Налини Синг – Архангелски легион ЧАСТ 26

Глава 25

Без да каже нито дума и съзнавайки, че Елена ругае зад гърба му, докато бърза да се облече, той излезе и слезе по стъпалата в двора. Когато се появи няколко минути по-късно, беше в панталони цвят каки и специално разработен черен потник, който отчиташе крилата ѝ. Подобно на неговите, краката ѝ бяха боси, но тя имаше ножове, докато той не беше въоръжен.
Справедлив баланс, като се има предвид изключителната му сила и бързина.
Когато той направи жест „хайде“ с двете си ръце, Елена присви очи и хвърли едно от тези остриета в лицето му. Той беше достатъчно разсеян от неочакваната постъпка, за да може тя почти да го преметне с второто острие, докато се приближаваше ниско. Усмихвайки се, той избегна удара със завъртане, при което я удари с крилото си.
Това нямаше за цел да нарани, а само на свой ред да отвлече вниманието, но Елена се бе поучила от предишните им сеанси и се завъртя заедно с него, отивайки към крилото му с острието в ръка. Консортката му имаше склонност да прави грешки, когато е ядосана, но не и днес – беше успял да я разгневи до степен, в която тя се бореше с ледена ярост.
Едва избягвайки острата захапка на метала, той използва крилата си, за да се повдигне на крак от земята, за да избегне ритника.
– Малко бавно, хбебти.
Тя се усмихна на подигравката… и хвърли второто острие директно в крилото му. Позициониран както беше, той не успя да го избегне навреме и то притисна крилото му към стената на къщата. Но той беше архангел, измъкна го за част от секундата, след като влезе, а тялото му беше готово да се справи с вторичната ѝ атака.
– Сега нямаш ножове – каза той, радост в кръвта му, докато парираше юмруците и ритниците ѝ. Елена не можеше да го нарани истински, не и все още, но бойният ѝ стил беше уникален, такъв, какъвто беше създала, докато преработваше обучението си на ловец и адаптираше ученията на Гален, за да вземе предвид личните си предимства и уязвимости. И тъй като през целия си живот не беше била ангел, не знаеше, че не би трябвало да може да прави определени неща, затова просто продължаваше да ги прави.
Този елемент на изненада правеше всеки сеанс толкова забавен за него, колкото обикновено беше и за нея.
Сега тя се приближи… и изведнъж още два ножа се насочиха право към врата му. Блокира ги, като използва маневра, която бе научил от Александър, преди другият архангел да започне да го смята за заплаха, и оголи зъби.
– Това е измама.
– А? – Сладка като захарин усмивка. – Не разбрах, че играем честно. – Поредната ярост на остриетата, телата им се движеха със скорост и свирепост, които привлякоха заинтригуваната публика от трима души – Кейр, Изабел и Наазир. Всички гледаха от балконите, които обграждаха двора, и някой ръкопляскаше, когато Елена успя да го промуши по предмишницата, пускайки кръв.
Пренебрегвайки раната, той докосна върха на ножа, който беше извадил от крилото си, до бузата ѝ, за да регистрира попадение. Увери се, че не е пробил кожата, защото страстната му, красива любовница не заздравяваше толкова бързо, колкото него, но тя не положи усилия да скрие яростта си, че се е приближил толкова близо. Извъртя се извън обсега, преди тя да се възползва от близостта му, и се премести, за да я нападне отзад.
Тя хвърли ножовете през раменете си, без да се обръща.
Изненадан от неочакваната тактика, той едва не бе улучен от един от тях в гърдите, като само ловкостта му го спаси от рана, чието възстановяване щеше да отнеме поне десет минути. Обръщайки се в мига, в който остриетата напуснаха ръцете ѝ, Елена замахна с ритник, за да се възползва от разклатеното му равновесие, но беше забравила крилата си.
Хвана я за едно от тях и я придърпа към себе си, а острието му беше в гърлото ѝ.
– Печеля – каза той, а гърдите и на двамата се извисиха.
Остър удар в сърцето му.
– Искаш ли да се обзаложим?
Усмихвайки се, той наведе глава и я целуна, като наполовина очакваше тя да вкара острието, толкова беше ядосана. Но тя отвърна на целувката му, гореща, дива и влажна, езикът ѝ се търкаше в неговия.
– Ако още веднъж ми се подиграеш с Таша – каза тя с рязък шепот, когато прекъснаха целувката, за да си поемат въздух – ще те изкормя.
Рафаел изохка.
– Това ще отнеме поне един ден, за да се поправи. Сигурна ли си, че искаш да загубиш моите… атрибути за толкова дълго време?
