Глава 9
Неспособна да понесе оголената емоция в очите му, защото тя беше огледало на нейните собствени, тя използва обучението си в Гилдията, за да разкъса хватката му. Фактът, че бе чакала досега, бе още един знак за опасност, още едно предупреждение.
– Не се вмествах – каза тя и това беше всичко, което можеше да каже точно тогава, без да се пречупи напълно.
Придвижвайки се до самия ръб на скалата, снега хрущеше под ботушите ѝ, тя насочи разговора към това, с което можеше да се справи.
– Брат ми е неврохирург. – Един от най-уважаваните в професията. – Д-р Арван Тадж не прави домашни посещения, не и за никого. И определено не лекува добитък.
– Джорджо някога е бил прочут лекар. – Ботушите на Джанвиер пробиха ледената кора върху снега, когато той дойде да се присъедини към нея. – Той е отговорен за редица значими открития на своето време и остава уважаван в медицинските среди. Може би защото едва през последните четири десетилетия е решил да изостави призванието си заради преследването на егоистично удоволствие, което не се интересува от това кого наранява.
Доловила нещо неочаквано в тона му, тя се намръщи.
– Той те нарече mon ami. Вие бяхте ли приятели?
– Не, но имаше време, когато това обръщение щеше да ме накара да се гордея с него. – Прокарвайки ръка през косата си, той каза: – Преди много време прекарах един месец в замъка му в Алпите. Беше организирал салон, в който участваха избрани от най-добрите умове в света, и аз се натъкнах на него, когато бях натоварен със задачата да предам важно писмо. – Очите му се отдалечиха и той поклати глава. – По някаква причина той ме покани да остана, въпреки че бях невеж куриер с едва половин век вампиризъм зад гърба си.
– Винаги си бил умен. – Това беше пламък в него, желанието да сграбчи живота с две ръце, поглъщайки знанието в хиляди различни фрагменти.
– Радвам се, че мислиш така, шер, защото умът ти ме съблазни отдавна. – Слабият намек за усмивка лежеше на устните му, Джанвиер – човек, който никога не е бил мрачен за дълго. – Но аз бях извън моята лига там, другите около огъня учени и художници, философи и изследователи. – Въздишка, гърлото му се изви, докато гледаше към нощното небе, станало мъгливо от облаци. – Възможно е тези велики мъже и жени да са решили, че имат нужда от публика. Няма значение – аз попих знанието, което те споделиха, сякаш то беше дъжд, а душата ми – жадна равнина.
Това беше образ, който я развълнува, накара я да иска да се затвори в една стая с него за дни, седмици, месеци, само за да може да чуе за пътищата, които е изминал, за местата, които е посетил, за хората, които е срещнал. Времето изтичаше между стиснатите ѝ юмруци, а тя имаше толкова много неща, които все още не знаеше за него.
– Имаше ли Джорджо добитък тогава? – Попита тя през болката от нуждата.
– Да, и той винаги е имал око за млада красота, но това е вярно за много мъже, смъртни или безсмъртни, нали?
Ашуини кимна, мислейки си за септуагенянина, който живееше в нейната сграда, а неговата спътница беше червенокоска на около трийсет години.
– Но по онова време – продължи Джанвиер – Джорджо се отнасяше с любов и уважение към по-възрастните от своя добитък дори след като младостта им угаснеше – по време на престоя ми в замъка срещнах една, която беше в шестото си десетилетие. За нея Джорджо беше семейство и чувството беше реципрочно.
Ашуини не можеше да се съвземе от идеята, че вампира, когото току-що бяха напуснали, някога е бил толкова различен човек, внезапен страх задушаваше дъха ѝ.
– Не позволявай на безсмъртието да ти направи това – прошепна тя. – Не му позволявай да открадне душата ти.
Мъхестозелените му очи се втренчиха в нейните.
– Други ми казаха, че е много по-лесно да останеш човек, ако разделиш сърцето си на две и дадеш едната част на друг, за да я запази.
Дай го на мен – искаше да каже тя. Ще го защитя с живота си… и ще ти дам сърцето си в замяна. Сгъвайки ръце срещу желанието, което в крайна сметка щеше да му причини толкова ужасна болка, че да го бележи трайно, тя прекъсна изгарящата близост на зрителния контакт, за да се вгледа към заслепяващия Манхатън.
– Предполагам, че Арви може да направи услуга на приятел. Вероятно двамата с Джорджо са се срещнали на благотворителна галавечеря или на някое друго събитие с черни вратовръзки, запознали са се.
