Глава 39
На следващия ден сателитите на Кулата видяха ясно силите на Леуан, а тежките облаци, които блокираха гледката им, се разпръснаха под пронизващата слънчева светлина.
– Невъзможно – каза Джейсън при вида на невероятната маса. – Тази армия е поне три пъти по-голяма от тази, която напусна нейния регион. Дори и да вземе всичките си крилати изтребители, оставяйки само вампирските си войски да защитават територията ѝ, тя има твърде много ескадрили.
Рафаел винаги бе знаел, че влизат в тази война в неизгодно положение, но ако всички тези мъже и жени бяха опитни бойци, везните се бяха наклонили толкова сериозно в полза на Леуан, че всеки техен план щеше да се наложи да бъде преоценен.
– Трябва да знаем с какво точно се сблъскваме. – Той се обърна към най-бързия летец в ескадрилата си, а според някои – най-бързия летец в целия ангелски род. – Върви.
Илиум тръгна веднага, като взе със себе си малко записващо устройство.
Едва час след това бойните им планове претърпяха нов удар.
– Препълнени сме с преродени – каза му Елижа, а скулите му се врязаха рязко в кожата му. – Не знам как Леуан ги е вкарала и дори дали го е направила с повече от едно същество – и двамата знаем, че е било нужно само едно, за да започне процеса. – Обвинение за самата заразителност на съществата. – Изглежда, че това е бил план, изпълняван в продължение на месеци, заразените са били разпръснати по цялата ми територия и държани оковани зад заключени порти. Явно е предвидила, че ще се съюзим и ще се изправим срещу нея, защото тези порти вече са отворени.
Архангелът на Южна Америка прокара ръка през златистата си коса, а очите му бяха осветени от яростно кехлибарено сияние.
– Срам ме е да наруша обещанието си за помощ – каза той, думите явно му бяха трудни за оформяне – но трябва да използвам всички оръжия, които са ми под ръка, за да ударя силно и бързо, преди преродените да оплетат всяка част от територията ми. Вече са убили или заразили хиляди, опустошавайки цели села и градове.
– Рискът е наш – каза Рафаел, напомняйки на Елижа, че имат обща сухоземна граница. – Решението ти не е срамно. Ако ги задържиш, ти повече от спазваш своята част от нашия договор. – Той се замисли кого има близо до тази граница, дали може да окаже някаква помощ.
– Най-силните ми хора са тук, други са на пост в районите, където сме имали малки собствени зарази от преродени, но ще заповядам на всеки способен човек близо до границата, смъртен и безсмъртен, да се мобилизира с огнехвъргачки и гориво, за да създаде огнени линии. Те поне ще могат да почистят всички новородени, които се опитат да избягат от силите ви. – Преродените не можеха да преживеят пожар, както не можеха да преживеят и обезглавяване. – Пожелавам ти късмет, Елижа.
– И аз на теб, Рафаел.
Когато Илиум се завърна в сумрака след полунощ, когато силите на Леуан все още бяха на поне дванадесет часа път, защото трябваше да се движат със скоростта на най-бавния си член, той донесе по-лоши новини, отколкото някой можеше да си представи.
– Твоите хора не се провалиха – каза Рафаел на тихо разярения Джейсън, посочвайки командира вляво от Леуан. – Тя беше част от войските на Юръм.
Дмитрий посочи още трима от хората на мъртвия архангел, всички на ниво командир, точно в първия ред.
– След екзекуцията на Юръм територията му беше разпределена – каза вампирът – а войските му – разделени. Ако се окаже, че всички допълнителни изтребители са на Юръм, тя разполага с повече от половината му ескадрили. Не би трябвало.
Аодхан беше този, който отговори, гласът му беше тих, но думите силни.
– Ако Рафаел загине, Седемте разделени, няма ли да се обединим, ако имаме възможност да отмъстим за смъртта му?
– Не ми се струваше, че човекът вдъхва такава лоялност – каза Елена, загледана в снимките на огромната сила, която скоро щеше да удари Манхатън. – Искам да кажа, че е убил стотици от собствените си хора.
– Някога е бил добър архангел. – Архангел, когото Рафаел беше наричал приятел преди цял век. – Точно него помнят верните му войници, за когото се стремят да отмъстят.
– Господарю – каза Гален от екрана на стената, където двамата с Венъм се бяха включили в дискусията – врагът ни превъзхожда пет към едно. Трябва да изтеглим силите си навътре и да принудим врага да започне обсада. Докато кулата не падне, Леуан не печели.