Дръпване на устните ѝ, светли очи. Той видя как тя се мъчи да сдържи смеха си, но битката беше загубена и скоро тя се свлече на колене, а смехът ѝ се разнесе във въздуха.
„За пръв път ти завиждам, Рафаел.“
Поглеждайки нагоре, той улови погледа на Кеир.
„Не на всеки мъж се случва любовницата му да поиска кръвта му.“
Смехът на Кеир беше тих, когато, махайки за довиждане, той изчезна в апартамента си. Наазир беше този, който скочи на двора с дивашка грация. Вдигна захвърлените ножове и ги подаде на Елена, която вече беше изправена и изтриваше сълзите от смях от лицето си.
– Благодаря – успя да каже тя, преди да скрие ножовете с такава бързина, че Рафаел не можа да проследи движенията ѝ и да каже къде точно е скрила елегантните оръжия.
– Защо изневери? – Попита вампирът с наведена глава. – С ножовете?
– Еми, борех се с архангел, който може да ме смачка като буболечка. Разбира се, че щях да изневеря – особено след като имахме сметки за уреждане.
Наазир я погледна, после се усмихна.
– Ще си направим спаринг, когато съм в Ню Йорк.
Двадесет и пет минути по-късно се бяха изкъпали и облекли, за да се подготвят за пътуването към дома, а Елена все още не беше сигурна какво точно се беше случило.
– Харесва ли ме сега? – Попита тя, докато хапваха лека закуска в готовност да се отправят към крилото.
– Наазир харесва много малко хора, но мисля, че ти му се струваш интересна.
– Хм. – Тя отхапа от препечената си филийка с мед. – Не съм сигурна, че искам да бъда намерена за „интересна“ от едно тигрово същество. Вероятно той намира за интересно и друго прясно месо.
– Тигрово същество?
– Престани да се смееш. – Мръщейки се, тя му наля чаша портокалов сок и я бутна отсреща. – Съжалявам за фънка, когато се събудих.
Той пое сока, а хуморът изчезна от очите със спиращия дъха оттенък на високопланинско езеро.
– Защо днес? – Попита той нежно. – Никога не си била толкова победена от кошмарните спомени.
– Не знам. Наистина не знам. – Просто се чувстваше така, сякаш е била пребита до кръв, всяко нейно постижение е било заличено от смазващата грозота на ужаса. – Просто – тя си пое дъх – бих искала да мога да се поправя, за да мога да си спомням сестрите си, майка си, без болката.
Рафаел не ѝ предложи баналности, а само мрачен прагматизъм.
– Ти си млада. Спомените никога няма да изчезнат, но с времето ще загубят силата си да причиняват такава вреда.
– Без да те обиждам, но не искам да крещя, че съм будна през следващите сто години. – Беше научила, че концепцията на безсмъртните за „време“ е много по-различна от тази на смъртните.
– Твърде упорита си, за да се осъществи подобна възможност. – Протегна ръка и прокара палец по бузата ѝ. – Има причина кошмарите да се влошават и ти знаеш защо.
Изненадана, тя се намръщи.
– Каква причина? Не е близо до годишнината.
– Понякога ме изненадваш, Хбибти. – Пускайки ръката си, той каза една-единствена дума – Ева – и всички парчета си дойдоха на мястото.
Нейната полусестра, само малко по-възрастна от Елена, когато Слейтър Паталис унищожи нейния свят, тъкмо навлизаше в силата си на ловец. Както Елена през онази съдбовна година.
– Уау – прошепна тя, а пръстите ѝ бяха неподвижни върху бялата покривка. – Как не видях това?
– Твърде близко е нараняването.
– Може би. – Вдигна сока си и допи чашата, преди да заговори отново. – Предполагам, че някаква част от подсъзнанието ми се страхува, че това ще се случи отново.
– Да – особено след като вече си създала истинска връзка с Ева.
Преди те бяха непознати с наполовина еднаква кръв.
– Мислиш ли, че и Джефри се страхува? – Попита тя, мислейки си за жестоките рани, които трябва да нанесе на душата на един мъж, когато погребе първо децата си, а после и жена си.
– Емоционалното му състояние е без значение. – Лицето на Рафаел беше брутално в своето отхвърляне. – Заради него ти не си имала това, от което си се нуждаела, за да се излекуваш като дете.
Знаеше, че е прав, но беше странно как сега, когато най-сетне бе започнала да гледа на Джефри с очите на възрастен, а не на дете, ѝ беше много по-трудно да го презира.
– Не знам дали някога ще мога да му простя за това, което ми направи, но може и да не го мразя, ако се оправи с Ева. – Само че тя ужасно се страхуваше, че това е напразна надежда.

