Налини Синг – Архангелски легион ЧАСТ 19

Глава 18

„Тясна, но можем да влезем, ако наклоним телата си. Аз ще вляза първи.“
„Аз съм ловецът“ – напомни му Елена. – „Аз трябва да вляза първа.“
„Разбира се, че можеш да влезеш първа. Когато съм мъртъв.“
Намръщена от това изявление, поднесено с изключително разумен тон, който я бе заблудил, че той ще се съгласи, тя извади арбалета си.
„Върви. Ще спорим за автократичните ти наклонности по-късно.“
„Очаквам го с нетърпение.“
Тъй като той бе свалил блясъка при влизането си, крилата му запълниха погледа ѝ, докато не излязоха в по-открита част на нещо, което приличаше на частна резиденция, макар че можеше да е и комбинирана фирма/дом, а отвореният план на долния етаж бе достатъчен, за да функционира като магазин за търговия на дребно.
„На горния етаж“ – каза тя – следата на аромата беше пулсиращ маяк.
„Не желаеш да разгледаш този етаж?“
„Тук долу са само мъртъвци. Повече от няколко дни, от разлагането на миризмата на болестта.“ – Телата не бяха изгнили, вероятно защото в къщата беше студено като в хладилник, но без съмнение беше същата вампирска едра шарка.
„Първите ѝ жертви?“
„Може би нейните опитни обекти. Вероятно наркомански вампири, отчаяни от нуждата да се нахранят с мед – нямаше да е нужно много, за да съблазнят някой от тях, ако самата тя изглеждаше напушена. Идеална храна.“
Рафаел отново тръгна напред и въпреки че се опитаха да бъдат тихи, стълбите бяха стари, скърцаха и стенеха независимо от всичко. Въпреки това нямаше признаци, че целта им е чула нещо, дори когато Елена едва не падна през една отслабена дъска и Рафаел я дръпна на безопасно място. Всъщност нямаше никакви признаци на живот.
„Сигурна ли си, че тя е тук?“
„Да, така е. Ароматът ѝ е богат и свеж.“ – Тя срещна очите му. – „Не мога да кажа дали е мъртва, или просто болна, но ароматът на болестта е много силен за сетивата ми, особено като се има предвид нейната смъртност.“
Рафаел пристъпи напред, за да погледне във вратата, която тя посочи, а тя бързо се спусна да провери другата стая, за да се увери, че е празна. Изражението му, когато се обърна към него, ѝ каза всичко, което трябваше да знае.
– По дяволите. – Влязла в стаята, тя спря до старото легло, което изглеждаше сякаш е забравено, когато къщата е била разчистена. В него лежеше жертвата им, очите ѝ бяха широко отворени и невиждащи, а откритите части на пастообразната ѝ кожа бяха покрити с малки ранички, които повтаряха по-злокачествените по телата на другите жертви.
– Преносителка, която може да издържи само кратко време – каза Рафаел, като огледа сцената с клинично око. – Неефективно.
– Ако сме прави и това е атака срещу града от някой от Кръга…
– …тогава може да се окаже, че той или тя нямат сили да имунизират носителите. – Рафаел кимна. – Изглежда, че всички способности на родените в Каскадата засега са ограничени по отношение на силата.
Елена погледна тялото, но не можа да открие никакви признаци, че жената е била наркоманка, която може би сама е била заразена по някакъв начин, може би от друг човек, който е бил действителният носител. Щеше да се наложи да изчакат до аутопсията, за да получат окончателен отговор. Сигурна, че Рафаел вече се е свързал с Кеир, тя огледа добре стаята.
– Нищо. – Тя сдържа желанието си да ритне една мухлясала стена, мухълът беше подобрение на гигантските флорални тапети. – Тук няма абсолютно нищо, което да ни подсказва коя е била или откъде е дошла.
– Не е изненадващо. Нейният архангел не би искал тя да се издаде.
Елена трябваше да се съгласи с неизказаното заключение на Рафаел, че жената трябва да е изпълнила задачата си доброволно, защото, макар сега да изглеждаше жалка, счупена кукла, тя бе носила и разпространявала смъртта, изпомпвайки отрова от тялото си всеки път, когато продаваше кръвта си. Мъртвите вампири, които Елена бе усетила долу, доказваха безспорно, че жената е знаела точно какво продава.