Брат ѝ беше у дома си на такива събития, перфектната, урбанистична компания. Защото, въпреки че Арви беше мъж, роден да бъде глава на семейство, мантията седеше на раменете му, сякаш е създаден да я носи, той никога не се беше женил. Преди десетилетие Ашуини смяташе, че това ще се промени, но талантливата жена-хирург, за която беше напълно сигурна, че Арви обича страстно, беше станала булка на друг мъж. Оттогава насам Арви беше играл на терена. Това не му допадаше, но тя разбираше защо го прави.
– Никога досега не си споменавала брат си. – Джанвиер погали между пръстите си кичури от косата ѝ.
Дребните дръпки по скалпа ѝ достигнаха дълбоко в нея, Ашуини вдигна поглед към размития вятър, за да види ескадрила ангели, която преминаваше над главата ѝ по ниска летателна пътека. Когато преминаваха, те потапяха криле като едно цяло и тя разбра, че Джанвиер е забелязан. Той вдигна свободната си ръка в знак на благодарност точно когато свеж порив на вятъра отвя косата му от лицето.
Това лице никога не би могло да се нарече красиво. Имаше твърде много груби ръбове. Но секси? Да, Джанвиер беше секси във всяко отношение, в което един мъж може да бъде секси. Извивката на устните му, тъмната сянка на бръчките по челюстта му, която говореше, че не се притеснява да бъде красив, блясъка на греховно знание в очите му, ленивия начин, по който се движеше, всичко това се съчетаваше в пакет, който една жена трябваше да прояви невероятна воля, за да отхвърли.
Силата на волята на Ашуини беше на последно място.
Сякаш усетил това, Джанвиер плъзна ръката си по гърба ѝ, за да вкара палеца си в задния ѝ десен джоб. Това беше натиск върху границите ѝ, а той винаги правеше точно това. Ако някога спреше да флиртува с нея, част от нея щеше да умре.
– Трябва ли да се явиш лично при Илиум? – Попита тя, игнорирайки подразбиращия се негов въпрос за брат ѝ. Не можеше да отиде там, да говори за агонията, която едновременно разделяше и обединяваше нея и Арви; тя не можеше да забрави предателството му, а Арви не можеше да прости това, което той виждаше като свое.
– Мога да се обадя за информацията. – Погледът на Джанвиер беше остър, но думите му леки. – Ти?
– Аз ще направя същото.
Разделяйки се в противоположните краища на скалата, тя звънна на Сара, докато той се свърза с Илиум.
Ашуини запозна директора на гилдията с подробностите, след което каза:
– Инстинктите ми крещят, че кучето е предвестник на по-лошото, което предстои. – Усещането нямаше нищо общо с по-необичайните ѝ способности, беше чист ловен инстинкт. – Ще наблюдавам района, ще работя с контактите си, за да видя дали ще мога да изтръгна нещо.
– Няма да те пускам на активен лов поне още две седмици – отвърна Сара – така че не бързай и ме дръж в течение. Без геройства. – Това беше заповед. – По дяволите, не възнамерявам да гледам как гробарите заравят в земята още един мой човек.
Имаше твърде много погребения след битката, която бе гръмнала във въздуха, по покривите и по улиците на Манхатън. Ловци, вампири, ангели… вълната на смъртта беше безразборна, а скръбта остави след себе си тежка сянка, която оцвети заповедта на Сара тази вечер.
– Забелязвам – каза Ашуини на другата жена, преди да приключи разговора.
След това се обърна, погледна мъжа, който вървеше към нея с разрошена от вятъра коса и усмивка, която я канеше, и разбра, че я делят около десет секунди от това да направи най-лошата грешка в живота и на двамата.
* * *
Джанвиер искаше Ашуини. Искаше я още от първата им среща в буйната зелена влага на кипарисовото блато, когато кожата ѝ бе обляна в пот, а във въздуха жужаха водни кончета. Трябваше да направи всичко възможно, за да не се опита да я съблазни тогава и там, а желанието да оближе соления ѝ вкус, докато вкарваше члена си в тялото ѝ, беше внезапно, бурно желание.
Фактът, че тя беше насочила арбалет към корема му, не беше потиснал желанието му, а само го беше засилил, но желанието беше само началото. Всеки път, когато се заплитаха, той научаваше все повече за своята Ашблейд, докато тялото ѝ вече не му беше достатъчно. Джанвиер искаше цялата надарена, сложна, умела жена пред себе си.
Включително и нейното доверие.
