Глава 33
– Звярът със сребърните очи. – Въпреки описанието, в гласа на водача не прозвуча обида, докато той спускаше оръжието си. – Колко от моите хора уби?
– Нито един – нямаше нужда. – Наазир сви рамене. – Ще имат главоболие, когато се събудят, ако вече не са. Трябва да им напомниш никога да не забравят да гледат нагоре, дори и в небето да няма крила.
Леко наклони главата си водача.
– Добре казано.
Андромеда се появи от дърветата точно тогава, тъмнокафявите ѝ панталони бяха прашни, а по-бледото кафяво на прилепналата ѝ туника носеше ивици мръсотия. Очите ѝ се насочиха към Наазир, профучаха по него, напрегнатите ѝ линии се отпуснаха едва след като възприе състоянието му на невредим. Наазир искаше да се зарадва, че има другар, който се грижи за него, и искаше да я притисне, за да облекчи тревогата ѝ. Искаше му се също така да обходи с ръце всеки сантиметър от нея, за да се увери, че и тя е невредима.
– И така – каза тя с меч, опрян встрани, и с очи, вперени във водача на стражите – всички сме тук и не се опитваме да се убием един друг. Защо не се върнем в селото? Имам нужда от кафе.
Наазир не оспори предложението ѝ. Докато не убедят сентинелите в намеренията си, нямаше да стигнат точно до никъде.
– Знаеш кой съм аз – каза той на водача на стражите. – Това е Андромеда.
– Аз съм Тарек – отвърна другия мъж, кожата му беше гладка върху ъгловати скули, а челюстта му беше засенчена с тъмна брада. – Ще се отправим към селото, но ако навредите на селяните, споразумението ни е невалидно. – Когато свали шала, за да го остави да лежи свободно около врата му, косата му се оказа не черна, а тъмнокафява, прошарена със златни нишки.
– Нямаме причина да вредим на никого – каза Андромеда и тримата се върнаха в селото, а останалите стражи несъмнено бяха зад гърба им.
Когато влязоха, селяните ги изгледаха с широко отворени очи, макар че едно босо дете с тъмна коса и кожа, не много по-светла от тази на Наазир, се затича право към Тарек.
– Дядо!
Вампирът, който изглеждаше не по-възрастен от третото си десетилетие и който вероятно не беше „дядо“, а многократно по-далечен прадядо, вдигна момиченцето, без да прекъсва крачката си, и го държеше с лекота, която крещеше познатост. Детето любопитно погледна Наазир. Очите му бяха същите светлосиви като на живия му прародител.
Наазир се усмихна, проблясвайки със зъби; детето веднага се ухили и махна с ръка. Децата го харесваха. Знаеха и без да им се казва, че няма да ги нарани. Нямаше значение дали детето е с кожа, козина или люспи.
Озирис бе вземал и убивал малките на много видове без угризения. Това беше една от многото причини, поради които трябваше да умре. Една от многото причини, поради които Александър трябваше да го екзекутира.
Последното беше факт, който Наазир не знаеше, докато не порасна. Винаги е смятал, че Рафаел го е направил, но по онова време Рафаел не е бил архангел, а Озирис е бил брат на Древния.
– „Каквито и да бяха по-късните ни разногласия – беше казал Рафаел на Наазир сто години по-рано – Александър и аз винаги бяхме съгласни, че Озирис трябва да умре. – Мрачен тон, който повтаряше твърдата линия на челюстта му. – По-големия брат на Александър не беше луд. Просто е бил с грешна жица и е извършил детеубийство на ужасяващо ниво. Просто защото убиваше децата на смъртни и животни, не правеше престъпленията му по-малко ужасни – в своята мания той изтриваше цели видове.
Наазир знаеше, че Озирис с удоволствие би имал безсмъртно дете, върху което да експериментира – по-силно, по-малко склонно да умира заради него, но никога не бе успял да го създаде на наложниците, които държеше далеч от крепостта си и посещаваше рядко. И дори той не беше достатъчно арогантен, за да отвлече ангелско дете.
Не и тогава. Ако му беше позволено да живее…
* * *
Като извика на поддиалект, който Андромеда не разбираше напълно, Тарек ги поведе към поляна, заобиколена от къщи от едната страна и синьо-зелените води на езерото от другата. Когато пристигнаха, там вече беше поставена маса, а от двете ѝ страни имаше пейки. Бързо движещи се мъже и жени слагаха на нея храна и напитки.
