Глава 31
Докладът на Джейсън по обяд на следващия ден направи смъртоносно ясно с какво ще се сблъскат, когато военните действия наистина започнат.
– Леуан открито консолидира войските си – каза Рафаел на Елена, след като сканира доклада.
– Колко лошо?
– Числеността ѝ винаги е била по-голяма от моята – следствие от възрастта ѝ.
Елена нямаше нужда Рафаел да го изрежда, за да разбере, че преди Леуан е била държана под контрол само защото всеки член на Кръга е бил повече или по-малко равен по сила, поради което Леуан е рискувала да умре в битка. Това явно вече не важеше.
– Има ли някакъв шанс Ню Йорк да не е целта?
– Не. – Той ѝ показа парче тежка хартия, с текстура на груба коприна, сякаш беше изработена на ръка. – Един куриер донесе това точно преди да се прибереш от лазарета.
Елена не можа да прочете съобщението, но разпозна езика като древен ангелски, който беше видяла в една от книгите по история на Джесами.
– Това е обявяване на война – предположи тя.
– Леуан е „цивилизована“ докрай. – Изражението му беше сурово, той погледна обратно към доклада на шпионина си. – Джейсън също така потвърждава, че няма никакви признаци тя да е придобила способността да причинява болести, а фактът, че не е била в близост до Аманат по време на заразяването на Кала, потвърждава теорията, че има заговорник.
– Така че може би сме на път да се изправим не срещу един, а срещу двама вражески архангели. – Междувременно лазаретът на кулата продължаваше да е пълен, като само трима от ранените бойци се бяха възстановили достатъчно, за да се присъединят отново към ескадрилите си. Добрата новина обаче беше, че с прехвърлянето на хора извън главния град те не бяха в толкова лошо положение, колкото Леуан можеше да смята.
– Ние ще имаме и предимството да се бием на родна земя – отбеляза Рафаел, когато тя сподели мислите си – докато нейните изтребители трябва да пристигнат на крила. Ще говоря с Елижа, ще проверя силата на нашия съюз – шансовете се променят драстично, ако ние и народът ни сме заедно.
Оставяйки Рафаел да говори с другия архангел, тя отлетя с намерението да се промъкне на гости при Ева по време на почивката ѝ в училище. В последните имейли на сестра ѝ се долавяше подтекст на тревога, който не ѝ харесваше, и тя планираше да стигне до дъното му – това, че светът отиваше по дяволите, не означаваше, че Елена ще изостави малкото момиче, което се нуждаеше от нея.
Въпреки това тя едва бе прелетяла един квартал, когато тъпото пулсиране в слепоочията ѝ внезапно се усили по сила и продължителност.
– По дяволите. – Пулсиращото главоболие беше нейна собствена вина; не си беше легнала предишната вечер и независимо от изцелението на Рафаел, беше причинила шок на тялото си с безпощадния полет над морето. Сега то ѝ казваше, че или трябва да си почине, или изтощението ще я изрита в задника без предупреждение.
Пулсирането се превърна в пробождане.
Свивайки се, тя осъзна, че няма да е полезна на Ева, ако е разсеяна от мигрена. А и ако уцелеше правилното време, можеше да хване сестра си след училище и преди Джефри да се върне у дома – майката на Ева, Гуендълин, знаеше, че Ева се нуждае от напътствията на колега ловец, нямаше да пречи на Елена да говори с дъщеря ѝ.
Взела решение, Елена се отклони от пътя към къщата на Анклава и като махна предложението на Монтгомъри за обяд, се качи на горния етаж.
– Веднага щом стана – увери го тя, когато камериерът се намръщи и ѝ напомни, че Кеир е наредил да се храни редовно с високопротеинова храна, за да подхранва нарастващото си безсмъртие.
Десет минути по-късно, съблечена от оръжията и ботушите си, но все още в бойните си кожи, тя легна върху одеялото за енергийна дрямка, която щеше да ѝ помогне до края на деня.
Отново сънуваше, но този сън, беше различен от онзи, който едва не я бе сломил в Аманат. В него нямаше кръв. Нямаше смърт. Нямаше писъци.
* * *
– Ето те. – Маргарита вдигна поглед от тортата, която бъркаше на плота, а по бузите ѝ имаше ивици брашно, откъдето несъмнено беше отдръпнала непокорните кичури коса, бледа като тази на Елена.
Баща ѝ го наричаше „уловена слънчева светлина“.
– Седни, шери. Говори с майка си.
– Мамо? – Надеждата, която се разпалваше в кръвта ѝ, прекоси лъскавия кухненски под, за да седне на плота срещу красивата пеперуда, която беше майка ѝ. – Какво правиш тук?