* * *

По обяд Кеир потвърди, че болестта в тялото на момичето е идентична с тази, открита при другите жертви.
– Но тя го е имала много по-дълго – каза лечителят, старите уморени очи в това красиво лице, което можеше да бъде на момче на прага на мъжествеността. – Поне две седмици – което я прави или първата жертва, или преносителката.
Елена държеше ухото си на земята за други съобщения за вампири, починали при мистериозни обстоятелства. Нищо. Не и през четирите дни, които последваха откриването на момичето, за което ставаше все по-сигурно, че е било единственият преносител. Накрая, на петия ден, разрешиха на „Кръв за безсмъртни“ да използва отново донорска кръв, като продължиха да проверяват на място, за да са сигурни.
– Има ли някакъв начин да се измъкнем от тази топка? – Каза тя на Рафаел в навечерието на пътуването им до Аманат, когато двамата бяха в леглото след неочаквано игрива любов, която се беше проточила след спаринг сеанс, в който бяха отработили напрежението, което ги беше държало в ноктеста хватка в продължение на дни, докато чакаха другата обувка да падне… само за да се спусне обичайният ритъм на живота в града.
Това не беше мир – това беше Ню Йорк, но със сигурност не беше война.
– Знам, че не искаш да напускаш града. – Тя също не искаше, но сърбежът отзад на врата ѝ подсказваше, че ако оставим настрана това странно затишие, падането и болестта са били само началото.
– Да не присъстваш – каза Рафаел, крилото му беше топло и силно под тялото ѝ, гласът му беше изящно познат в безлунния мрак – ще се разглежда като знак на недоверие към Илиум, Аодхан и ескадроните, които пазят Кулата.
Успокоена от равномерния ритъм на сърцето му, тя нарисува лениви рисунки върху мускулестата топлина на гърдите му.
– Това ще има ли значение, ако градът бъде нападнат от пенещи се в устата преродени, докато ние ядем бонбони в Аманат?
– Имаш толкова ярък начин да изразяваш нещата, хбебти. – Пръстите му погалиха чувствителните вътрешни краища на крилата ѝ. Това действие беше отсъстващо и я направи дълбоко щастлива по начин, който тя не разбираше съзнателно. – Но по време на бала в града няма да се спуснат орди.
Разперила криле в безмълвна молба, тя въздъхна, докато той я галеше.
– Звучиш уверено.
– Този, който стои зад тези нападения, несъмнено е от Кръга. Никой друг ангел не би могъл да придобие такива способности дори в Каскадата.
Елена кимна, след като бе видяла изследванията на Джесъми за резултатите от последния Каскад. Всякаква информация беше в най-добрия случай откъслечна, но историкът беше успял да потвърди условно спомените на Калианте, че само архангелите са били коренно променени.
– Разбирам мнението ти – каза тя. – Който и да е той, е хванат в същия капан.
Рафаел отмести косата ѝ настрани, за да масажира тила ѝ, а другата му ръка беше сложена зад главата му.
– Той или тя трябва да присъстват на бала, иначе това ще бъде не само обида за единствения буден Древен в света, но и знак, че въпросният архангел няма доверие на онези, които иначе би оставил да отговарят за него. Има и друг фактор.
– Чакай, не ми казвай. – Костите ѝ се бяха стопили в резултат на начина, по който я докосваше, тя раздвижи мозъка си и се изправи на лакът, за да може да види изражението му, докато проверяваше разбирането си за това как архангелите виждат света. – Би се считало за изключително лошо възпитание – каза тя с ледения тон на някои от по-твърдите стари ангели – да нападнеш град, докато архангелът му е на бал, организиран от Древния. Наистина, ако ще се държиш така, може и да си бил отгледан от смъртни.
