Глава 37
Гореща кръв се плискаше върху бойното снаряжение на Елена, тази малка, руса глава се търкаляше във водата, а ръката на Рафаел стискаше страничната част на челюстта ѝ.
– Елена. – Това беше изтръгната команда.
– Добре съм, добре съм. – За секунда тя бе замръзнала там, неспособна да вдигне ръка срещу детето. – Забравих, че на борда трябва да има деца.
Десет минути по-късно и всички мобилни възрожденци бяха мъртви.
– Колко са във водата? – Попита тя Илиум, който говореше с екипите от вампири в плавателни съдове по реката, а прожекторите им обхождаха водата.
– Най-много две или три дузини. Ударът на Сир изпепели по-голямата част от тях, но трябва да сме сигурни, че никой от удавените няма възможност да се издигне. – Като избърса устата си с обратната страна на ръката си, той отиде до удавените тела, разположени на кея, и започна да ги обезглавява едно след друго.
Поколеба се при дребното тяло на друго дете, момче на едва четири-пет години.
– Илиум? – Попита тя, когато той падна на едно коляно до тялото, без да знае какъв отговор би бил по-лош – доказателство, че детето е било живо, когато Рафаел е взривил кораба, или че се е присъединило към чудовищата.
Очите на синьокрилия ангел бяха мрачни, когато той се изправи и спусна меча си върху крехката шия.
– Между зъбите му, под ноктите му, беше попаднала плът.
Гняв и тъга, които горяха в червата ѝ, я вдигнаха от Рафаел в небето и тя започна да претърсва реката, за да се увери, че никое от телата не е отнесено по течението. Достатъчно беше един прероден да се върне в подигравката с „живота“, която беше дар от Леуан за народа ѝ, за да предизвика смъртоносна зараза.
* * *
След нестихващия ужас от последните няколко часа Елена не беше в настроение да види зашеметяващите крила от копринена мед в кабинета на Рафаел. Тъй като трябваше да се справи със спешна ситуация в друга част на територията, той се бе върнал в Кулата трийсет минути по-рано, а тя бе останала с екипа, който правеше последните проверки, за да е абсолютно сигурно, че преродената заплаха е неутрализирана.
Уморена и мръсна, тя искаше душ, прегръдката на съпруга си, храна, после сън, в този ред. Вместо това видя как Таша с острието на воин и фалшива дружелюбност сложи ръка на ръката на Рафаел, докато се навеждаше близо до мъжа на Елена, който все още беше в окървавените си бойни кожи. С наведено лице и великолепна алена коса, която се спускаше по гърба ѝ, другата жена висеше на всяка дума на Рафаел.
Елена не осъзна, че държи в ръката си нож за хвърляне, докато в съзнанието ѝ не се разнесе ароматът на море и дъжд.
„Изчистването на кръв от бял килим е изключително трудно, хбебти.“
„Майната му на килима. Защо позволяваш на друга жена да те докосва?“
„Опитах се да бъда учтив към един стар приятел, но явно този подход се е провалил.“ – Вдигна ръката на Таша от ръката си и я постави до нея. – Страхувам се, че няма да можем да ви настаним в Анклава. Има обаче помещения за гости в един небостъргач наблизо.
– О? Разочарована съм, Рафаел. – Гласът на Таша беше музикален дори в съжалението ѝ. – Наистина вярвам, че мога да предложа помощ във връзка със случващото се на вашата територия. – В тона ѝ Елена долови усмивка. – Като съветник, както и като меч.
Именно последното изречение прехвърли ключа на темперамента на Елена от горещо към студено. Кучката знае, че съм тук, и се опитва да ме провокира. Защо? За да може да се покаже като по-културната, по-цивилизованата? Нима си мисли, че ще ме обичаш по-малко, ако изгубя самообладание и се държа като идиот? Абсурдността на подобна идея я изуми. Или че ще обърна опашка и ще избягам, дори ако тя ме унижи? Гордостта нямаше никакво значение, когато ставаше дума за любовта ѝ към Рафаел – тя би пълзяла гола и окървавена по горещи въглени, за да стигне до него.