* * *

Половин час по-късно и те вече бяха на път да напуснат града, когато на един покрив ги очакваше не кой да е, а Таша.
– Толкова се радвам, че те хванах – каза тя, а косата ѝ беше вързана назад, за да покаже острието, което носеше по диагонал на гърба си. – Толкова ми се искаше да се сбогувам.
Опитвайки се да не се задави от толкова искрените коментари, които я връхлетяха през следващите няколко минути, Елена се усмихна.
– Съжалявам, че не можем да останем по-дълго, но изглежда, че ще вали. – Направи най-добрата си гримаса, като наклони глава назад и се загледа в облаците.
– Елена е права – каза Рафаел на Таша. – Не можем да рискуваме да се забавим.
– Разбира се. – Когато се сбогуваха, Таша беше пълна с елегантност и чар. – Надявам се скоро да се срещнем отново.
„Това беше много лошо от твоя страна, Елена“ – каза Рафаел, щом се издигнаха във въздуха. -„Знаеш, че предстоящият слънчев дъжд ще премине само след миг.“
„Също така знам, че Таша Макхотпантс съжалява, че не те е почерпила, когато си бил млад и свободен.“ Променяйки мисловния си тон, тя каза: „О, Рафаел, какъв късмет, че те хванах. И мен, облечена като воин с меч и всичко останало.“ – Тя се ухили. – „Късметът си е задник.“
„Макхотпанталони?“
„Замълчи. Ядосана съм. Особено след онзи номер, който направи тази сутрин.“
„Тогава знаеш, че така или иначе съм по-пристрастен към ножовете, отколкото към мечовете.“
„Да ме дразниш точно сега може да е вредно за здравето ти.“
За нейна изненада той наистина замълча. Едва когато посочи вулкана на известно разстояние вляво от тях, тя разбра защо, а собствената ѝ кръв натежа от бурни емоции. По-късно същия ден една млада жена, която не беше направила нищо друго, освен да се разхожда в гората, щеше да почива в сърцето на този вулкан.
Веднага след като обредите приключат, Аманат отново щеше да се превърне в затворен град, според това, което Рафаел ѝ беше казал, докато се къпеха. Калиане се бе съгласила да стои на стража срещу мрака от тази страна на света, докато те се борят с него от другата. Колкото и да ѝ се искаше на Елена цялата им подготовка да е напразна, тя знаеше, че това е напразна надежда.
Барабаните на войната се приближаваха с всеки удар на сърцето.

* * *

След като самолетът се приземи на близкото частно летище, Елена вдиша дълбоко от хапещия студен въздух на Манхатън. От няколко седмици той обещаваше сняг, без да го изпълни, но тя беше сигурна, че това ще се промени съвсем скоро.
– Има ли нещо от Аодхан? – Попита тя, когато Рафаел се приближи до нея.
– Не, градът е тих, откакто ние… – Той направи пауза, а очите му се втренчиха в Хъдсън.
– Какво става? – Изглеждаше както винаги за нея, но тя знаеше, че той има пронизващото зрение на хищна птица.
– Гледай.
Водата започна да се разбива и пени, докато той говореше. Успявайки да се задържи до Рафаел, когато той спира на ръба на реката, Елена погледна надясно… и тогава го видя – червената вълна. Наситена и тъмна, тя се търкаляше надолу по реката в зловеща вълна, която караше косъмчетата да настръхват отзад на врата ѝ, а във въздуха се носеше остър аромат на живо желязо.
– Това кръв ли е?
– Има само един начин да разберем. – Той се спусна към водата, като се издигна по-ниско, отколкото тя можеше да се справи със сегашната си сила на крилете, докато върховете на пръстите му не се плъзнаха по червеното петно.
Приближи пръсти до носа си, отърси се от влагата и се издигна до нея.
– Кръв – потвърди той. – Но тя отслабва.
Докато гледаха, водата се оцвети в червено, после в розово, после в жълто, докато отново стана мътнокафява на размътения Хъдсън, а неповторимият аромат изчезна, сякаш никога не е съществувал. Тогава започна да вали сняг, въздушни люспи, които шепнеха над крилата и лицето ѝ, за да се настанят върху града, ласкава белота, която заличаваше кръвта.
– Това, което току-що видяхме – тя се вгледа във водата – би трябвало да е невъзможно.
– Нима Джесъми не каза нещо за кръвта, която вали от небето по време на Каскадата? Изглежда, че това попада в същия континуум.
– И архангелите не бяха тези, които трябваше да бъдат, и телата гниеха по улиците, и кръв валеше от небето, докато империите горяха.
– Господи, Рафаел – каза Елена, докато думите на историка звучаха в съзнанието ѝ – това наистина се случва. – И това нямаше да е просто война. – Това ще бъде събитие, което ще промени облика на нашия свят. – Мозъкът ѝ едва успяваше да проумее мащаба на това, което предстоеше.
Очите на Рафаел срещнаха нейните, а снегът продължаваше да се спуска от кристалното небе.
– В часовете, които прекарах с Калиане, тя ми разказа повече за последната Каскада. – Сенки от ужасен мрак в наситеното, невъзможно синьо на очите му.
– Почти не искам да знам – прошепна тя, като през цялото време съзнаваше, че това е истина, която не може да бъде избегната.
Нейният архангел наклони под ъгъл крилата си към Кулата и тя направи по-широк завой, за да го последва.
– Ти си съпруга на архангел. Вече нямаш избор.

Назад към част 25                                                    Напред към част 27

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!