– Абсурдно, нали? – Засмя се в опияняващото синьо, ръката му обсебваше долната част на гърба ѝ. – И все пак тези правила на Гостоприемството са част от това, което поддържа света стабилен. Всеки архангел, който е толкова невъзпитан, че да излезе извън тях по такъв нечуван начин, ще бъде отстранен. Вечността е много дълъг период, за да останеш без приятели.
– Казано по този начин – каза Елена и се наведе, за да открадне целувка, просто защото можеше – това не е абсурдно, а напълно рационално. Как иначе някой някога би имал партия, при положение че някои архангели винаги се опитват да вкарат нож в гърба на другите.
Усмивката, която изкриви устата му, накара архангела ѝ да кимне.
– Дори Леуан не би могла да понесе подобно отбягване. Тя може и да е в състояние да наложи послушание чрез груба сила, но би загубила уважението, което е толкова нейна живителна сила, колкото и властта. – Пръстите бездейно галят долните извивки на тялото ѝ. – Можеш ли да отгатнеш истинската ирония на тази конкретна ситуация?
Извивайки лицето си, тя се канеше да откаже, когато ѝ хрумна. Смеейки се толкова силно, че трябваше да изчака, докато си поеме дъх достатъчно, за да оформи думите, тя каза:
– Леуан не е поканена – не и след като се опита да убие Калиане и сина ѝ – но тя е такъв привърженик на старите порядки, че останалите знаят, че ще я имат за задник, ако нарушат правилата.
– Точно така.
– Чудя се дали има някакъв наръчник по ангелски етикет… – Тя прекъсна и докосна с пръсти дясното слепоочие на Рафаел.
– Какво е това? – Проницателна интелигентност в погледа му.
– Чакай. – Тя включи лампите, които обливаха горната половина на леглото в нежна светлина. Наведе се назад, доближи се до лицето на Рафаел, разтърка палеца си по мястото, а косата му се отърка във върховете на пръстите ѝ. – Има нещо по кожата ти. – Без да може да го остави, тя стана от леглото, за да вземе мокра кърпа за лице.
Рафаел беше на вратата на банята, когато тя се обърна от мивката. Помоли го да се наведе, за да може да избърше малкото петънце, и опита два пъти, втория път с малко сапун върху кърпата, в случай че по някакъв начин е бил докоснат от върха на перманентен черен маркер… само че дори когато тази мисъл ѝ мина през ума, знаеше, че щеше да го забележи по-рано.
Преди това петното не беше там, а сега…
– Не се маха. – Гласът ѝ звучеше равномерно, въпреки ужасното чувство в стомаха ѝ.
Премествайки се в банята, Рафаел разгледа лицето си в огледалото. Елена се приближи до него, като искаше да повярва, че това е било измама на светлината. Не беше. Толкова мъничко, че петънцето щеше да остане незабелязано за повечето хора, но не би трябвало да е там. – Може би е ухапване от насекомо – започна тя, като се опитваше да не мисли за мъртвите вампири и болестите.
– Не, ние се лекуваме прекалено бързо, за да може ухапване да окаже някакво влияние. – С мрачно изражение той се обърна към нея. – Виждаш ли го сега?
– Не, вече го няма. – Съкрушително облекчение. – Какво направи?
– Все още е там – каза той и облекчението се сви. – Прикрил съм го, като използвах най-малкия намек за блясък.
– Иска ми се Кеир да беше още тук. – Лечителят трябваше да се върне в Убежището, за да се занимае с други въпроси, щеше да ги срещне отново в Аманат. – Ами ако… – Не можеше да го изрече, не можеше дори да си го представи, ужасът ѝ беше твърде силен.
– Ами ако това е предвестник на болестта? – Каза Рафаел вместо нея. – Ако е така, Кеир няма да може да направи нищо, така че да му кажеш е безсмислено. Аз съм архангел, Елена. Ние можем да полудеем с възрастта и времето или заради токсина, но не се разболяваме.