– Глупавата ми Елена. – Маргарита се засмя, а дългите висулки на ушите ѝ зазвучаха със слабата, позната музика, която беше част от много от спомените на Елена за майка ѝ. – Знаеш, че утре сестра ти има рожден ден. Тази торта трябва да стегне за една нощ. Защо не нарежеш череши?
Вземайки малкия нож, който беше единственият, с който Маргарита ѝ се доверяваше, Елена започна да реже черешите на по-малки парчета, като от време на време поглеждаше към майка си за насърчение. Вече беше била тук, в този миг, с по-малки пръсти, краката ѝ висяха от табуретката, на която седеше, а сестра ѝ Бел беше на кухненската маса зад нея.
– Тихо, кратки неща – беше казала Бел, когато Елена се опита да ѝ говори за едно телевизионно предаване. – Трябва да напиша едно съчинение за Ромео и Жулиета за домашно по английски.
– Мога ли да танцувам с теб по-късно?
– Само ако ми отмъкнеш няколко череши.
Днес Маргарита и Елена бяха сами в кухнята, въпреки че блокчето и писалката на Бел седяха на масата, сякаш тя беше излязла за секунда.
– Мамо, мога ли да ти задам един въпрос? – Каза тя, продължавайки да използва малкия нож, макар че в калъфите за ръце имаше по-дълги и по-остри остриета.
– Моето хубаво бебе, можеш да питаш мама за всичко. – Очите ѝ блестяха, усмивката ѝ грееше. – Не толкова големи, Елена. Малки парченца.
– Да, мамо. – Съсредоточена, тя ряза още малко и показа на майка си. – Така?
– Идеално. – Една ласкава милувка по бузата ѝ, преди Маргарита да се върне към смесването. – Какъв беше въпросът ти?
Елена сведе глава, без да може да погледне майка си, докато тя задаваше въпроса, който я преследваше повече от десетилетие.
– Защо? – Беше шепот. – Защо остави мен и Бет? – Долната ѝ устна трепереше, очите ѝ горяха. – Татко беше разбит. Знаеш, че беше сломен.
– Дай ми тези череши. – Приемайки стъклената купа, когато Елена ѝ я подаде, със замъглено зрение, Маргарита ги изсипа в сместа. – Ти и сестра ти сте живи парчета от сърцето ми, Елена, изрязани от гърдите ми в момента на раждането.
– Но ти си тръгна. – Подръпвайки глава, тя изкрещя обвинението. – Ти ни напусна!
– Аз също обичах по-големите ти сестри, бебé. Не можех да понеса мисълта, че моите Ариел и Мирабел са сами в тъмното.
Оплаквайки се, Елена избърса с гърба на ръцете си очите, а гърдите ѝ я боляха от силата на детските ридания.
– Толкова много ми липсват Ари и Бел. Липсваш ми ти. Ти също остави мен и Бет съвсем сами, а сега няма кой да научи Бет как да бъде майка.
– Знам, о, знам. – Заобикаляйки ъгъла, Маргарита взе в меките си, посипани с брашно ръце обляното със сълзи лице на Елена. – Но аз съм ти казвала, Елена, че ти винаги си била най-силната от моите деца. Дори моята дива Бел, тя имаше сърце, което винаги носеше синини, но моята Елена, моята Елена е силна. Като майка ми. Знаеш ли, че тя се казваше Елена?
– Наистина?
Усмивка, която озари лицето ѝ до такава красота, че тя беше най-красивата жена, която Елена някога беше виждала.
– Да, тя беше, как казваш? – Една от онези неочаквани, но познати паузи в иначе свободния ѝ английски. – Името на дома ѝ. Само най-добрите ѝ приятели го използваха.
– Не знаех това.
– Да, знаеше. Разказвах ти истории за нея по времето, когато малката Бет използваше утробата ми като футболно игрище. – Смях, който беше разтопен мед върху кожата на Елена, сладък и малко див. – Приказки за моята силна майка на моето силно бебе.
Елена изпъна брадичка, а гневът ѝ се смесваше с мрачно щастие от това, че отново може да усети докосването на майка си.
– Мислех, че не си спомняш много за баба.
– Помня достатъчно. – Ароматът на гардении се носеше буйно и благоуханно във въздуха, тъмнозлатната ѝ кожа беше копринена, ръцете ѝ бяха с фини кости, когато Елена вдигна своите, за да придърпа майчините към бузите си.
– Оставих те в деня, в който звярът влезе в нашата къща – прошепна Маргарита. – Ти знаеш това.
