Глава 41
Наазир и Андромеда бяха станали от леглото и се канеха да излязат, за да поговорят с Тарек, когато земята се разлюля от жестока ярост. Измъквайки се от малката къща, те паднаха на колене навън. Трясъкът сякаш продължаваше вечно.
– Наазир!
Следвайки сочещия ѝ пръст, Наазир погледна към хоризонта.
Пясъчните струи избухваха от земята, за да се извият към небето, прогаряйки разрушителен път през пейзажа, а мълниите бяха толкова електрически и ярки, че боляха очите, докато удряха отново и отново, и отново.
Трясъкът спря с изтръгващ гръбнака тласък, но облаците над него се бяха превърнали в сребристочерно, което кипеше по небето, превръщайки утрото отново в полунощ. В далечината земята се пропука, а лавата, която се изливаше от нея, беше разтопена и сърдито червена, която пълзеше по земята с невъзможна скорост.
Андромеда усети как сърцето ѝ се удря в ребрата, но страха ѝ не беше достатъчен, за да я накара да пропусне един прост факт.
– Селото! – Изкрещя тя на Наазир над звуците на насилието. – Вътре няма мълнии! Никакви пясъчни струи! – Дори земетресението не беше срутило нито една сграда.
– Вътре! – Изкрещя той и двамата се оттеглиха.
Затваряйки прозореца, за да намали шума, той прокара ръка през косата си.
– Нещо е разгневило Александър, но дори в гнева си той не е забравил братята крилати, които го защитаваха през тези много векове.
– Александър е трябвало да обича народа си. – Пръстите на Андромеда трепереха, докато оправяше косата си. – Мислиш ли, че той ги убива?
– Ще трябва да изчакаме, докато всичко това приключи, за да разберем. – Наазир изведнъж си пое дъх. – Защитавайки това село, той е поставил маяк точно над него. Леуан ще знае да се насочи към окото на бурята, ще е наясно, че Александър трябва да е наблизо.
Андромеда вдигна меча си.
– Трябва да отидем, да видим как можем да помогнем на братята крилати.
Кимвайки, Наазир отново отвори вратата и те излязоха навън в свирепия вятър, завихрен от прахта. Не им отне много време да намерят Братството – те се бяха събрали в голямата централна заседателна зала. Тъй като по пътя си дотук не бяха забелязали никого другиго, дори лице на прозореца, изглежда, небойците вече бяха преместени на безопасно място.
– Това са предзнаменованията, за които ни беше казано да следим – информира ги Тарек. – Но това трябваше да започне много по-кротко и да бъде процес, който да отнеме една година.
Андромеда се замисли дали да не вземе друго оръжие от запасите на братята крилати, реши се на сравнително лек арбалет.
– Принудителната скорост на събуждането на Древния означава, че той ще бъде далеч по-слаб, отколкото би трябвало да бъде, когато се събуди.
Ръката на Тарек се сви в юмрук.
– Ако успеем да отвлечем вниманието на войските на Леуан – започна Наазир, точно когато вятъра и светкавицата затихнаха без предупреждение, а последвалата тишина беше зловеща.
Поклащайки глава, Наазир започна отново.
– Ако успеем да отвлечем войските на Леуан, това ще му даде поне още малко време.
Андромеда не каза нищо, но и двамата знаеха, че Александър все още ще бъде в катастрофално неизгодно положение. От това, което Андромеда бе прочела в Архивите, когато един архангел се издигне толкова бързо, той или тя е с по-малко от половината от силите си, с малка издръжливост. Леуан просто трябваше да го надвие и тя можеше да го убие, когато падне.
– Скрийте мъжете и жените си по дърветата и стреляйте нагоре – каза Наазир. – Това нападение е изцяло за скорост, за достигане на Александър, преди да е събрал сили – Си няма да си прави труда да чака сухопътни войски. Няма да има нищо друго освен въздушни ескадрили.
– Имаме оръжия за въздуха. – Тонът на Тарек беше безмилостен. – Заровени са в земите около пещерите и селото. Не исках да активирам оръжията, когато пясъците се извиват и земята се тресе, но са необходими два часа, за да се задействат.
Наазир внимателно подбираше думите си, съзнавайки, че говори с човек, който е свикнал да ръководи смъртоносна група. Но Наазир бе прекарал векове, работейки на страната на един архангел; знаеше стойността на знанията в главата му.
– Бих ти препоръчал да го направиш – каза той, като задържа погледа на другия мъж. – Казвам го като човек, който е участвал в битката в Ню Йорк – знам как да се боря с крилат враг от земята, ако се наложи.
Уважението на Наазир към Тарек нарасна, когато лидера на Братството на крилата само кимна, преди да нареди на един от хората си да започне процеса по активиране на оръжията. Обръщайки се обратно към Наазир, другия мъж каза:
– Кажи ни какво още знаеш за борбата срещу ангелите.