„Тя не разбира какво сме един за друг.“ – Един-единствен, изпепеляващ миг на зрителен контакт, който накара сърцето ѝ да се свие. – „Таша мисли както много безсмъртни – от гледна точка на политическите съюзи.“
– Таша. – Тя изчака другата жена да се обърне, изненада в тези присвити изумруденозелени очи. – Старите дни може и да са били „наситени с радост“ – каза тя, цитирайки нещо, което Таша току-що беше казала – но времето е напреднало.
– Ти си млада, Елена. – Ако в усмивката на Таша имаше повече захар, щеше да се наложи да бъде снабдена с предупредителен етикет от зъболекаря. – Не можеш да разбереш връзките, които свързват онези от нас, които се познават от хилядолетие и повече.
„О, аз съм толкова ужасно, ужасно наранена от тази кадифена стрела.“
Смехът в ума ѝ, целувката на морето.
„Кадифена стрела? Използването на езика ти става все по-креативно с всеки изминал ден.“
„Не мога да си припиша заслугата за това. Всичко е на Блубел. А сега млъкни, за да мога да се концентрирам върху това да не пробода госпожа Макхотпантс в сърцето, за да я избавя от мъките ѝ.“
– Може и да не разбирам връзките на толкова дълго споделено минало – Елена се отпусна на рамката на вратата – но разбирам настоящето. А в настоящето ти се опитваш да съблазниш моят съпруга. Това те омаловажава, Таша.
Сега нямаше усмивка, напрежение в безупречната линия на челюстта.
– Нямаш право да правиш оценки за мен.
– Даде ми това право, когато долетя в моя град и се опита да полетиш в обятията на моя съпруг. – Тя сгъна собствените си ръце, като беше скрила ножа си, преди да заговори за първи път с Таша. – Трябва да знаеш, че последното е невъзможно.
– Много си сигурна в себе си за смъртен.
Елена не я поправи по целия въпрос за смъртните. Що се отнася до нея, това не беше обида.
– Ако съм сигурна в нещо, то е, че обичам Рафаел и той ме обича – каза тя просто, тази истина беше самата основа на живота ѝ.
– Да, това е така, нали? – Ослепителна усмивка. – Съжалявам, ако съм причинила някакъв дискомфорт. Ще остана в града, за да помогна с каквото мога в предстоящата битка.
– Един от моите хора ще ви придружи до покоите за гости – каза Рафаел.
– Благодаря ви. – Излизайки с тези тихи думи, другата жена направи безупречно излитане в среднощното небе, а един по-млад ангел падна в полет с нея.
– Тя смята, че съм смешна – каза Елена с присвити очи – и че ти скоро ще се влюбиш в нея.
– Вярваш ли в същото, ловецо?
– Вярвам, че ако Таша продължи да се шмугва наоколо, може да се раздразня достатъчно, за да ѝ отрежа крилата – като се усмихвам мило, разбира се.
– Разбира се. – Той разтвори обятията си и тя влезе в тях без колебание. – Моята красива, свирепа, кръвожадна Елена – промърмори той в косата ѝ, с усмивка в гласа. – Разкажи ми за тези кадифени стрели. Доста съм очарован.
Смехът извираше от нея, тя се изправи на пръсти, за да целуне тази усмихната уста, и знаеше, че както и при кървавата буря, Таша и подобните ѝ нямат оръжия, които някога биха могли да прекъснат връзката между нея и архангела ѝ.
* * *
Светът беше обвит в тежкия мрак на ранното утро, когато Рафаел се качи в апартамента в кулата, който споделяше с Елена, не беше уморен, но искаше да се докосне до своята съпруга, чиято целувка по-рано беше единственият им контакт. Имаше нужда от повече, имаше нужда да се потопи в живота и топлината на Елена, части от него все още бяха сурови от ледената сила, която се бе опитала да проникне в тялото му.