Днес богатите кафяви очи, които бе виждал засмени, ядосани, забавни, бяха тъжни и крехки. Малък тласък и той знаеше, че тя ще позволи съблазняването, ще му позволи да използва тялото си, за да я накара да забрави болката, която живееше в нея, това огромно нещо, твърде ужасно, за да го притежава смъртен. Можеше да я целуне, да я опита в опит да успокои нуждата в себе си, дори да забие члена си толкова дълбоко в нея, че тя да извика. А когато всичко свършеше, щеше да унищожи най-красивото нещо, което беше срещал, което беше усещал, през цялата вечност.
– Чудесна нощ за дълга разходка – каза той, преди тя да успее да проговори. – Няма истински вятър, а аз мога да се справя с всеки сняг, който падне. В играта ли си?
Обременена пауза, онези загадъчни очи, втренчени в лицето му.
Нервите му се опънаха; Джанвиер не знаеше дали ще има сили да ѝ откаже, ако му направи друго предложение, дори да знаеше, че това ще бъде опустошителна грешка. Тя беше ахилесовата му пета, неговата лична, светеща лудост.
– Да – каза тя най-сетне. – Хайде да вървим.
Грабвайки каската, която беше купил специално за нея и която никога не даваше назаем на други, той я сложи на нея със собствените си ръце, обръщайки надолу устойчивия на мъгла визьор, за да предпази лицето ѝ. След това закопча ципа на якето си, след като погледна към Аш, за да се увери, че нейното е сигурно, сложи каската си и се качи на мотора. Тя се поколеба за секунда, преди да се извие зад него, дълга и елегантна и най-сложното, очарователно същество, което някога е срещал.
Без да прекъсва настъпилата между тях тишина, той караше внимателно по тесния път за достъп до скалите; може и да имаше смела жилка, но въпреки смелостта и решителността си, Аш беше смъртна. Ако разбиеше мотора, тя можеше да умре. Червата му се стегнаха, гръбнакът му се схвана.
– „Само още няколко десетилетия. Тогава ще е време нов ловец да те преследва.“
Беше му го казала още първия път, когато го помоли за помощ. Бяха навлезли в територията на Назарах, бяха оцелели от садистичния ангел, бяха споделили декадентското обещание за целувка на влаковия перон, преди тя да го напусне, неговата дива вятърничава любовница. Защото тя беше много голяма негова любовница, дори и никога да не са били кожа до кожа. Идеята да бъде с друга жена, след като я беше срещнал, просто беше изключена.
Той не би могъл – не би могъл – да я остави да умре. Не и бурната буря, която представляваше тя.
Светлината щеше да изчезне от света, ако тя си отидеше.
Единствената пречка тя да стане почти безсмъртна беше съпротивата на самата Аш срещу тази идея. Рафаел знаеше за Аш много преди съдбоносната среща на Джанвиер с нея в онова блато; архангела би бил повече от щастлив да има жена с нейните способности в кулата си. По някакъв начин Джанвиер трябваше да накара Аш да разбере, че да живее стотици, а може би и хиляди години, няма да е кошмара, който си представяше.
След като излезе от Анклава, той обърна мотора в посока Адирондак. Нощният вятър свистеше покрай тях и другите превозни средства ги изпреварваха отляво, защото той поддържаше невзискателна скорост, а снега отстрани на пътя блестеше в снопа на фара му, когато минаваха извън по-населените райони, дърветата – чисти силуети на фона на нощта.
Щраквайки върху микрофона и системата с високоговорители, вградени в каската му, с накланяне на главата си, той каза:
– Има нещо в това да се возя с красива жена, увита около мен.
Отне ѝ няколко секунди, за да разгадае системата от своя страна.
– Откога ръката на рамото ти е „увита около теб“?
Старата тъга и по-старата болка, които бе усетил в нея от мига, в който се сблъска с брат си, все още бяха там, но той чу как пепелта се надига през тях.
– А, може би просто се отдавам на фантазия. Глупав мъж, какъвто съм.
Зад гърба му прозвуча подсмърчане… но после тя обгърна тялото му с ръце, притисна гърдите си към гърба му, а силата на хватката ѝ го накара да се почувства обладан, притежаван. Контактът облекчи старата, силна нужда в него дотолкова, че гърдите му вече не го боляха, а въздуха отново изпълни дробовете му.
– И така, моля и получавам. Ти си в щедро настроение.
– Не бъди прекалено самоуверен.
Усмивката му беше ярка.
– Какво е пухкаво зайче? – Попита той, искрено любопитен.