Подозренията бяха в основата на бързите, любопитни погледи, на които Андромеда бе подложена, макар да забеляза, че жените, които не бяха воини, изпращаха на Наазир няколко много примирени усмивки. После видя как един от мъжете стражи сканира тялото на Наазир по ненатрапчив, но възхитителен начин и разбра, че интереса не се ограничава до невоенните или до женския пол.
Не можеше да ги вини; просто имаше нещо в начина, по който Наазир се движеше, което подсказваше, че би доставил огромно удоволствие на един любовник. Фактът, че бе избрала безбрачен живот, не я бе направил сляпа за сексуалното привличане, нито пък бе поставил тялото ѝ в застой, а Наазир… Само да го гледа как се разхожда или да усеща дъха му върху ухото си, когато се втренчва в нея, я възбуждаше до почти непоносими нива. Що се отнася до това, че видя голотата му, когато излезе от езерото на територията на Леуан…
Стомахът ѝ трепна, кожата ѝ се нагорещи.
Друга жена му се усмихна кокетно точно пред очите на Андромеда. Ръката ѝ стисна дръжката на меча.
Никоя от тези красавици с очи на лани, напомни си тя, не би издържала и час с него в истинската му кожа. Той беше прекалено див, прекалено силен, прекалено взискателен и прекалено агресивен.
Той беше съвършен.
А Андромеда беше глупачка, като съдеше тези други жени, когато самата тя беше най-неподходящата от тях.
– Ще разчупим хляба – каза Тарек, като зае място от едната страна на масата, след като предаде момчето в ръцете си на една смъртна жена на около четиридесет години.
Андромеда и Наазир се плъзнаха на отсрещната пейка.
Междувременно войниците му се разпръснаха из селото, но не отидоха далеч, явно готови да преминат в настъпление в момента, в който Наазир или Андромеда направят заплашително движение.
Пред Андромеда беше поставена малка, пареща чаша с горещо, силно кафе, а в средата на масата – купа с плосък хляб. В същото време един селянин донесе две малки чаши с кръв за Тарек и Наазир, като кондензът по чашите показваше, че кръвта е била съхранявана на студено място. Наведена към Наазир, след като постави чашата си пред него, закръглената и откровено красива жена прошепна нещо в ухото му, а лицето ѝ падна, когато той поклати глава.
Андромеда знаеше, че това сигурно е било предложение да го нахрани, намираше се едновременно доволна, че той е отхвърлил предложението, и ядосана, защото скоро щеше да изчезне от живота му, докато безброй други жени нямаше да го направят.
Пред нея Тарек вдигна чашата си, след като хвърли остър поглед на застоялата се сервитьорка, който я накара да се отдръпне.
– За чест.
– За чест – казаха Андромеда и Наазир заедно и отпиха.
Поставяйки чашата си обратно на масата, Андромеда взе парче от хляба и откъсна малка хапка за Наазир. Консумирането на церемониалното парче изглежда се хареса на водача на стражите. Допивайки кръвта в чашата си, след което изяждайки сам малко парче хляб, Тарек запретна ръкавите на пясъчната си риза – платът беше засенчен с малко по-тъмни петна, които позволяваха на него и хората му да се слеят с пейзажа.
Татуировката на лявата му предмишница, линиите, изписани с мастило в невъзможно сребристо, привлече вниманието на Андромеда.
Гарван.
Това не беше изненада. Символът на Александър беше гарван. Легендата разказваше, че при възкачването му един гарван се е издигнал високо с него, за да загине в пламъка на силата му. За народа на Александър гарвана символизирал смелост срещу всички трудности. Но това конкретно стилизирано изображение на гарван…
Андромеда сведе очи, сигурна, че го е виждала и преди.
– Казваш, че сте приятели – каза Тарек в тишината – но водиш със себе си хората на Леуан.
След като улови погледа на Наазир, Андромеда беше тази, която заговори.
– Нашата задача е да намерим и предупредим Александър, преди врага да го открие.
Лицето на стражата стана строго.
– Като търсиш Александър, ти нарушаваш едно табу, което е толкова старо, че произхода му се губи от паметта.
