Глава 10
Ашуини и Джанвиер пристигнаха обратно в Манхатън за половината от времето, което трябваше да им отнеме. Това беше най-вълнуващото пътуване в живота ѝ. Моторът се движеше плавно като водна лента по добре обработен канал. Чиста коприна, стомана и скорост.
Това вълнение бе заменено от ярък, твърд гняв в мига, в който стигнаха до мястото на инцидента.
Жертвата беше намерена в контейнер за боклук зад ресторант, който официално се намираше в Малката Италия. Всъщност той се намираше в далечния край на вампирския квартал. На една улица разстояние от него, а клубовете бяха в най-добрия случай съмнителни, а в най-лошия – смъртоносни.
Последният път, когато беше в този район, преследвайки вампир, който беше пропуснал договора си и беше решил да се скрие в тъмното подземие на града, тя влезе в един от тези клубове и се натъкна на блажен наркоман, изпаднал в безсъзнание в скута на добре поддържан и елегантен вампир с червен оттенък в очите. Той беше смъкнал пайетеното мини горнище на наркоманката от рамото ѝ, а ръката му галеше голата ѝ гръд, докато пиеше от врата ѝ.
Друг вампир беше забил зъбите си във вътрешната част на бедрото ѝ.
Ашуини знаеше, че си губи времето, но ги накара да спрат, а после изчака, докато жената дойде в съзнание. В този момент наркоманката бе нарекла Аш кучка, която трябва да бъде прецакана. След това разтвори похотливо крака, за да покаже, че не носи бикини, и бутна един от вампирите между бедрата си, като му каза да се храни. Миг по-късно очите ѝ се върнаха назад в главата, а от гърлото ѝ се изтръгнаха оргазмени викове.
Седмица по-късно Ашуини бе видяла лицето на същата жена в бюлетина на гилдията. Беше намерена без кръв, с озъбени зъби. Натъжена, но не изненадана, Ашуини разказа на ловеца по случая за вампирите, които бе видяла с жертвата. Оказа се, че двамата са били в Сан Франциско по това време, а наркоманката е била убита от друг неин клиент.
Това беше само върха на айсберга.
Някои части на квартала на вампирите бяха пазар за месо – за кръв, за секс, за болка. Но не всичко беше в гмуркачите. Два от най-опасните клубове в Квартала бяха и най-изисканите и ексклузивни, обслужващи изключително подбрана клиентела. Стари, стари вампири, които вече не харесваха нищо ванилово.
Гилдията правеше всичко възможно да държи нещата под око, но ловците не бяха ничий по-голям брат и ако месото влезеше и искаше да бъде изядено, това не беше ничия работа, освен тази на възрастните, които участваха.
Непълнолетните бяха съвсем друга история.
Кожата на Ашуини настръхна при спомена за доклада, който беше част от досието, което ѝ дадоха, когато постъпи в Академията на шестнайсет години – Гилдията имаше политика да се увери, че всички нейни студенти са напълно наясно със света, в който ще се движат, ако завършат обучението си.
По-младите ученици получаваха редактирани данни – това, с което умът им можеше да се справи в момента, а с израстването им – още повече. За разлика от тях на по-възрастните абитуриенти се предоставяха твърдите факти с двете ръце още от самото начало. В онзи незабравим случай въпросния вампир беше изпратен в специален затвор за почти безсмъртни и осъден да сваля кожата си веднъж на четиринайсет дни, без упойка, а инструмента да бъде камшик или скалпел.
Очевидно той трябваше да избира кой инструмент да бъде използван всеки път. Ако това не беше достатъчно ужасяващо, веднъж месечно затворниците отрязваха езика и гениталиите му като специално наказание за това, че е ловувал деца. Времето беше изчислено точно така, че да е достатъчно дълго, за да може всичко да порасне отново, като се има предвид възрастта му, и за да има два дни перфектно здраве.
Четиридесет и осем часа, в които да се страхува от това, което предстои, беше ѝ казал Джанвиер веднъж, докато обсъждаха наказанието в царството на безсмъртните и почти безсмъртните. Наистина глупав човек е този, който се опитва да наруши закона, когато наказанието е в ръцете на Дмитрий.
Предсрочното освобождаване дори не беше възможно, докато вампира не излежа сто години.
Що се отнася до Ашуини, това беше перфектното проклето наказание. Вампирът беше чукал и смукал от тринайсетгодишно момче и дванайсетгодишно момиче, които бяха отгледани в дома му, деца на слуги. Вместо да защити невинните, които го бяха гледали, той беше използвал доверието им и това на родителите им, за да злоупотребява системно.