– Ти, в момента. Секси, нали?
Обичаше, когато тя го дразнеше.
– Oui, ако това те кара да се гушкаш толкова близо.
Смехът ѝ беше хрипкав и това беше всичко, което той трябваше да чуе.
* * *
Пътуваха с часове, като от време на време правеха паузи, за да раздвижат краката си или да се полюбуват на някоя гледка – или за да може Ашуини да си сипе горещо кафе.
– С това темпо ще получа кофеиново претоварване – отбеляза тя, когато Джанвиер за втори път спря на бързо в една закусвалня, а снега, който беше започнал да вали, беше мек и хубав и не представляваше никакво предизвикателство за уменията на Джанвиер да управлява мотора.
– Насмей се, шер. Не искам да замръзваш. – Злобна усмивка. – Харесва ми кръвта ти да е гореща.
– Престани да мислиш за кръвта ми.
– Сега искаш невъзможното от своята милувка.
С всяка изминала миля, с всяка негова закачлива дума Ашуини усещаше как все повече и повече от напрежението, причинено от неочакваната среща с Арви, се отмива… и все повече и повече от сърцето ѝ попада в ръцете на мъжа, който бе видял пукнатините в нея и ѝ бе дал смях, за да го излекува.
Какво щеше да направи с това, с тях? Вече не изглеждаше толкова просто да пази тайна, да се държи на разстояние. Защото, както доказваше сегашното ѝ положение, второто се бе оказало грандиозен провал, а първото изглеждаше предателство спрямо всичко, в което се бяха превърнали един за друг.
– Наазир е прав – каза тя, когато Джанвиер спря мотора на една бензиностанция по пътя им обратно към Манхатън, а въздуха отново беше чист от сняг.
Като свали каската си, Джанвиер я погледна през рамо.
– За какво?
– За хората, които усложняват нещата… – Силно бръмчене прекъсна думите ѝ. – Чакай – каза тя, а сърцето ѝ се удари в ребрата, защото решението какво да каже на Джанвиер може би беше взето вместо нея.
Обаче късното нощно обаждане не беше от къщата на Банли.
– Това е Сара. – Ашуини усети как кръвта ѝ се смразява; директора на гилдията не би ѝ се обадил в четвърт час след единайсет, освен ако нямаше сериозен проблем.
– Сара, какво се е случило?
– Току-що полицаи се свързаха с мен. Имат тяло, което са обозначили като дело на гилдията. Според описанието то е в същото състояние като кучето.
Ашуини се беше подготвила за лоши новини, но въпреки това думите на Сара изкараха въздуха от нея.
– По дяволите. – Притиснала ръка към рамото на Джанвиер, тя затвори очи за секунда, преди да ги отвори. – Аз ще се справя с това.
– Не си в състояние да ловуваш, Аш. Знаеш това.
Джанвиер я потупа по бедрото и направи движение да покрие телефона, за да могат да говорят.
– Една секунда, Сара.
– Не можах да я чуя ясно – каза Джанвиер, щом блокира слушалката – но каза ли, че тялото е свързано с кучето? – При кимването ѝ лицето му стана мрачно. – Градът няма нужда от това точно сега, толкова скоро след битката. Той едва е започнал да се лекува.
– Предлагаш ли помощта на Кулата?
– Няма как да заобиколим участието на Кулата – посочи той. – Гилдията рано или късно ще трябва да докладва това на Дмитрий. Може би е добре да работим заедно от самото начало.
Ашуини не можеше да спори с него – това не беше обикновен случай на Гилдията.
– Имам помощ от Кулата – каза тя на Сара. Колкото и да я дразнеше, че трябва да се бори, за да си върши работата, тя също така знаеше, че директора на Гилдията е прав; не беше във физическо състояние да се справи сама с това. Щеше да е глупаво да не разполага с подкрепление, в случай че нещата се обърнат наопаки.
– Джанвиер? – Попита Сара.
– Да. – Тя предаде това, което той беше казал за психологическото състояние на града.
– Той има право. – През връзката се разнесе слаб звук от почукване – Сара вероятно барабанеше с писалката си по бюрото. – Предполагам, че Джанвиер ще предаде подробностите на Дмитрий?
– Да.
– Добре. Ще се свържа с Дмитрий на сутринта, ще уточним плана ни за игра, но засега работете с предположението, че разследването трябва да се води под радара.
– Значи случаят е мой?
– Ще кажа на полицаите да задържат мястото на инцидента заради теб.
Назад към част 10 Напред към част 12
