Глава 27
Рафаел подсуши крилата на Елена, съпругата му беше увила тялото си в пухкава синя кърпа, докато тя стоеше в банята и го гледаше през огледалото.
– Ти беше странен – каза тя кратко и точно. – Като онзи път, когато отиде в Тишината.
Рафаел не харесваше това, в което се превръщаше по време на Тишината, онова състояние на съществуване, в което действаше с жестокост, водена от хладен разум, неограничен от емоции. В последния и, както бе решил, последен период на Тишина той, който някога бе бдял над ангелските ясли, бе заплашил едно бебе в преследване на целта си.
– Направих ли ти нещо лошо? – Попита той, като пусна кърпата, за да обхване с ръка тила ѝ.
– Разбира се, че не. – Раздразнена гримаса, която за него беше целувка. – Ти ми изчука мозъка, но тъй като аз направих същото с теб, не се оплаквам.
Нейният нрав беше крайното успокоение, той я пусна. Когато тя излезе в спалнята и си намери халат, той я последва, за да си обуе чифт черни панталони. Нямаше да спи тази нощ; имаше твърде много работа – причината да са в Кулата, а не в къщата – но щеше да работи от спалнята, докато тя не премине първите проблематични часове на съня.
– Влизам в Тишината, когато изразходвам определено ниво и вид сила – каза той – но това ми се стори като нещо извън мен. – Сякаш стоеше в най-дълбокия океан, изолиран от света.
– Нападение? – Като навиваше почти бели кичури около лицето си, където те се бяха измъкнали от възела на тила ѝ, Елена скъси разстоянието между тях.
– Такова, което ме заля със сила? Не. – Той имаше чувството, че е било нещо много по-опасно. – Ако навлизам в силата си, изглежда, че тя има потенциала да ме промени из основи.
– Никога няма да се случи. – Упорит блясък в очите на ловеца. – Няма да загубя човека си.
– Знам. – Дори и в странния студ той бе усетил яростта ѝ, страстта ѝ, изгарящата дълбочина на любовта ѝ и това го бе върнало обратно в прегръдките ѝ, а цялото разстояние бе заличено. – Сега е време моята жена да си легне. – Тя имаше кръгове под очите си от поредицата изпълнени с напрежение дни и прекъснат сън. – Ако спориш, ще те изпратя да спиш с приказки за кръв, смърт и унищожение от последната каскада.
– Ура. – Изхлузвайки халата, за да разкрие едно леко и златисто тяло, тя се сгуши под одеялата.
Той лежеше настрани върху същите тези одеяла, издърпа косата ѝ от възела, за да си поиграе с дивата ѝ коприна.
– Чувала ли си за изгубения град Атлантида?
– Разбира се. – Очите ѝ се разшириха, меко удивление в сребристосивото. – Бил е истински?
– Майка ми казва, че легендата произлиза от воден град, съществувал преди хилядолетия – град със забележително майсторство, създаден от архангел, който имал способности като тези, които сега смятаме, че притежава Астаад, само че по онова време силите на този архангел били в разцвета си.
Мрачното осъзнаване открадна удивлението.
– Бил е разрушен, нали?
– Калиане не е сигурна дали някаква част от него всъщност не се намира под океана, защитена от неговия архангел, но той станал жертва на последните каскадни войни, както и много други велики цивилизации.
– Такива чудеса са загубени завинаги, Рафаел. Неща, които затъмняват творенията на този съвременен свят, докато днешното самохвалство е на деца, които никога не са виждали истинска благодат.
Повтаряйки съждението на Калиане за Елена, той ѝ разказа останалото, как войните са обиколили земното кълбо, напоявайки земята с кръв както на смъртни, така и на безсмъртни.
– Когато приключили, сто години след началото им, половината свят беше изчезнал, а цивилизацията се беше върнала назад с хилядолетия.
Елена поклати глава, сякаш знанието беше твърде ужасно, за да го понесе.
– Тези каскади, няма как да се каже колко са идвали и колко са си отивали, колко пъти цивилизацията е била почти заличена, за да започне отново.