Той дори е възпитавал жертвите си така, че те са вярвали, че насилието е нормална част от живота.
Двете деца бяха увредени на толкова дълбоко ниво, че Ашуини знаеше, че прогнозите за бъдещото им психологическо здраве са в най-добрия случай мрачни. Беше чувала слухове, че това е един от редките случаи, когато Рафаел лично се е намесвал в живота на смъртни – това беше много преди Елена да стане негова съпруга.
Според слуховете той бил направил нещо със съзнанието на децата, което им позволило да се излекуват. Ашуини винаги се бе надявала, че слухът е верен, че децата са успели, живеят безопасно и щастливо като възрастни, каквито щяха да бъдат сега… и че никое друго чудовище не е нахлуло в съществуването им.
Като онова, което беше ловувало тази жертва.
Жената – която вече не беше в контейнера за боклук, а беше поставена върху брезент върху прясно падналия сняг до него, бяла покривка я предпазваше от излагане на показ – не беше дете. Това стана ясно, когато Ашуини и Джанвиер повдигнаха единия край на покривката, за да погледнат под нея с помощта на мощното фенерче, което тя беше взела назаем от едно от двете ченгета, отзовали се на сигнала за тялото.
– Знаех, че е случай на Гилдията, още щом го видях – беше казала старшата членка на дуото, посивялата ѝ коса беше прибрана на спретнат кок отзад на главата, а дъхът ѝ смразяваше въздуха. – Нещата, които съм виждала в тази работа, човек би си помислил, че съм имунизирана срещу изненади. Никога досега обаче не съм се сблъсквала с нещо подобно.
Жертвата, косата ѝ като слама, лишена от цвят, не беше пълна мумия, имаше някаква форма. Достатъчно, за да може Ашуини да каже, че лицето ѝ има костна структура на възрастен човек, а гърдите ѝ са се развили отвъд юношеството. Височината ѝ изглеждаше близка до пет и четири, а с отдръпналата се кожа около устата зъбите ѝ бяха ясни и свидетелстваха за човешката ѝ същност. Нямаше издължени, дори бебешки. Белезите по тялото ѝ бяха безброй. Светлината се отразяваше от лъскавото бяло на дългогодишните белези, потъваше в свежото лилаво-зелено на новите синини, разкъсваше се от бъркотията, която беше гърлото ѝ.
Някой беше наранявал тази жена в продължение на дълъг период от време.
Ашуини знаеше, че всяко по-нататъшно изследване ще трябва да изчака студената чистота на моргата на гилдията.
– Защо я преместихте? – Попита тя старшия патрулен полицай.
Партньорът ѝ, млад, закръглен и с малко зеленина около зъбите, пазеше на входа на алеята/пътеката, която обслужваше задната част на предприятията по този участък.
– Не бях аз, госпожо. – Фино дръпване на главата. – Собственикът на ресторанта, той я беше извадил, преди да стигнем дотук. Казва се Тони Роко.
Поглеждайки зад униформеното ченге, Ашуини забеляза ниския и солиден на вид мъж, който стоеше със зачервени очи в отворената задна врата на ресторанта. Тя се изправи, давайки на чакащите криминалисти разрешение да обработят мястото на инцидента. Двамата не бяха от гилдията, но бяха работили по случаи за и с тях преди и можеше да им се има доверие, че няма да изпуснат нищо пред медиите.
– Благодаря ви, че дойдохте толкова късно, момчета – каза тя, преди да отиде при Тони Роко.
Джанвиер се държеше настрана, като говореше тихо с техниците.
– Господине – каза тя, когато стигна до собственика на ресторанта. – Името ми е Аш. Аз съм от гилдията.
Той не поиска да види личната ѝ карта, само поклати глава, гъстата му коса беше същата наситеночерна като грижливо поддържаните му мустаци, кожата му беше пастообразна от шока.
– Не можех да я оставя там, като боклук. Знам, че не трябва да пипам, ако намеря нещо такова, но просто не можех. – Долната му устна се разтрепери, гласът му хриптеше. – Тя е нечие малко момиченце.
Поне, помисли си Ашуини, жертвата е имала това, момент на грижа, на човечност след ужаса.
– Разбирам ви, господин Роко – каза тя, като запази гласа си нежен. – Но можете ли да ми кажете как я намерихте? Имаше ли боклуци върху нея?
Вместо да отговори, той се обърна на вратата, за да извика:
– Коби!
Зад по-възрастния мъж се появи снажен тийнейджър със същата структура на лицето като на Тони, но с половин метър по-висок и с няколко нюанса по-тъмна кожа.
– Да, татко?