Наазир се съсредоточи върху това как крилатите братя могат да увеличат максимално своите предимства – уменията, познаването на терена и елемента на изненада. Той им каза също да използват ловкостта си, като поставят капани по дърветата с помощта на толкова тънки жици, че са почти невидими. Всеки ангел, който се опитваше да се приземи, щеше да се оплете в тях като насекомо в паяжина.
– Имаме по-голям шанс за успех, ако успеем да ги задържим във въздуха, особено след като разполагате с оръжия земя-въздух – каза той, след като Тарек се съгласи с капаните. – На земята ще се биете един срещу един, а ескадрилите на Леуан са пълни със стари ангели с неизвестни и опасни способности. Твърде стари, за да бъдат възпрепятствани от крилата си.
– Ако кацнат – каза Тарек на мъжете и жените си – стреляйте в сърцето или в главата. Без предупреждения. Трябва да ги обезвредим възможно най-бързо.
– Имате един крилат изтребител – отбеляза Андромеда.
Наазир я погледна. В този миг той беше повече опитен и усъвършенстван командир на архангел и по-малко първична химера. Това беше малко плашещо.
– Твоите наранявания? – Попита той и макар че изражението му не се промени, докосна нежно ръката ѝ.
Той все още беше Наазир, осъзна тя на вълната на любовта. Това не беше фалшива кожа, а просто друг аспект от личността му.
– Достатъчно излекувана, за да не представлява проблем. – Особено ако искаха да я издигнат само за кратки периоди. – Добре се справям с меча във въздуха, но няма да мога да нанеса много щети сама.
– Ти ще се справиш с изоставащите, които успеем да притиснем в ъгъла. – Перото, което беше вплел в косата си в безмълвна, мощна декларация, падна напред, докато той се навеждаше, за да я погали по челюстта и бузата. – Или ще ги вкараш в капаните. – Гласът му придоби най-слабото ръмжене. – Междувременно ще останеш на земята.
Чувството за неотложност я връхлетя, Андромеда искаше да се изправи на пръсти, да притисне устата си към неговата.
– Колко време мислиш, че имаме?
Подир въпроса ѝ в стаята се втурна прашен разузнавач, чиито бузи бяха изгорели от пясъка.
– Бях на изходната точка – изпъшка той, сложил ръце на коленете си. – Съобщението беше изкривено, защото много от сигналните огледала са счупени, но две неща бяха ясни: Леуан е убила Рохан и е на път за тук.
Червата на Андромеда изстинаха. Децата бяха свещени за ангелския род и макар че Рохан вече не беше дете, той беше единствения и любим син на архангела.
Около нея крилатите братя – със стиснати челюсти и свити мускули – сведоха глави в мълчаливо уважение към Рохан. Когато след това вдигнаха очи, в тях се четеше ярост, а в мислите им – кръв. Въпросите на хладнокръвния Тарек към разузнавача предизвикаха смразяващи подробности: Ескадронът на Си беше на едва четири часа път.
– Никой не е забелязал Леуан – добави разузнавача. – Но… част от съобщението гласеше нещо за кръвни жертвоприношения.
Ръката на Андромеда стисна дръжката на ножа ѝ, докато Наазир изръмжа.
– Тя се храни с жизнената сила на другите, за да укрепи себе си. – В гласа му се долавяше знание от първа ръка. – Има ли следи от Рафаел?
Разузнавачът поклати глава.
– Нищо. Части от веригата на радиомаяците в някои посоки са прекъснати, но съобщенията все още се предават – не е забелязан никъде на територията.
– Вървете – заповяда Тарек на братята от крилото. – Подгответе капаните, докато аз се уверя, че оръжията земя-въздух се захранват както трябва. След това намерете позициите си и останете там. – Той направи пауза и задържа погледа на всеки от братята на крилото. – Днес ние се бием за нашия архангел, правим това, което сме обещали да направим преди четиристотин години. Ако паднем, това ще бъде с чест и ще се събудим до нашия архангел, когато дойде времето той да напусне този свят. Това време не е днес.
Братята крилати произнесоха боен вик, от който очите на Наазир заблестяха диво. Когато се разпръснаха, Наазир и Андромеда тръгнаха с тях и помогнаха да се поставят капаните. Андромеда също трябваше да запомни точните позиции на тези капани, за да може да ги използва, когато се наложи да вкара в тях крилатите бойци. Времето течеше, сякаш падаше от отворена ръка, докато тя не погледна на запад, докато беше във въздуха, и не съзря на хоризонта петното на голямо крилато присъствие.