Щеше да се пребори с желанието си, ако старшите му ангели не бяха докладвали, че смятат, че са овладели заплахата от прераждането в своите региони, макар че щяха да направят още проверки, за да се уверят. Манхатън също беше спокоен, а с трима от Седемте си в Кулата можеше да бъде сигурен, че нищо няма да се изплъзне, ако се оттегли за час-два. Точно сега в оперативния център, превърнат във военна зала, водещ беше Аодхан, а резервен вариант – Илиум.
Когато той пристигна, Елена спеше с лице към центъра на леглото. Съблече се, вмъкна се и я придърпа към себе си. Тя въздъхна, преметна крака през него в несъзнателно притежание, което накара напрежението му да се стопи, и повече не се размърда. Поглаждайки плавния мускул на бедрото ѝ, той обмисляше как най-приятно да я събуди, когато на вратата на съзнанието му се почука.
„Сир.“
Измъкна се, без да пречи на ловеца си, и навлече чифт черни панталони, преди да излезе на балкона откъм спалнята. Шпионинът му прошепна от сянката, среднощните криле бяха сгънати плътно до гърба му.
– Не те очаквах до утре. – Той плъзна тихо огледалната врата зад себе си, за да блокира навлизането на студа – тялото на Елена все още беше чувствително към горчивите температури.
– Установих, че нямам търпение да се върна у дома.
– Махия вече е в Кулата. – Част от силата на Рафаел идваше от неговите Седем, а Харизмон беше достатъчно подмолен, за да атакува онова, което всеки от мъжете смяташе за най-скъпо, за да ги сломи. В случая на Джейсън тази позиция беше заета от принцесата, която той беше довел у дома от земята на Нейха. – „Направих го за нейна защита, но тук съвсем скоро ще бъде по-опасно – посочи той. – Давам ти разрешение, ако искаш да я преместиш на по-безопасно място.
– Нашето място е тук – каза Джейсън без колебание. – Моята Махия не би желала да бъде прибрана настрана от опасностите, докато нейните приятели и семейство се бият.
Елена, спомни си Рафаел, беше казала точно същото за принцесата на Джейсън, като между неговата съпруга и другата жена се беше зародило приятелство.
– Какви новини носиш? – Попита той, приемайки решението на своя шпионин без въпроси, тъй като Седемте му познаваха собствените си умове – а той беше смъртно сигурен, че Джейсън изказва истинското мнение на Махия. Шпионинът му и принцесата бързо се бяха превърнали в непристъпно цяло.
– Макар че народът ѝ винаги е смятал Леуан за полубогиня – каза Джейсън, а вихрите и извивките на татуировката на лицето му едва се виждаха на слабата светлина – сега тя наистина вярва, че е бог. Нещо повече, тя е започнала да гледа на останалите от Кръга като на по-малки.
– Калиане?
– Нейната позиция по отношение на Древните остава неизвестна, но инстинктът ми подсказва, че тя планира да игнорира майка ти, докато не повярва, че силата ѝ се е развила до степен, в която може да убие Калиане в един-единствен бой. Макар че – добави Джейсън – не се съмнявам, че си прав в искането си към майка ти – ако Калиане остави Аманат уязвим, Леуан ще удари веднага и с жестока ярост.
Рафаел кимна.
– Способността ми да навредя на Леуан застрашава нейната заблуда за божественост. – Това разбиране елиминира всякаква надежда за мирно решение. – Нейните нападателни сили?
– На път са да напуснат територията ѝ. Ако използва както съвременни средства, така и крилат полет, за да ги докара дотук, тя ще бъде готова да нанесе удар през следващите четири-пет дни.