Рафаел знаеше какво трябва да е струвало на оръжейния му майстор да направи тази препоръка, защото Гален беше воин, който живееше с острието. И макар да знаеше, че съветът на другия мъж е разумен, идеята да изостави която и да е част от своя град караше кръвта му да бушува.
Елена беше тази, която му даде перспектива.
– При положение че целият район е евакуиран – каза тя – ние така или иначе ще защитаваме само сградите. Сградите могат да бъдат възстановени. – Мрачно приемане в сребристосиво, неговия ловец, която обичаше всяко мъничко джобче и кътче от града си.
– Върви – каза той на Дмитрий. – Направи каквото трябва, наеми хората, от които се нуждаеш. – Като начало трябваше да се преместят всички оръжия на антикрилото. – Ще преработя разположението на войските.
Дмитрий си тръгна с рязко кимване, като взе със себе си Джейсън и нареди на Илиум да си почине след дългия полет. Аодхан тръгна в отделна посока, поел задачата да се погрижи в кулата да има достатъчно хранителни запаси за ловците и ранените, ако обсадата продължи повече от няколко дни. Водата поне не представляваше проблем, тъй като Кулата разполагаше с таен независим водопровод, който бе въведен още при построяването ѝ.
Рафаел се обърна към последния останал член на неговата седморка, след като Гален и Венъм се бяха отписали, за да се върнат към задачата си да поддържат сигурността на крепостта „Убежище“.
– Колко още ти трябват в екипа? – Попита той Наазир. Вампирът беше пристигнал преди четиридесет и осем часа, беше се нахранил добре и беше в пълна сила.
– Екипът е пълен – беше отговорът, а сребърните очи на Наазир бяха интелигентни, както само на хищник му се удава. – Джанвиер и неговият ловец.
– Не бих нарекла Аш така в лицето ѝ – отбеляза Елена, чудейки се какво ли планира да направи Наазир. Ако трябваше да гадае, имайки предвид членовете на екипа и техните способности, би казала, че става дума за предизвикване на саботаж и безредици сред вражеския лагер.
Дива усмивка, която говореше, че Наазир все още я намира за интересна, и после той изчезна.
Останала сама с Рафаел за първи път от часове, Елена докосна с пръсти лицето му и той вдигна блясъка, за да разкрие знака на слепоочието си. Беше нараснал с ускорени темпове, откакто реката промени цвета си… до степен, в която вече беше ясно, че няма нищо общо с болестта – не, това беше символ, едновременно див и опасно елегантен. Създаден от сложни, но назъбени линии, той се спускаше по слепоочието му до върха на скулата в единия си край, а другият край се извиваше сам.
– Рафаел, вече не е червен – прошепна тя, изумена от първичната красота на завършения дизайн, който ѝ напомняше за стилизиран дракон. – Това са нашите цветове. – Невероятно яростно синьо, озарено от изгарящ бял огън, толкова пропито със светлина и цвят, че изглеждаше живо.
Като възобнови блясъка, докато не се озоваха в банята на апартамента им, Рафаел я пусна, за да разгледа следата в огледалото.
– Виждал съм този дизайн и преди – каза той за нейна изненада. – На стари места в Убежището, от времена, които са толкова отдавна отминали, че никой няма спомен кога са създадени резбите.
Тя се покатери на плота, за да може да продължи да гледа знака, който вече не я плашеше, а я примамваше.
– Има ли някакъв намек за значението му?
– Не. Веднъж попитах Джесами и тя каза, че сама е търсила в текстовете и не е открила никакво споменаване за тях. Може би те са загадка, оставена от нашите предци, за да ни вдъхновят да търсим знание – така ми каза тя. – Премествайки се в пространството между краката на Елена, той прояви търпение, докато тя проследяваше с върховете на пръстите си синия, жив знак.
– Наистина е красив.
Рафаел повдигна вежда.
– Мнозина биха казали, че е див.
– Дивото може да бъде красиво. – Подхождаше му, на нейния архангел, когото беше виждала да се бори с преродените със сурова жестокост, а двойните му остриета се движеха толкова бързо, че тя искаше само да го гледа. – Не мисля, че вече има съмнение, че ти се развиваш.
Онова твърдо, прагматично изражение се върна на лицето му.