Елена си помисли за кървавите ивици по килима, които разказваха за жестоката борба на майка ѝ, за да се добере до дъщерите си, за съкрушения поглед в очите ѝ, когато разбра, че двете ѝ първородни деца ще мълчат завинаги, и знаеше, че Маргарита не лъже. Тя бе умряла в онзи ден заедно с Ари и Бел, оставяйки след себе си празна черупка.
– Все още имах нужда от теб – настоя Елена, пренебрегвайки истината, защото тя твърде много болеше. – Ти щеше да си добре.
– Бих искала да е така, Азеези. – Дума на нежна обич от обляната в слънце пустинна земя, която Маргарита никога не бе познавала. – Не бях силна, не като теб, не като майка ми. – Целувайки Елена по двете бузи, както винаги правеше, майка ѝ я погледна в очите. – Погрижи се за Бет. И се грижи за съпруга ми. Част от него умря заедно с мен.
Елена поклати глава, като хвана китките на майка си в напразно усилие да я задържи на света.
– Той ме мрази.
– Не, Елена. Той те обича твърде много.
* * *
Елена се събуди с ехото от думите на майка си в съзнанието си и с деликатните нотки на любимия парфюм на Маргарита във въздуха. Без да иска да изгуби крехката връзка с жената, която я беше родила, тя лежеше просната на леглото, крилете ѝ бяха изрисувани от ранната следобедна слънчева светлина, която се процеждаше от балкона, а идеята, че баща ѝ я обича, беше толкова странна, колкото и превръщането на Хъдзън в кръв.
О, някога Джефри я бе обичал така, както бе обичал всичките си дъщери. Тя си спомни начина, по който бе държал ръката ѝ в топлата си сила, докато я водеше да види телата на мъртвите си сестри, бореше се срещу другите членове на семейството, за да даде на Елена това, от което се нуждаеше, спокойствието да знае, че Ари и Бел са в безопасност, че чудовището не ги е направило като него.
Очите на Джефри бяха влажни, когато тя вдигна очи от сбогуването, силното му лице се бореше с това, което сега знаеше, че трябва да е непоносима скръб. Не можеше да му е лесно да се изправи пред разбитите тела на двете си най-големи момичета, но той го беше направил заради дъщерята, която живееше, плащайки болезнената цена и никога не карайки Елена да се чувства зле заради нуждата си.
– Не плачи – бе казала Елена и бе избърсала сълзите му, когато той се наведе. – Тях вече не ги боли.
Този „татко“, силен, любящ и мил, беше изгубен за нея отдавна.
Докосвайки ръце до лицето си, тя си представи, че усеща отпечатъка от нежните целувки на майка си, горчиво-сладка болка в себе си.
– Обичам те, мамо – прошепна тя и това беше толкова вярно, колкото и гневът ѝ от избора, който Маргарита в крайна сметка беше направила.
Беше ѝ трудно да остави момента и последните следи от спомена, но един поглед към часовника ѝ подсказа, че вече е минало два часа. Взирайки се в огледалото в банята, тя се опита да види сянката на пръстите на майка си, но отпечатъкът беше изчезнал, избледнял във времето. Болеше я. С накъсан дъх тя изми сълзите, които беше изплакала насън, подсуши се, после се принуди да спази думата си към Монтгомъри.
Задъхана, тя нарами арбалета си, когато телефонът ѝ иззвъня с мелодията на момчешка група, която по-малката ѝ полусестра беше програмирала за себе си.
– Ев? Тъкмо идвах да те видя.
– Това е Ейми – беше изненадващият отговор.
Пръстите на Елена замръзнаха върху ремъка, който се канеше да придърпа на мястото си. По-голямата дъщеря на Гуендълин не говореше с Елена, вероятно от лоялност към майка си – за разлика от Ева, Ейми беше достатъчно голяма, за да разбере, че има нещо нередно в отношенията между родителите ѝ, че баща ѝ не обича майка ѝ както трябва.
И все пак Ейми обичаше баща си, което не ѝ даваше възможност да обвинява никого. Елена нямаше нищо против да даде на тийнейджърката фокус за гнева ѝ, не и когато разбираше какво е да си това момиче, объркано, гневно и тъжно едновременно.
– Какво става? – Тя знаеше, че трябва да е лошо, за да наруши Ейми мълчанието си. – Нещо се е случило с Ева?
– Имахме половин ден в училище, така че се прибрахме вкъщи на обяд. След като се нахранихме, баща ни заключи Ева в стаята ѝ. – Прилив на думи, сякаш Ейми ги е задържала в себе си твърде дълго. – Каза, че след няколко часа ще я изпрати в пансион в Европа.