Андромеда знаеше, че следващите ѝ думи могат да загубят доверието на този човек и евентуално да застрашат живота ѝ и този на Наазир.
– Да – каза тя. – Нарушаваме един закон, но ако не го направим, тогава Александър ще бъде безпомощен срещу Леуан. Не можеш да го защитиш срещу нея. – Дори и толкова слаба, колкото беше, Леуан лесно можеше да унищожи това село – ако Си не се погрижеше първо за това.
– Ще умреш, ако те обезглавят, а след като те няма, никой няма да застане между Леуан и Древния. – Тя задържа погледа на мъжа. – Не можем да го изгубим от света. Той е най-великия ангелски държавник, живял някога. Той спря войни и създаде градове, които стоят и до днес. Неговите бойни стратегии се преподават на младите войници, а политическите му стратегии се изучават от самите архангели.
Тарек я погледна много внимателно, а интензивността на погледа му накара косъмчетата отзад на врата ѝ да настръхнат.
– Откъде знаеш толкова много за Александър?
– Аз съм учен.
Очите на мъжа се насочиха към Наазир.
– Отдавна не съм в Убежището, но знам, че никога не си твърдял, че си учен.
Клепачите на Наазир проблеснаха на слънчевата светлина, когато той се усмихна.
– Мога да чета. – Смях в гласа му. – Аз съм кръвопиец и като теб съм куче пазач.
– Ти си много повече – каза Андромеда, без да може да задържи думите в себе си. – Ти си необикновен.
– Да – съгласи се Тарек, а тонът му беше труден за разшифроване. – Няма никой друг като теб – сребристоокия вампир, който има коса и очи със същия уникален оттенък като крилата на Александър.
Андромеда се намръщи на явната връзка, а мислите ѝ отново бяха насочени към онова метално перо в архивите.
– Александър не ме е направил – каза Наазир, отговаряйки на незададения въпрос. – Това беше неговия брат, Озирис.
Андромеда затаи дъх, когато изражението на Тарек стана смъртоносно.
– Озирис беше изчистен от фамилията, всички следи от него бяха заличени.
– Освен мен – каза Наазир без притеснение и прие втора малка чаша кръв, донесена от възрастна жена, чиято усмивка беше просто любезна.
– С изключение на теб. – Немигащ поглед. – Как си оцелял след унищожаването на всичко, което е било Озирис?
– Помогнах на това унищожение – каза Наазир, преди да отпие от чашата. – Изядох черния му дроб и сърцето му. – Погледна Андромеда отстрани. – Озирис ме държеше гладен, за да изпита силата ми.
Андромеда сключи ръка върху неговата.
– Тогава той е бил глупав ангел, който е заслужил да бъде изяден.
Усмихвайки се дълбоко и широко, Наазир вплете пръстите си в нейните и се обърна обратно към мрачно гледащия Тарек.
– Никога не съм наричал Озирис сир и никога не бих го направил, дори ако Александър не го беше екзекутирал. – Лоялността на Наазир беше на Рафаел.
Стражът се взираше в него.
– Преди двеста години се отбих за кратко в друга част на света и срещнах един учен човек. Той ми каза, че се носят слухове за жива легенда, за химера със сребърни очи, която не е една, а две, попита ме дали знам произхода ѝ, защото само Александър и Озирис имали очи от истинско сребро и двамата си били отишли от света.
– Такива неща са мит. – Очите на Наазир се засмяха, когато Андромеда го погледна.
Повдигна ръката ѝ към устата си, целуна кокалчетата ѝ, след което накриви зейналата ѝ уста.
Тя стисна устни.
– Не говоря с теб. – Обръщайки се към открито развеселения страж, тя каза: – Ако не вярваш, че сме тук, за да се противопоставим на Леуан, трябва да разбереш какво се случва в двореца на Рохан в момента.
Забавлението изчезна.
– Това заплаха ли е?
Тя държеше на позицията си.
– Трябваше да кажа нещо на Леуан, когато ме отвлече и попита за местоположението на Александър. Опитах се да я отклоня от тази територия, но предвид присъствието на онзи ескадрон, разсейването явно не се получи.
– Отправихме предупреждение към Рохан – добави Наазир. – Той няма да бъде хванат неподготвен.