– Не достатъчно бързо. Белегът може и да е завършен, но по сила не съм по-различен, отколкото бях вчера. Трябва да се съсредоточим върху факторите, които можем да контролираме. – Той се отдръпна, блясъкът му се повиши. – Трябва да преконфигурирам разположението на ескадрилите. Трябва да събудиш лидерите на стрелковите екипи на гилдията и вампирите и да направиш същото.
Елена кимна.
– Едно нещо, Архангеле. – Тя го привлече към себе си, за да спре с докосване на крилото му. – Не мисля, че трябва да криеш знака на сутринта.
– Да заблудя врага, че съм придобил повече сила, отколкото е истината?
– И да дадем на собствените си сили сърце – каза Елена, тласкана от същия инстинкт, който ѝ подсказваше, че крилата му се променят по повече начини, отколкото по външния вид. – Няма какво да губим.
* * *
Часове по-късно, когато небето преминаваше от тъмно в сиво, Рафаел остави Аодхан на вахта и се качи в апартамента, след като бе усетил смущение в съня на Елена. Той я държеше под око, откакто тя най-сетне си легна два часа по-рано, тъй като знаеше, че умората ѝ и изпълненият с напрежение ден създават оптимални условия за ужасите, които преследват сънищата ѝ.
Когато стигна до спалнята, я намери неспокойна, но все още не беше изпаднала в беда. Легна до нея, разпери крилото си над тялото ѝ в защитна вълна и промълви думи на любов от архангел към своята съпруга, докато тя въздъхна и потъна в дълбок, спокоен сън.
– Спи спокойно, хбебти – каза той тихо и целуна слепоочието ѝ.
Без да има нужда да си почива, той имаше намерение да напусне леглото в следващите няколко мига… но после сънуваше, без да съзнава, че е затворил очи. Този път не беше на онова самотно, забравено поле, а на място, което беше толкова тъмно, че се намираше отвъд наситената чернота на нощта. Не чуваше нищо, не виждаше нищо, не усещаше нищо, а чернотата го притискаше, докато имаше чувството, че ще задуши живота му.
Още игри.
Гневът му се разпали, крилете му засияха, за да изпълнят мрака със светлина. Чернотата погълна сиянието и притисна тялото му още по-силно. Вбесен, той удари със силата си и тя разцепи черното, за да разкрие още повече чернота, свят на нищото. На път да удари отново, той изведнъж си помисли, че има нужда от Елена, има нужда от страстния ѝ живот, роден от блестящото съществуване на светулка, което е на смъртен.
– Рафаел. – Докосване, груби от оръжейната работа пръсти, които се плъзнаха в неговите, за да се увият около ръката му.
– Как ме намери?
Сребристият кант около ирисите ѝ, светещ в черната тъмнина, каза:
– Чух, че ме викаш по име. – Навири нос и се огледа. – Не съм сигурна, че този твой нов навик да сънуваш ми харесва.
Плъзгайки крилото си по нейното, той каза:
– Трябва да се съглася с теб. – Около тях това, което беше непроницаемо черно, се превърна в меко сиво. – Сърцето ти прогонва тъмнината. – Беше видяла ужасни неща, беше се окъпала в кръв, но в нея живееше невинност на душата, за която сякаш не знаеше.
– Не – промълви тя, а косата ѝ се развя назад от лекия бриз. – Не мисля, че това съм аз. Това сме ние. – Крилете ѝ се преместиха под неговите в мека сусюррация на звука и тя каза: – Белият огън, Архангеле. Запали белия огън.
Той посегна вътре в себе си към този див, почти неконтролируем пламък, като го изкара на ръката си. Там, където някога той се проявяваше като сияйно бяло злато с преливащи се краища от полунощ и зора, днес бялото злато носеше вихри от бурно синьо, пламъкът беше също толкова изменчив, също толкова страстно жив.
– Нас – прошепна той и хвърли огъня нагоре към сивото.
– Див огън – прошепна Елена, сякаш той говореше на глас. – Да, това го описва много по-добре.
Дивият огън се стрелна в сивото във всички посоки, премахна мъглата, за да ги остави затворени в огряна от слънцето вода с бледо, призрачно зелено.
Елена прокара пръсти по водата, вълните нарушаваха безупречното спокойствие на мястото, но нямаше усещането, че смущението е нежелано.
– О, харесва ми тук. – Тя танцуваше грациозно с ръката си във водата, без да изтъква възхищението си.