– Да. – Премествайки се така, че тялото му да покрие нейното, ръката му в косата ѝ, той ѝ разказа прелюдията към последния брутален факт. – Калиане е преживяла не една каскада. – Беше сигурен, че никой не знае това. – Тя казва, че не всички са равни и че от промените, които се забелязват в Кръга толкова скоро след Каскадата, това може би е най-силната през всичките еони на нейното съществуване.
Неприкрит ужас, ръцете на ловеца го притискаха.
– Ако последната Каскада завърши с унищожаването на половината свят…
– Да.
* * *
Като се има предвид зловещата приказка на Рафаел за лека нощ, беше цяло чудо, че Елена спа толкова спокойно, колкото спа. Когато обаче се събуди от натрапчивата тишина, която ѝ подсказваше, че през нощта е паднал още сняг, я обзе ослепителна нужда да избяга от лудостта на безсмъртния свят за частица от времето.
Сутринта Сара имаше свободно време – доколкото директорът на гилдията изобщо може да има свободно време – така че Елена се срещна с най-добрата си приятелка и Зоуи в малка квартална закусвалня за късна закуска. Собственикът и повечето от редовните посетители познаваха Елена отпреди трансформацията ѝ и макар че имаше няколко души, които се промъкнаха да я снимат, никой не ги притесняваше.
Час и половина по-късно те стояха в Сентръл парк и гледаха как кикотещата се Зоуи се опитва да хване гълъбите. Забулено като полярно мече в оранжев снежен костюм, малкото момиче сядаше в снега от време на време, за да си почине, и после отново тръгваше да търси птиците. Дъхът на Елена замръзваше във въздуха, докато се смееше от удоволствие на лудориите на Зоуи, а температурата беше достатъчно ниска, за да може Елена също да се облече за времето, носейки горнище с дълъг ръкав под черните си ловни кожи. Безсмъртното ѝ тяло може и да е по-издръжливо от това на смъртните, но стана ясно, че е твърде млада, за да се справя с такъв студ – особено по време на полет, когато трябваше да се справя и с вятъра.
– Как е Вивек? – Попита Сара, след като изпрати на Дийкън снимка на Зоуи, седнала в снега.
– Аодхан наблюдава трансформацията му. – Елена се беше уверила, че Вивек е в ръце, на които има доверие. – Не съм го посещавала – той ме помоли да не го правя. Не мисля, че иска някой от нас да го вижда, докато е толкова уязвим. – Може и да беше парализиран, но откакто Елена го познаваше, Вивек никога не беше бил безпомощен. – Знаеш колко много обича да контролира ситуацията.
– Разбирам го, но той все още е горд идиот – каза Сара, а тонът ѝ беше дълбоко нежен.
– Кеир лично наблюдава напредъка му. – Сара се беше запознала с лечителя по време на посещението си в Убежището, знаеше дълбокото уважение, с което се ползваше в света на безсмъртните. – Отдавна не се е случвало Създаването на смъртен с такова значително дългосрочно нараняване.
– Мамо! – Зоуи се затича към тях по онзи див, почти преобръщащ се на всяка крачка начин. – Лувки!
Приклекнала, за да прегърне момиченцето си в прегръдките си, Сара задуши прелестното му личице в поисканите целувки. Двете изглеждаха толкова великолепно заедно, че Елена направи снимка със собствения си телефон – тъмнолилавото палто на Сара беше ярко на фона на оранжевата дрешка на Зоуи, а лицата им бяха изпъстрени с еднакви усмивки. Зоуи се захили, когато Сара се престори, че я гъделичка, след това целуна майка си по бузата, преди да вдигне ръце към Елена, а тъмните ѝ очи засияха.
– Лела Ели!
Смеейки се, „лела“ Ели вдигна Зоуи на ръце и след като се промъкна да я гушне, я хвърли във въздуха, като я хвана в здрава хватка по време на полета надолу. Зоуи изпищя щастливо, качулката ѝ падна и разкри разкошни къдрици от бронз, вързани в две спретнати опашки.
– Зоуи лети, лела Ели!