– Покажи на дамата снимките.
Тийнейджърът извади телефона си, докосна екрана, за да изведе файловете със снимки, след което го подаде на Ашуини.
– Гледам криминални предавания… но никога не съм очаквал да видя нещо истинско. – Адамовата му ябълка се раздвижи. – Накарах Па да изчака една минута, за да я извади. Тогава му помогнах, макар да знаех, че не бива.
Хванал ръката на баща си, както сигурно е правил като по-малък, Коби примигна бързо и добави:
– Тя просто беше изхвърлена. Не знаех, че хората правят това наистина. Мислех, че измислят тези неща за телевизията. – Гласът му се разтрепери.
Ашуини беше срещала много лоши хора в работата си, смъртни и безсмъртни. Някои от тях бяха просто глупави и жестоки, други – зли и жестоки, а трети – егоистични и самовлюбени. После срещна хора като Коби и баща му и това възвърна вярата ѝ в света.
– Благодаря ти. – Препращайки си снимките от телефона на момчето и изтривайки неговите копия, за да не се налага Коби да го прави сам, тя каза: – Обикновено по времето, когато я намерихте ли изхвърляте боклука?
Тони Роко кимна, след като сложи ръка на сина си и прегърна тийнейджъра до себе си.
– Да. Почистваме за следващата сутрин и…
– Щеше да е около единайсет – каза Коби, когато баща му прекъсна, а гласът на възрастния мъж бе погълнат от скръбта.
– Някой друг използва ли тези кошове?
– Хората от улицата се ровят в контейнера от време на време – каза Коби – но ние се опитваме да им даваме остатъци, за да не им се налага. – Още една неравна глътка, но момчето продължи. – Сега е толкова студено, че те вече не идват през нощта. Предимно сме ние и заведението в съседство, само че днес бяха затворени.
Бащата на Коби посочи с треперещ пръст към черните чували за боклук на земята до контейнера за смет.
– Кой прави това? – Той сви ръката си в юмрук и я удари в сърцето си. – Кой просто изхвърля едно човешко същество?
Ашуини нямаше отговор за него.
– Ти дойде ли тук по-рано през деня?
– Дойдох – каза Коби. – Почиствам след обедния пик. Може би е било два и половина, най-късно три. – Той потърка с ръце покритите си с пуловер ръце. – Тя не беше в контейнера за боклук и не видях никой да се мотае наоколо.
Ашуини си отбеляза да провери дали някъде наблизо няма камери за наблюдение, тъй като полицаите вече бяха установили, че ресторанта няма такива. Тя не хранеше големи надежди; районът не беше достатъчно богат, за да бъдат камерите автоматична добавка, но не и достатъчно престъпен, за да бъде наблюдението задължително условие за застраховка. Тук съседите се грижеха един за друг, но повечето заведения щяха да са затворили поне час преди това, а и макар че този ресторант се издигаше срещу квартала на вампирите, той не беше на популярен пешеходен маршрут за посетителите на клубовете, което я караше да се съмнява, че ще успее да открие очевидци.
Всичко това ѝ подсказваше, че човека, който е избрал тази кофа за боклук, познава добре района; той или тя е местен човек, или живее наблизо. За съжаление това ѝ оставяше огромен брой заподозрени. Срещайки тъмните очи на Коби, а след това и на Тони, тя каза:
– Спомня ли си някой от вас дали имаше други следи в снега, когато излязохте тази вечер? Вашите собствени отпреди?
– Не, имаше пресен сняг, само с отпечатъци от котешки лапи – отвърна Коби. – Спомням си, защото стоях на вратата и си мислех, че това би било страхотна украса за торта – малки отпечатъци от лапи върху бяла глазура, може би котка, седнала на ръба. – Той започна да се усмихва, но след един удар на сърцето усмивката му изчезна. – Това беше преди…
Баща му посегна да погали момчето си по лицето.
– Не, не позволявай на никого да краде мечтите ти, особено на някакъв мръсник, който би наранил жена по този начин. – Придърпвайки лицето на сина си с обветрени ръце върху бузите му, Тони каза: – Ще отидем да изпечем тази торта и ще я споделим с гостите ни утре, ще отпразнуваме живота на тази жена, ще ѝ подарим нещо по-добро от грозната смърт.
Изчаквайки, докато синът му кимне в отговор на съпричастните му думи, Роко погледна Ашуини.
– Ако тя няма семейство, ще се погрижим за погребението ѝ, ще се уверим, че ще се отнесат подобаващо към нея.