Това накара устните му да се изкривят, а сърцето му да си спомни какво е да си дете.
– Намираме се дълбоко в океана – каза той, разбирайки, че слънчевата светлина изобщо не е слънчева, а продължителното изгаряне на горския огън.
– Никога не съм бил на толкова красиво място. – Удивлението в очите ѝ, стискането на ръцете им не беше прекъснато, Елена посочи едно малко медузоподобно същество, което плуваше наблизо, а тялото му беше полупрозрачен корал… но горският пожар, той беше избледнял, водата се ласкаеше от сиво, после се ограждаше от мрак.
– Разбирам – каза той, когато неговата съпруга се озова в прегръдките му, ръцете ѝ върху раменете му и целувката ѝ, която го запечата, изваждайки го от съня и в топлината на леглото им. Тя беше силна и гъвкава под него, неговият воин със смъртното си сърце, сребристосивите ѝ очи бяха отворени в мътната светлина, която му подсказваше, че не е спал дълго.
– Рискът – каза той, когато устните им се разделиха – е да бъдеш погълнат от нея.
– Мракът?
– Без теб може би един ден щях да се превърна в поредния Леуан. – Помрачена, тя щеше да поклати глава, но той я спря със захват на челюстта ѝ. – Не, Елена. Тази истина, с която трябва да се сблъскам – в мен живее повече сила, отколкото който и да е друг ангел на моята възраст някога е имал. Тази сила променя човека, а тя промени мен.
– Добре, това е справедлива гледна точка, но също така е вярно, че ти не си архангелът, когото срещнах за първи път. – Изражението на Елена беше упорито, ръцете, които беше впила в косата му, се свиваха здраво. – Ти все още се превръщаш – и за разлика от Леуан не се страхуваш да поемаш рискове. Тя е страхливка, убила смъртния, който я е накарал да чувства; ти ме обяви за своя. – Дърпайки го надолу, тя захапа силно долната му устна в чувствен упрек. – Никога не си помисляй да се сравняваш с нея.
– Както повелява моята съпруга – каза той, говорейки с устни върху нейните, а тялото му беше притиснато в копринения затвор на краката ѝ. – Знам, че никога няма да ми позволиш да се превърна в мегаломански тиранин с мании за божественост.
– Радвам се, че се разбрахме за това. – Потривайки носа си в неговия в открита привързаност, за която той знаеше, че никога няма да му омръзне, ако доживее до сто хиляди години, тя каза: – Там, където бяхме, беше място на властта, нали?
– Да. – Тази сила бе наситила водата, мрака, живите същества, които плуваха в тези дълбоки води. – Не злонамерена и настроена към мен, но извън моя обсег. – Последният горчив печат на откровението, което беше получил по време на кървавата буря.
– Това е гадно.
Устните му се надигнаха при лаконичното описание на собственото му гневно разочарование.
– Така е. – Целуна я още веднъж, стана и седна на ръба на леглото, а ръката му обгърна лицето ѝ. – Сън. Още е рано и трябва да си починеш – през следващите дни ще имам нужда от моя ловец повече от всякога.
Елена сключи пръсти върху китката му, за да го спре да си тръгне.
– Колко е зле, Архангеле? – Това беше въпросът на една съпруга, а отговорът, който той ѝ даде, беше такъв, какъвто Елена знаеше, че не би дал на никого другиго в Кулата, дори на своите Седем.
– Моите мъже и жени са лоялни и ще се борят докрай – каза той, а широките му рамене понасяха тежестта на зашеметяващ брой животи – но се страхувам, че съм на път да ги поведа към сигурна смърт.
Изправяйки се на колене, тя го обгърна с ръце отзад, като лицата им бяха едно до друго.
– Нито един от тези мъже и жени никога няма да иска да служи на Леуан, знаеш го. – Тя притисна устни към белязаното му слепоочие, а разбирането ѝ бе породено от часовете, които бе прекарала в лазарета с ранените и с боеспособните войници, дошли да посетят падналите си другари. – Нашите хора предпочитат да се борят с чест срещу злото, отколкото да се сгърчат под ръката му.
Рафаел пое дълъг, дълбок дъх, раменете му се изправиха, а главата му се повдигна.
– Никой – закле се той – никога няма да подчини тези, които са наши. Никога няма да се предадем.
Назад към част 39 Напред към част 41