– Да – каза тя, напълно обсебена от бебето на Сара. – Ти летиш, Зоуи.
Пет пъти по-късно момиченцето беше съблазнено от гледката на ангелско перо, което се носеше към снега от преминаваща ескадрила, и се втурна да го грабне за колекцията си.
– Кълна се – промълви Сара – получавам инфаркт всеки път, когато ти и Дийкън решите да се отнасяте с моето мъничко, мъничко бебе, сякаш е проклета баскетболна топка.
Елена се усмихна.
– Тя е твое дете – ти си тази, която скочи от сградата в преследване на вампир. – Оставяйки Елена да ругае синята ивица, докато се взираше надолу към алеята, напълно очаквайки да види счупеното тяло на приятелката си. – И ти също го хвана. – Сара беше изчислила, че скокът ѝ ще я отведе в контейнер за боклук, пълен с хранителни отпадъци. Гадно, но безопасно.
Сега най-добрата ѝ приятелка сочеше с пръст към нея.
– Не разказвай такива истории на ухото на Зоуи.
– Откажи се, Мама Мечка. Тя има бивш убиец за баща, а директорът на гилдията за майка, плюс напълно страхотен роден ловец за леля. – Потупвайки Сара по рамото, тя каза: – Детето никога няма да е доволно да си седи вкъщи и да реди пъзели.
– Дийкън ѝ направи миниатюрен арбалет. – Изразът на лицето на Сара беше странна смесица между ужас и гордост, когато каза: – Зоуи вече е страхотен стрелец. Слава Богу, че „стрелите“ ѝ са с гъбени глави, иначе всички щяхме да сме мъртви по няколко пъти.
– Знаеш, че тя ще накара всеки ловец в гилдията, а ако аз успея, и всеки ангел и вампир в Кулата, да се грижат за нея.
Сара сияеше.
– Има и това… макар че това вероятно ще я подтикне към бунт. Трябва да доусъвършенстваме хитрите си планове, за да я изолираме от опасността.
Предметът на техните машинации се втурна обратно точно тогава, задъхан от вълнение. В малкия ѝ юмрук имаше перо от наситено кафяво, обточено с черно.
– Ангел – каза момиченцето, като нежно погали с пръст влакната, които се беше постарало да не смачка.
– Браво, бебе. – Сияеща, Сара отново приклекна. – Искаш ли да го пазя за теб?
Сара не проговори отново, докато Зоуи не се върна към играта си, а когато го направи, думите ѝ бяха натежали от загриженост, а лицето ѝ – тържествено.
– Вивек ще има нужда от нас, след като се събуди. Не мога да понеса мисълта, че може да му се наложи да спазва дистанция.
Елена също не можеше.
– Имам идея как да се уверим, че той има тази подкрепа, без да нарушава клетвата си към Рафаел и Кулата.
Два часа по-късно тя проследи Аодхан до върха на една от масивните кули на моста „Джордж Вашингтон“ – краката му висяха отстрани, докато седеше на металната рамка, а очите му бяха насочени към трафика долу. Ако денят беше слънчев, щеше да е опасно разсейване, но облачното небе не позволяваше на слънчевата светлина да се пречупва от него, а шофьорите не знаеха, че са наблюдавани.
Помисли си как да се спусне безопасно върху сравнително тясната повърхност и успя при втория си опит.
– Не е зле. – Усмихвайки се, тя не обърна внимание на факта, че ръката на Аодхан се беше изстреляла, за да я хване, когато изглеждаше, че може да се подхлъзне и да падне. Макар че несъмнено беше автоматично, това беше знак, че неприязънта на ангела към докосването не е толкова дълбоко вкоренена, че да надделее над инстинкта му за защита.
– Балансът ти е отличен – каза Аодхан, изражението му беше замислено – но трябва да укрепиш мускулите, използвани за задържане на ниска висина.
– Някакви конкретни упражнения? – Попита тя, щастлива да научи всичко, което би я направило по-ефективна във въздуха.
– Да. – Връщайки вниманието си към преминаващия трафик, той добави: – Мога да те науча.
Любопитна какво толкова го е запленило, тя седна до него, като внимаваше крилата им да не се допират.