Извиквайки предупреждение към останалите, Андромеда слезе на земята, с взетия назаем арбалет в ръка и меч, закачен на колана ѝ. Не беше толкова добра с арбалета, колкото с меча, но при такова числено превъзходство на вражеските сили за нея щеше да е по-безопасно и по-ефективно да спазва дистанция, ако можеше.
Когато Наазир скочи до нея, тя видя в него някаква дива радост от перспективата за битка, но под тази първична емоция се криеше друга.
– Не мислиш ли, че можем да победим без Рафаел – прошепна тя.
Той поклати глава, а сребърните кичури се плъзнаха един срещу друг.
– Александър остави тези мъже тук не за да водят битка, а за да може, когато дойде време да се издигне, да го направи с тези, на които има доверие, да може да си почива в безметежна тишина, докато укрепва. – Докато говореше, той прегледа останалите ѝ наранявания. – Задачата на Братството беше да защитава пещерите от любопитните, а не да ги пази от вражески архангел и неговата ескадрила. Те са изключително смели, но ще бъдат избити.
Андромеда не искаше да мисли за това бъдеще, бъдеще, в което Тарек лежи с кръв по лицето, с ум и сърце, изгубени за света.
– Мислиш ли, че Рафаел е далеч?
– Не го чувам. – Наазир докосна слепоочието си и Андромеда разбра, че трябва да има честта да говори с баща си наум. – Чувам сир от достатъчно голямо разстояние, за да мога да преценя разстоянията. Ако все още не го чувам, значи няма да успее да стигне навреме. – Мрачни думи. – Възможно е Леуан да го е забелязала и да е изпратила група от мощните си командири, за да го забавят.
Със студен възел в червата Андромеда постави ръка върху бузата на Наазир.
– Каквото и да се случи днес, знай това: Щях да се гордея, че съм твоя половинка. Нищо не би ми донесло повече радост.
Ноктите му се впиха в нея, без да режат, докато я придърпваше към себе си.
– Да се бием, половинке. – Дивият блясък се върна. – След това ще намеря глупавата ти книга „Гримоар“ и ще можем да се ръкуваме, а ти ще можеш да ме галиш, докато съм гол.
Той накара бузите ѝ да се зачервят и устата ѝ да се засмее едновременно. Стискайки я за последен път, той изчезна сред дърветата, а тя запази позиция там, където беше. Сега всичко беше тихо, нямаше светкавици, гръмотевици, пясъчни струи. Това обаче не беше спокойна тишина – не, тази тишина съдържаше твърде много предвещаващо напрежение.
Като вълна, която е на път да се разбие.
И тогава това се случи, ескадроните на Леуан се изсипаха над района, а Леуан във физическата си форма беше начело. Тя веднага насочи своя нелепо красив черен дъжд към селото, като всяка отломка представляваше парче жив оникс, който блестеше със сини, черни и най-тъмнозелени отблясъци.
Никой от защитниците не помръдна.
В селото вече нямаше никакви живи същества – дори животните бяха отвлечени. Нека Архангела на Китай да изразходва енергията си.
Твърде скоро обаче врага започна да се насочва като един към пещерите, сякаш Леуан бе разбрал, че това е най-вероятната възможност. Защитниците трябваше да действат, да държат ескадроните далеч от мястото на съня на Александър. Щеше да е по-добре, ако бяха успели да разположат повече от един странен снайперист на покрива на самите пещери, но както Андромеда и Наазир бяха открили, там нямаше почти никакво убежище, почти никакви места за укриване.
Първият залп от изстрели с арбалет повали поне десет от хората на Леуан. Когато ангелите паднаха, те не се вдигнаха отново, крилатите братя, скрити по дърветата и на земята, ефикасни с ножове и нямащи никакви угризения да предприемат смъртоносна сила. Поучена от този първи изненадващ залп, ескадрилата излетя по-високо, извън обсега на арбалета.
Тарек изстреля ракетите земя-въздух.
Тя подейства разпръскващо на обикновените ангели, убивайки поне още десет, но Леуан беше архангел. Тя изпрати своя дъжд от назъбени черни парчета надолу към дърветата. Андромеда чу как поне две тела се удариха в земята близо до нея – братя с крила, които бяха ударени директно от черното острие. Още докато тичаше към звуците, дърветата около тях започнаха да почерняват и да се рушат, сякаш смъртта на Леуан вече беше толкова силна, че изсушаваше и земята.
Осъзнавайки, че всичките им планове ще бъдат напразни, ако Леуан унищожи дърветата, Андромеда се издигна във въздуха точно толкова, колкото да се изравни с богинята на смъртта. В своята арогантност Леуан не очакваше такава тъпа атака и изстрела я прониза през крилото, изпращайки я в неконтролируема спирала. Тя се възстанови с убийствена бързина. Изкрещя, вдигна ръка, сякаш за да изсипе отново черните отломки… и небето изригна с блестящи сребърни мълнии, които започнаха да забиват силите ѝ в земята.