Оглушителните му думи я накараха да се изправи пред студения, твърд факт, че един болен архангел е разкъсване в тъканта на света. Това обаче не означаваше, че тя смята да се откаже.
– Джесами – каза тя. – Тя никога не би те предала – можем да я помолим да претърси архивите, да види дали в историята на ангелите е имало подобни случаи.
– Все още няма какво да ѝ кажем – отвърна Рафаел с невъзможно спокойствие. – Това е само едно тъмно петно – ако е признак на болест, създадена от нова архангелска сила, тялото ми би трябвало да е в състояние да се пребори с нея.
– Разбира се, твоята лечителска способност. – Тя се обърна, за да отиде да хвърли малко вода върху лицето си в опит да успокои бушуващото си сърце, ръцете ѝ трепереха, но Рафаел я дръпна в прегръдките си и към гърдите си, крилете му я обгърнаха в копринен затвор.
– Всичко е наред, хбебти. – Сърцето му биеше силно и равномерно под бузата ѝ, докато говореше, а ръцете му бяха мускулести от стомана. – Нямам намерение да те оставя сама да се изправиш пред безсмъртието.
– „Ако това е смъртта, ловецо, тогава ще се видим от другата страна.“
Беше ѝ го казал, докато тя умираше в ръцете му. Сега тя прошепна:
– Където и да отидеш, аз ще те последвам. – Беше загубила твърде много хора, които обичаше, беше преживяла твърде много смърт. – Не мога да продължа. Не мога. – Сякаш завъртяла ключа на кошмара, тя чу звука, който я преследваше от деня, в който Слейтър Паталис влезе в дома на детството ѝ.
Кап.
Кап.
Кап.
Кръвта беше толкова много, че краката ѝ се плъзгаха в нея, за да я изпратят на пода със синееща сила.
– Ела, Елена. – Гласът на Рафаел притежаваше нежност, която ѝ подсказваше, че той вижда ужаса ѝ, разбира го. – Мислиш ли, че съм толкова слаб? Такова убеждение е наистина удар по егото ми.
Елена се опита да се усмихне, да не позволи на страха да я погълне, но той бушуваше в нея, породен от детството, в което всички, които обичаше, ѝ бяха отнети. Джефри и Бет може и да бяха оцелели от клането, но въпреки това бяха изгубени за Елена. Тя не можеше да загуби и Рафаел. Не можеше.
Паникьосаните мисли се въртяха в кръг в съзнанието ѝ, докато не се превърнаха в единственото, което беше.
Тогава дъждовното море беше там, прорязвайки тъмните облаци на спомена. Посягайки към Рафаел и с тялото, и с ума си, тя се удави в мощната жизнена сила на архангела, който беше единственият мъж, когото някога щеше да обича.

* * *

Държейки Елена, когато тя най-сетне изпадна в изтощителен сън, неговата силна съпруга, която имаше разкъсана рана в душата си, разкъсана с жестока сила тази нощ, Рафаел бдеше над нея, застанал на стража срещу мрака. И макар че не беше уморен, осъзна, че спи, когато започна да сънува.
За онова забравено поле, където кръвта му беше блестящи рубини, разпръснати по тревата, червената течност, кристализираща във фасетирани скъпоценни камъни, които очароваха птиците, които бяха негови постоянни спътници, докато слънцето се движеше по небето и сезоните се сменяха от пролет към лято. Цветята растяха около него, над него, тревата засенчваше лицето му, а той все още лежеше там и чакаше да оздравее достатъчно, за да може да стигне до убежището.
„Архангел. Архангел. Архангел.“
Гласовете около него продължаваха да повтарят тази единствена дума, докато той не каза:
– Мълчете! – С тон, който никой освен Елена не беше нарушавал.
Гласовете прекъснаха.
Издигайки се отново над полето, тялото му несломено и на възрастен, какъвто беше сега, онова раздърпано, уплашено момче отдавна го нямаше, той даде втора заповед.
– Покажете се.

Назад към част 18                                                   Напред към част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!