– Благодаря – каза тя, съзнавайки, че това ще бъде парична жертва за това, което изглеждаше като малък семеен бизнес. – Ще се свържа с вас, щом научим обстоятелствата и подробностите когато патолога ще освободи останките ѝ. – Щеше да е като пепел, състоянието на тялото на жената беше твърде взривоопасно, за да се рискува по-нататъшно излагане на риск.
Тони кимна и поведе сина си нанякъде.
– Ще оставя вратата отворена – каза той през рамо. – Който има нужда от кафе, да влезе.
По-възрастното ченге прие предложението му от името на себе си и партньора си, като и двамата бяха навън от повече от час. Поклащайки глава, когато полицая се спря на вратата, за да провери дали Ашуини иска, тя отиде при Джанвиер и му показа снимките, които Коби беше направил.
– Била е захвърлена някъде между два и трийсет следобед и единайсет през нощта, когато момчето я е открило. Можем да стесним кръга, ако разберем кога е валял сняг в този район след два и половина.
Джанвиер върна телефона ѝ, а гневът му беше леден филм върху зелените му очи.
– Преди да направим каквото и да било друго – каза той, а гласът му бе твърд откъм контрол – трябва да сме сигурни, че новината за състоянието на тялото няма да се разпространи. Тя заслужава по-добро, но това може да засегне цяла територия.
Обикновено Ашуини нямаше време за политика, но тази конкретна политическа ситуация можеше бързо да се превърне в смъртоносна – всички архангели наблюдаваха Ню Йорк за всякакви признаци на нова слабост. Нещо повече, както Джанвиер бе отбелязал по-рано, града едва сега започваше да се възстановява от загубите си. Още един удар можеше да разкъса раните отново.
– Старши полицая ми каза, че не е съобщил по радиото никакви подробности, само факта, че са намерили починала жена. – Ашуини изпитваше сериозно уважение към полицая и бързата му реакция да се свърже с гилдията, като използва телефона си, а не радиото. – При това местоположение всеки, който е подслушвал, е щял да предположи, че тя е медоноска, която обслужва някой от крайните клубове. Медиите няма да реагират на нещо толкова „рутинно“ като смъртта на медоносец.
Хранителите – мъже и жени – бяха част от сивия свят. Светлината не проникваше в този свят и той беше свят, за който „обикновените“ хора не обичаха да мислят. Веднъж загубени, хората в сивото бяха забравени, а това беше едновременно тъжно и грозно обвинение към обществото.
Този път обаче това бездушно отношение щеше да работи в тяхна полза.
– Остават собственика на ресторанта и сина му – каза Джанвиер, като насочи погледа си към отворената врата, през която няколко минути по-рано старшият полицай беше излязъл с две парещи чаши кафе. Сега и двамата патрулиращи се намираха в отворения край на служебния коридор. – Момчето имаше снимки.
Ашуини се намръщи. Да, тя беше изтрила снимките, но Коби имаше достатъчно време да изпрати копие на себе си или на някой друг по електронната поща.
– Ще поговоря с тях – каза тя, напълно сигурна, че тийнейджъра не е от тези, които извличат слава от зверство.
– Не. – Лишено от всякакъв намек за чар, изражението на Джанвиер разкриваше неумолимата воля в основата на природата му. – Ще поговорим с момчето и баща му заедно.
– Това са добри хора. – Ашуини сгъна ръце. – Не е нужно да бъдат ужасявани в отплата за това, че са били достатъчно честни, за да извадят тялото, когато са можели да позволят на санитарните служби да го приберат, без никой да разбере. – Там, където Коби и баща му бяха видели човек, много други биха видели боклук.
Джанвиер докосна с пръсти челюстта ѝ. Хладна, леко груба четка, която свърши, преди тя да успее да протестира.
– Страхът е това, което държи смъртните живи в свят на хищници. – Неизказано беше, че той е един от хищниците.
Ашуини винаги беше знаела това, винаги беше виждала сложните му пластове, защото чара? Той също беше истински.
– Аз ще говоря. – Като отдели минута, за да говори с техниците на местопрестъплението, за да се увери, че жертвата ще бъде транспортирана до моргата на гилдията възможно най-бързо, тя се отправи към ресторанта.
– Не искаш да я оставиш на студено – каза Джанвиер и я спря на прага.
Ашуини не отрече ирационалния си, но висцерален импулс. Никой не биваше да лежи в студената тъмнина, след като е бил толкова брутално измъчвана.
– Хайде – каза тя, принуждавайки очите си да се откъснат от тялото, толкова измършавяло, че правеше едва забележими вълнички под покривката, която беше неговият саван – нека да го направим.
Назад към част 11 Напред към част 13