– Търсиш ли някого?
Той поклати глава.
– Очарован съм от факта, че макар реката да е била пълна с кръв преди по-малко от ден, изглежда, че всичко си върви по старому за онези, които наричат тази земя свой дом.
Елена се засмя.
– Нюйоркчани са твърда порода, Аодхан. – Посягайки назад, тя затегна конската си опашка. – Ритни ни и може да паднем, но ще се върнем с ярост в очите и пясък в душите. – Тя обичаше кървавата сила на своя град. – Никой външен човек няма да ни види да плачем.
Очите от счупено стъкло срещнаха нейните собствени, лицето ѝ се отрази в поразително красиви отломки.
– Не съм забравил разговора ни за страха и самотата – каза той, преди да премести погледа си към Манхатън. – Ти и този град ме учите на много неща за завръщането след болката и страха. Имаш право – достатъчно дълго съм близал раните си.
Поразена от откритостта, с която той споменаваше емоционалните си белези, тя се подчини на интуицията си.
– На всички ни е позволено време да се свием и да се възстановим от шока или болката. Но ако това продължи твърде дълго, започва да те разяжда. – Елена знаеше това от опит – нейната гневна болка, когато ставаше дума за Джефри, беше оставила у нея собствени незаличими белези. – По-добре е да се изправиш пред болката, за да неутрализираш киселината на спомените.
– А ако това не успее? Ако падна отново?
– Ще паднеш – каза тя, защото истината беше много по-добро оръжие срещу мрака от всяка фалшива надежда. – Отново и отново. Понякога ще стане толкова жестоко, че свиването и скриването отново ще изглеждат по-добрият избор. – Тя си помисли за начина, по който искаше да се затвори след кошмара в Аманат, за вълнуващия, горещ бой с ножове, който бе последвал. – Не се предавай, Аодхан, защото не можеш да си представиш славата, която те очаква от другата страна. Бори се, за да я видиш; бори се, за да я притежаваш.
В думите му се долавяше сърцераздирателна радост, каквато тя не бе чувала от него досега.
– Струваше си да рискувам, за да играя отново с приятеля си – каза той, а покритите с диаманти кичури на косата му се допираха до скулите му от лекия вятър. – Докато не хвърлих онази топка на Илиум над реката, не разбрах, че не съм се чувствал жив повече от двеста години.
През следващите няколко минути между тях цареше другарско мълчание, докато Аодхан не каза:
– Ти ме потърси нарочно?
– Да. Исках да те попитам нещо. – Очите ѝ се спряха на профила му, кожата му – абастър, нежно погалена с фино злато – беше безупречна. – Вивек принадлежи ли ти? Откакто си го създал?
Поклащайки глава, той каза:
– Всички вампири принадлежат на архангела на територията, на която е създаден вампирът. Надзирателите се избират измежду старшите ангели.
По дяволите.
– Значи съм твърде млада, за да надзиравам вампир?
– При обикновени обстоятелства – да; новосъздаденият вампир понякога може да бъде агресивен, труден за контролиране, а ти си слаба в ангелско отношение. Вивек обаче – каза той, давайки да се разбере, че разбира защо водят тази дискусия – няма да навлезе в пълната си физическа сила още известно време, а ти разполагаш с ресурсите на Рафаел, които са на твое разположение.
– Значи това е възможно?
– Възможно е. – Той задържа погледа ѝ. – Разбираш, че ще бъдеш отговорна за стоте години, през които той е сключил договор да служи – и тази служба трябва да бъде завършена.
– Знам. В противен случай това ще породи негодувание. – Доколкото Елена знаеше, съпругата на Дмитрий, Онър, беше единственото изключение от правилото за Договора на територията на Рафаел и това беше изключение, което нито един безсмъртен не би поставил под съмнение. В края на краищата Дмитрий беше верен секундант на Рафаел от хиляда и повече години, беше проливал собствената си кръв безброй пъти в защита на своя архангел.
– Какви са плановете ти за срока на договора му? – Попита Аодхан.