– Мисля, че е време да отзовем Наазир. – Майка му нямаше да има нужда от вампира, докато Аманат беше в безопасност под щита ѝ, а Наазир беше берсеркерски боец на земята. Освен това имаше и по-изтънчени таланти, всеки от които щеше да е нужен при толкова много от крилатите им бойци извън строя. – Въпросът е дали си спомням за Гален и ескадрилата „Убежище“? – Оръжейният му майстор щеше да бъде смъртоносен актив в битка, но щеше да остави Венъм сам да защитава крепостта на Рафаел „Убежище“.
– Със своите заблуди, че е божество – отбеляза Джейсън – Леуан може да не смята за нужно да се подчинява на правилото, което поставя Убежището извън границите на войната. Не можем да рискуваме тя да сметне крепостта ти за слаба цел.
– Прав си. – Особено като се има предвид, че Леуан и Харизмон може да не са единствените заплахи. Всеки архангел имаше сили в Убежището – изтеглянето на Гален и ескадрона можеше да превърне крепостта на Рафаел в твърде примамлива цел за някой от останалите. Не само това, но и хората, които гледаха към него в Убежището, щяха да възприемат всяка подобна стъпка като изоставяне, а други щяха да я изтълкуват като признак на слабост. А падането на крепостта щеше да деморализира войниците му от Кулата, защото мнозина имаха роднини в тези стени.
Не, Гален, Венъм и ескадрилата трябва да останат, за да се предпазят от евентуален удар на Убежището. Рафаел щеше да има достъп до войнствения ум на Гален и до хитроумния изобретателен ум на Венъм чрез постоянната комуникационна връзка между Кулата и крепостта на Бежанците.
Джейсън, Наазир, Илиум, Дмитрий и Аодхан – те представляваха страховита сила. Знаеше, че всеки от тях ще се бие с яростта на хиляда обикновени бойци. Но както беше посочил на Елена, Леуан също имаше на своя страна мъже и жени с голяма сила. Дори и с помощта, която Елижа бе обещал, войниците на Рафаел щеше да се наложи да се бият с хитрост и интелигентност, за да балансират по-голямата численост и сила на врага.
Това обаче беше разговор, който не трябваше да се провежда точно в този момент.
– Иди при принцесата си, Джейсън – каза той на своя шпионин. – За останалото ще говорим на разсъмване.
Той усети как вратата се отваря в гърба му, дори когато Джейсън се отдалечи мълчаливо, като крилато парче от нощта, и се обърна, за да протегне ръка. В прегръдката му влезе Елена със сънени очи, а сатенът на робата ѝ беше хладен до кожата му.
– Джейсън?
Обгръщайки я с крилата си, за да я предпази от студа, той каза:
– Донесе новините, които очаквахме
Сънят изчезна от изражението ѝ, когато той ѝ разказа какво е споделил Джейсън.
– Знам, че това е битка между безсмъртни – каза тя – но мисля, че ще бъде неудачно да не приемете онези от гилдията, които искат да се присъединят към защитата. Това също е град на Гилдията, където се намира нашата централа.
В интерес на истината Рафаел не беше помислил за ловците, отхвърляйки смъртните от бойното поле като твърде слаби, твърде лесно сломими. Както някога Елена беше сломена… но преди това се беше сражавала с такова сърце, което дори архангел не можеше да оневини.
– Помоли Сара да се присъедини към нас във военната зала утре сутринта – тя може да разпространи новината сред ловците си. – Той направи пауза. – Помоли и Дийкън. – Смъртният мъж беше гений с оръжията, можеше да измисли иновативни стратегии как най-добре да използват оръжията, с които разполагаха.
– Можем ли да излезем, да посрещнем силите на Леуан по средата на пътя? – Попита Елена, мислейки като воин, какъвто беше. – Вместо да ги оставим да ударят града, имам предвид.
