безшумно по върховете на дърветата, насочвайки се към миризмите, които едва усещаше. Безветрената зора бе запазила тайната на стражите, но траекторията на ударите им с арбалет му подсказа посоката.
Не би могъл да използва толкова ефективно пътя на дърветата, ако оазиса беше заобиколен само от високите кули на финиковите палми, но селяните бяха засадили и отгледали много видове дървета, включително и такива с разперени клони. Макар Андромеда да беше права, че засаждането е използвано като прикритие за отблъскване на любопитните, истинската причина вероятно е била да се създадат сенки долу, където стражите биха могли да организират засада.
Не можеше да ги обвинява, че не се притесняват от катерещ се враг.
Наазир все пак беше единствен по рода си.
Сега беше на върха им, но те бяха разпръснати на достатъчно голямо разстояние един от друг, така че никой не можеше да ги превземе всички наведнъж. Това обаче означаваше също, че трябва да се справи само с един в даден момент. Съсредоточавайки се върху облечения в пустинен камуфлаж мъж точно под него, с коса, покрита с прашен кафяв шал, вързан отзад на главата, и матови кафяви и зелени ивици по лицето от камуфлажна боя, Наазир не се поколеба.
Той се спусна надолу, като повали часовоя на земята с ръка, притисната към гърлото му, за да не може да извика.
– Ние не сме врагове – каза той в ухото на мъжа. – Ние сме тук, за да предупредим Александър.
Мъжът се опита да се освободи. Стиснал зъби, Наазир направи единственото, което можеше, и го повали в нокаут. Направи същото и с други двама, преди стражите изведнъж да осъзнаят, че сред тях има хищник.
– Стани!
Заповедта беше гласна. Наазир приклекна на сегашния си клон… после осъзна, че те реагират не на него, а на биещите в далечината криле. Придвижвайки се скришом, той наклони глава точно толкова, колкото да погледне нагоре.
Крилете, които се появиха след по-малко от три секунди, не бяха тези, които искаше да види. Под него часовоите на Александър приклекнаха, насочили арбалети нагоре към летците, облечени в тъмносиви униформи с червени акценти, но не стреляха.
Добре.
Ако хората на Леуан просто правеха прелитане – вероятно след като някой е забелязал рояка – тогава най-доброто, което можеше да направи, беше да се прикрие и да не им дава повод да смятат, че района е по някакъв начин интересен. Ескадрилата направи многократни прелитания, докато не се разсъмна. Наазир, Андромеда и стражите останаха мълчаливи и неподвижни през цялото време.
Дори когато ескадрилата се приземи близо до селото, никой не помръдна. Членовете на семействата на часовоите несъмнено бяха обучени да се държат невинно при разпит, иначе тайната никога нямаше да се запази толкова дълго – а ако Наазир преценяваше правилно тези мъже и жени, дори небойците щяха да са научени да се бият достатъчно добре, за да се защитят, докато часовоите успеят да се върнат при тях. Повече от час по-късно, когато утринното слънце беше ярко в небето, ескадрилата най-сетне излетя, а ударите на крилете им изчезнаха в далечината.
Наазир, Андромеда и стражите останаха в същото положение, в което се намираха и преди пристигането на ескадрилата.
Гласът на Андромеда прозвуча в тишината.
– Ние сме с Рафаел! Този ескадрон носеше цветовете на Леуан, в случай че сте пропуснали! Смъртният враг на Рафаел!
Стражите под Наазир не помръднаха, но отляво се чу дълбок мъжки глас. Говорейки на същия добре познат местен диалект, какъвто използваше Андромеда, той каза:
– Тази земя е забранена за външни лица. Напуснете.
– Не можем. Леуан идва да убие вашия архангел.
Пауза, преди гласа на говорещия да се чуе отново.
– Ние ще слушаме. Лице в лице.
– Кълнете се в честта на Александър, че няма да ни навредите!
Този път паузата беше по-дълга, по-силна, но когато гласа се появи, той беше решителен.
– В честта на Александър.
Дотогава Наазир беше стигнал до говорещия – висок и хрисим вампир със загоряла кожа и коса, скрита под същия вид шал, какъвто Наазир беше забелязал при няколко други. Той се спусна точно зад мъжа, който трябваше да е водачът на стражите, съзнателен избор, за да се увери, че другия мъж няма да се опита да ги третира като плячка.
Стражът се завъртя, бледосивите му очи блестяха, а арбалета беше вдигнат и насочен към сърцето на Наазир.
Назад към част 32 Напред към част 34