– Той ще бъде с комуникациите на Кулата, както обсъждахме, но веднага щом възвърне употребата на крайниците си, планирам да го включа в обучението в Академията на гилдията. – Това беше решил Вивек, когато бяха обсъждали нещата преди неговото Създаване; не е нужно човек да е физически силен, за да стане смъртоносен стрелец. Вивек планираше да упражнява уменията си за стрелба, докато трупа мускули. – Междувременно той ще посещава интензивни уроци в Академията, за да натрупа практически знания в области, които не са му били необходими на предишната му длъжност.
– Това няма да е достатъчно – каза Аодхан, точно когато зърна крила с характерно сребристосиньо да променят курса си и да се насочват към тях. – Трябва да се види, че той е в твоя услуга.
– Обучението ще го подготви за позиция в моята гвардия. – Това не беше нещо, което тя знаеше да предложи на Вивек преди, но изглеждаше идеалното решение. Все пак Елена нямаше намерение да налага решението на своя колега ловец; на Вивек вече му бяха отнети твърде много възможности за избор. – Доверявам му се до мозъка на костите си и той вече ми е спасявал живота повече пъти, отколкото мога да преброя.
– Добре – бавно каза Аодхан. – Щом намеренията ти станат известни, ще се приеме, че той е бил направен, за да служи в твоята гвардия, което ще обясни извънредните усилия, положени в негова полза.
Илиум пристигна, преди тя да успее да отговори, и се приземи, за да заеме място до Аодхан.
– Защо седим на моста и представяме снимки от пощенски картички на туристите на тази лодка? – Попита той, махайки на споменатите туристи, които подскачаха нагоре-надолу, а писъците им се носеха от вятъра.
– Никой не ни забеляза, докато ти нарочно не направи нисък полет над същата лодка – посочи Аодхан.
– Помахай на хубавите туристи, Икар. Обещавам, че това няма да предизвика мор и огнени бури.
Елена прехапа вътрешната страна на бузата си при погледа на Аодхан – никога не беше виждала някой да разчупи сдържаната му черупка.
– Икар и Синята камбанка, хубаво.
– Никога – каза Аодхан, слагайки упорито ръце върху гредата – никога не повтаряй това. Илиум изглежда е забравил, че съм обещал да отделя езика му от устата, ако го изрече още веднъж в безсмъртния си живот.
– Първо трябва да ме хванеш – подигра се Илиум… и падна назад през ръба на мостовата кула.
– Илиум! – Извика Елена, докато той падаше към натоварения трафик, а крилата му се заплитаха.
– Той си прави шега – каза спокойно Аодхан. – Той постоянно правеше това на майка си, докато един ден тя не му го върна. Не мисля, че някога съм виждал Илиум толкова наказан и побелял.
– Не, Аодхан, той пада твърде бързо. – Със сърце в гърлото, Елена се извърна в отчаяна готовност да излети, да се опита да помогне . … само че беше твърде късно: Илиум щеше да бъде смазан между два камиона. – Не!
Сребристосините му криле се разпериха с невероятна скорост, пъргавината му се прояви изумително.
– Илиум – зловещ смях в златото, когато той полетя обратно – изглеждаш така, сякаш си видял призрак.
– Не говоря с теб. – Задъхана от уплаха, тя заговори на Аодхан вместо него. – Ще кажа на Колибри, че е вършил старите си номера.
Устните на Аодхан се раздвижиха в най-малката, най-леката усмивка.
– Ей! Чакай! – Илиум се опита да влезе в полезрението ѝ. – Не казвай на майка ми. Обещавам, че…
Телефонът на Елена иззвъня точно по средата на молбата на Илиум за милост.
– Сара, аз… – започна тя, като искаше да сподели добрите новини за Вивек.
Най-добрата ѝ приятелка я прекъсна със строг тон.
– Ашуини забеляза болен вампир в контейнерния терминал на пристанище Джърси. Смята, че може да го вкара в ъгъла, но ще се нуждае от Кулата, за да го свали от ръцете си.
Кръвта на Елена се превърна в лед.
– Ние сме на път.
Назад към част 27 Напред към част 29