– Къде е майка ти? – Гуендълин се беше борила за правото на Ева да остане в Манхатън и да учи в Академията на гилдията.
– На гости на баба. – Гласът на Ейми трепереше. – Не мога да се свържа – опитвам се и се опитвам. Понякога обхвата не е добър там, където живее баба, а и там вали дъжд.
Елена знаеше точно какво е да се чувстваш безпомощен, за да защитиш брат или сестра, и я ядосваше, че Джефри е поставил Ейми в същото положение.
– Аз ще се погрижа за това. – Тя вече беше до балконските врати, а снегът долу блестеше под слънчевата светлина. – На път съм.
– Прозорците ми не са достатъчно големи за теб.
– Няма страшно. – Елена не възнамеряваше да се промъкне в дома на Деверо; възнамеряваше да се блъсне с главата напред през Джефри.
* * *
По-малко от десет минути по-късно тя отвори френските врати на кабинета на баща си, а стъклото вибрира, когато вратите се удариха в стоповете от двете страни.
– Сега затваряш деца?
Джефри вдигна глава от документите на бюрото си. Той избута назад черния си кожен стол и се изправи на крака, а слънчевата светлина блесна в очилата му с телени рамки.
– Елеонора!
– Какво? Искаш да затвориш и мен? – Толкова ядосана, че едва виждаше право, че се подпря с ръка на дясната врата. – Какво ти е? – Ярост и молба в комбинация. – Наистина ли искаш тя да те мрази като мен?
– Искам тя да живее! – Изкрещя той, гласът му бе лишен от урбанистичната изтънченост, която използваше толкова ефективно като оръжие. – Вчера тя се прибра с насинено око. Бойно обучение. Бойно обучение! За едно дете!
– Тя има нужда от това обучение! – Изкрещя Елена в отговор. – Ние сме водили този разговор! Тя ще полудее без отдушник за ловните си способности.
– Аз вече загубих две дъщери! Няма да загубя още една!
Зашеметена от суровото изявление, думите на майка ѝ все още пресни в съзнанието ѝ, тя стисна рамката на вратата в опит да намери изгубеното си чувство за разум.
– Правиш това, за да я защитиш?
Свалил очилата си, Джефри ги захвърли на бюрото и срещна погледа ѝ с незащитени очи със същото характерно сиво, което беляза нея и Ева като кръв.
– Знаеш ли какво се случи, когато беше на шестнайсет? – Попита той, а ръцете му бяха свити в юмруци до безкръвност. – Отиде в Академията през ваканцията и се върна в пансиона си със счупени ребра. Три месеца по-късно беше с изкълчена ключица, шест месеца след това – с насинено око и счупена челюст.
Елена не беше разбрала, че интернатът е съобщил за нараняванията, а още по-малко, че баща ѝ ги е проследил, толкова добре се беше справил със задачата да замрази всичко, свързано с факта, че дъщеря му е роден ловец.
– Беше необходимо – каза тя през шока си.
Единствената причина, поради която изобщо можеше да посещава тези интензивни ваканционни курсове, беше, че гилдията се беше застъпила за нея и беше накарала съдията да подпише заповед, с която отпадаше необходимостта от съгласието на Джефри. Подобно на Ева, Елена щеше да полудее без тези тренировки, където можеше да даде свобода на способностите си; роденият ловец трябваше да ловува, нуждата от това беше принуда.
Но когато общуваше с баща си, това ставаше със заключена кожа на ловец; като дете, жадно за неговото одобрение, тя се преструваше на мила, нормална, послушна дъщеря, каквато той искаше да бъде. Напрегнатият мир, породен от нейното и неговото мълчание, продължи, докато тя не навърши осемнайсет и не се записа в Академията на пълен работен ден въпреки неговите възражения. Ожесточената им кавга през онази нощ я бе оставила емоционално окървавена, а последвалото отчуждение продължи десетилетие.
– Трябваше да стана по-умела от в…
– Да, защото чудовищата са толкова силни, че могат да ти откъснат главата с голи ръце! – Закрачи около бюрото, сграбчи я за горната част на ръцете и я разтърси толкова силно, че зъбите ѝ изтракаха. – Знаеш ли какво е да гледаш как на една жена откъсват главата? Кръвта бликва гореща и тъмна и попада в устата ти, в очите ти, в носа ти, докато стане единственото нещо, което можеш да видиш, единственото, което можеш да усетиш!
Назад към част 31 Напред към част 33