– Дмитрий, Гален и аз сериозно обмислихме този вариант, но с отслабените ни сили вече сме в компромисна позиция. Ако хората ни паднат в битката над морето, може да не успеем да ги приберем навреме. – Което означава загуба след загуба. – В сравнение с това вътре в Манхатън можем да създадем отбранителен периметър, който да ни осигури сигурна база, от която да започнем атаките си.
– Ами останалата част от града?
– Не мисля, че става дума за разграбване на Ню Йорк или за предизвикване на кръвопролития. Леуан иска да демонстрира силата си – за да го направи, трябва да превземе Кулата и да ме убие или подчини на волята си. – Меки, тежки снежинки се удрят в крилата му. – Вътре.
Без да спори, Елена влезе и като свали халата, скочи под завивката.
Той свали панталоните си и се вмъкна до нея, като прокара кокалчета от гръдната ѝ кост до пъпа.
– За да намалим броя на възможните жертви, ще наредя евакуацията на всички хора с изключение на персонала на гилдията, който желае да остане.
Очите ѝ се разшириха.
– Целият Манхатън? Как може да стане това?
– Илиум пое ръководството на планирането и ми каза, че не предвижда проблеми.
– Някои хора няма да искат да си тръгнат.
– Те няма да имат избор. – Притискайки я между краката без предупреждение, той улови задъханото ѝ дишане с целувката си. – Стига говори за битка. Точно сега имам нужда от моята съпруга.
Суровото изявление разтопи костите на Елена. Свивайки пръсти на тила му, докато плътта ѝ ставаше топла и влажна срещу пръстите му, тя го дръпна надолу за бавна, попиваща целувка, сякаш бяха двама души на първа среща… но с изключение на факта, че той беше вкарал ръка между краката ѝ и палецът му прокарваше бавна, еротична закачка по клитора ѝ.
Обвивайки крака си през бедрото му, тя заигра с пръсти в косата му и продължи да го целува нежно и сладко.
– Влез в мен – прошепна тя, нуждаеща се от опияняващата физическа връзка.
Той махна ръката си, за да се премести над нея, разперил криле във величествена демонстрация.
– Ти си мокра за мен, хбебти. – Това беше интимно шумолене в тъмнината, а тъпата глава на члена му се притискаше към чувствителния ѝ вход.
– Толкова мокра за теб. – Тя се разтрепери, когато той започна да се вмъква в нея, дебел, твърд и настоятелен, а ръцете ѝ се разпростряха върху опънатите мускули на гърба му.
Едната му ръка беше подпряна до главата ѝ, а ръката на другата – обсебваща, върху гърдите ѝ. Той оформяше плътта ѝ с еротична увереност и продължаваше да се пъха вътре. Интензивното плъзгане на нагорещената стомана по деликатните ѝ тъкани я накара да изстене, а гърбът ѝ се изви.
Той спря неумолимия натиск, за да поиска целувка, езикът му я опита дълбоко, преди да задържи погледа ѝ и да вкара последния дебел сантиметър в стегнатата цепка на тялото ѝ. И двамата потръпнаха, вкопчени един в друг толкова близо, колкото две тела могат да се доближат – тогава устата му докосна гърлото ѝ, а устните ѝ – рамото му, докато ръката му се плъзна от гърдите ѝ, за да погали бедрото ѝ.
Беше бавен, нежен танц, телата им се люлееха заедно, докато се целуваха, докосваха и си шушукаха в тъмнината.
– Кнебек, Архангеле – каза тя накрая, удоволствието беше ленива вълна в кръвта ѝ, а кожата на любимия ѝ – груба топлина върху нейната.
– Елена. – Мъжкият стон я накара да се свие около члена му, горещият пулс на семето му я беляза в първична претенция.
Искайки да наблюдава удоволствието му, тя повдигна миглите си… и усети как дъхът напуска дробовете ѝ в бързината, а крилете на Рафаел са окантени от интензивно красиво трептене на призрачен бял огън.
Назад към част 37 Напред към част 39