Смачкани крила и счупени кости, ангелите започнаха да се блъскат в дърветата и земята с крайна скорост. Андромеда се възползва от случая, за да се затича към падналите крилати братя. И двамата бяха просто… изчезнали. Пепел.
Горе Леуан се обърна встрани от дърветата и издигна черен щит, който удържаше мълниите, а новия ѝ полет беше директен път към пещерите. Тя възнамеряваше да ги унищожи – разбра Андромеда. Дори да атакуваше само отгоре, силната ѝ черна отрова можеше да проникне вътре и да убие Александър… както и всички небойци, които вероятно бяха скрити вътре.
– Стани, Александре! – Изкрещя Андромеда, докато тичаше на открито, откъдето виждаше пещерите; не беше сигурна, че някой я слуша, но не можеше просто да гледа в ужасено мълчание как Леуан убива Древния. – Тя ще отрови дома ти!
Светкавицата спря.
След един удар на сърцето камъка над пещерите се пропука с накъсана ярост, която прозвуча като писък на земята, а после от тях се издигна ангел. Крилете му бяха чисто течно сребро, косата му – богато злато, а кожата му – по-бледо злато. Красотата му беше безупречна. Като на статуя, изваяна от мрамор. Но тази статуя беше родена от ярост, ръцете му бяха пълни със сребърен огън.
Този огън се стрелна към Леуан като насочена мълния.
Леуан се засмя, когато огъня на Александър не проникна през щита ѝ, след което атакува със смъртоносния си черен дъжд. Александър се отметна настрани достатъчно бързо, за да избегне пряк удар, но беше муден. Щом Андромеда можеше да види това, значи и Леуан можеше.
Архангелът на смъртта удари крилата си нагоре с решително движение и Андромеда разбра, че възнамерява да изсипе смъртния си дъжд върху Александър отгоре. Той нямаше как да се движи достатъчно бързо, за да я избегне.
* * *
Наазир счупи шията на ангела, който се бе блъснал в един от капаните, когато мълния изпържи част от крилото му, след което се премести да провери крилатия брат, който бе паднал под дъжда на Леуан. Той беше изчезнал, само петно от пепел бележеше съществуването му. Съскайки, Наазир изтича да се увери, че Андромеда е добре.
Тя не беше на земята.
Погледна нагоре, сърцето му го болеше, че бие толкова бързо, и откри във въздуха своята силна, смела половинка. Тя летеше на крилете си към Леуан и по някакво чудо все още не беше забелязана от половината ескадрила, която беше оцеляла от мълниите.
– Дръжте ангелите заети! – Изкрещя той на братята крилати, които можеха да го чуят, и те подновиха усилията си с арбалетите.
Снайперистите на покрива на пещерата се опитваха да достигнат Леуан със стрелите си, но тя оставаше извън обсега. Ракетите с по-дълъг обсег престанаха да бъдат полезни веднага щом Александър се издигна; предвид намалената му сила една въздушна ударна вълна можеше да го повали. Както и Андромеда.
Наазир оголи зъби и мълчаливо обеща на половинката си, че ще я накаже за това, но на земята грабна преносима ракетна установка от запасите, които бяха скрили из цялата местност, и я сложи на рамото си. Ударната вълна от това оръжие би трябвало да е далеч по-ограничена. Докато Андромеда стреляше с арбалет по гърба на Леуан в опит да даде на Александър още малко време да събере сили, Наазир пусна ракетата.
Леуан успя да я избегне, но маневрата я извади от равновесие достатъчно дълго, за да може Андромеда да падне като камък и да се стрелне към дърветата. Кръвта на Наазир пулсираше в рев, когато Леуан се завъртя и се опита да се приближи до Андромеда, но Александър отново я удари със сребърната си мълния и този път щита ѝ падна.
Крещейки високо и пронизително, тя се обърна, за да хвърли към Александър онзи твърд като скъпоценен камък черен дъжд. Този път Древния не можа да го избегне. Той се удари и там, където попадна, кожата му почерня, както и косата и крилата му.
Александър започна да пада към земята, сякаш тези големи, мощни криле вече не работеха както трябва.
Ледената бяла коса се превърна в лъскавочерна и пращяща от сила, Леуан отметна глава назад в смях, който Наазир можеше да види от земята. Докато тя вдигаше единствената си регенерирана ръка, за да нанесе убийствения удар, Наазир зареди втора ракета и се канеше да стреля, когато усети в съзнанието си грохота на дъжда, свежия полъх на морето.
„Съсредоточи се върху ескадрилата, Наазир. Аз ще се погрижа за Леуан.“
Назад към част 41 Напред към част 43