– Рохан може да се грижи за себе си. – Уверено изказване от страна на Тарек. – Но дори и да сте тук, за да се противопоставите на Леуан, ние не можем да нарушим обета си, а този обет е да удържим линията.
– В такъв случай – каза Наазир – ще трябва да обезвредя всички ви. – Звучеше така, сякаш се шегува, но Андромеда знаеше, че е напълно сериозен.
– Дори среброокия звяр не може да поеме сърцето на Братството на крилете.
Разбира се. Точно там беше виждала татуировката преди. Обикновено върху чисто избръснати скалпове.
Тарек сигурно е видял, че погледа ѝ се е насочил към косата му, защото каза:
– Всички приемаме знака на осемнайсетия си рожден ден. Онези, които напускат тук, си подстригват косата като ритуал на преминаване, като напомняне за дисциплината и честта, в които са били изковани.
– Твоят народ е отишъл далеч от родината ти. – Отшелническото и смъртоносно Братство на крилете работеше по задачи за различни лица и групи, но винаги на договорна основа. Досега никой не знаеше откъде идват – предполагаше се, че принадлежат на ангел, който предпочита да остане в сянка.
– Някои от по-младите ми братя обичат да летят – каза Тарек. – Ние не ги спираме. Накрая всички се завръщат, защото това е дома им. Често те водят сродници, които разбират нашите пътища и подмладяват кръвните ни линии.
– От четиристотин години никой не е изричал тайната? – Прошепна Андромеда. – Как е възможно това?
– Чест, вярност и тиган, който не прощава на слабите по душа. – Той се изправи. – Можете или да се биете с нас, или да си тръгнете. Ние ще ви изведем.
Наазир се изправи, ръката му се свърза с нейната.
– Трябва да мислиш за днешния ден, а не да стоиш в миналото.
Водачът на Братството на крилете не каза нищо, само сложи ръка върху приклада на арбалета си. Вежлив, с внезапно появила се елегантна кожа, Наазир погледна Андромеда.
– Изглежда, че сме се изчерпали – и охраната на Александър не се е хванала на блъфа ми.
Тя сви рамене.
– Трябваше да направим опит. – Срещайки погледа на Тарек, тя каза: – Ако не ни позволиш да отидем при Александър, тогава трябва сам да го предупредиш.
Безучастно лице.
– Древният спи. Никое живо същество не може да влезе в покоите му и да оцелее.
– Дори Леуан?
В изражението му не се появи трептене.
– Тя може да се смята за Древна, но не е сила в сравнение с Александър.
– Не си я виждал от началото на Каскадата – каза Андромеда, но знаеше, че си губи дъха – стража на Александър беше прекалено вкопчен в идеята за това какво трябва да бъде, за да види какво се случва със света днес.
Те излязоха със силен контингент на Братството като ескорт. На час път от селото Наазир пусна ръката ѝ. Захвърлила раницата си, Андромеда извади меча си в рамките на следващите два удара на сърцето, но все още беше смъртоносно бавна в сравнение с него.
Използвайки ноктите си, той повали трима от братята-крилати, преди те да разберат какво се случва. Имаше кръв, но не и смърт, а само инвалидизация. Андромеда беше затруднена от факта, че и тя не искаше да нанесе истински щети с меча, но не беше достатъчно бърза или ловка, за да се бие с висококвалифицираните братя крилати ръчно.
Които, въпреки името, бяха и мъже, и жени.
Искайки да е сигурна, че няма да се окаже заложник, тя остана зад Наазир и действаше като чистачка за мъжете и жените, които Наазир изкарваше от равновесие или забавяше по друг начин; в крайна сметка успя да повали няколко, като удари главите им с дръжката на меча си. Дори в разгара на битката тя се стараеше да не използва толкова сила спрямо смъртните.
Александър нямаше да прости на онези, които бяха наранили смъртоносно народа му.
– Анди, лети!
Всичко в нея се бунтуваше срещу заповедта, срещу това да го остави заобиколен от бойци със смърт в очите, но тя беше дала обещание да му се подчинява в такива ситуации. Стиснала зъби, тя се довери на уменията му и излетя.
Стрелите на арбалета се изстреляха в нейна посока с остро свистене на въздуха.
Назад към част 33 Напред към част 35
