Глава 19
Джанвиер се беше облегнал на стената до прозореца и допиваше последната част от кръвта във винената си чаша, когато Аш го намери около десет и тридесет вечерта. Облечена в онези елегантни черни дънки, съчетани с червени ботуши до глезена, които имаха шипове на петата, черната риза с дълъг ръкав, прибрана в дънките и разкопчана на гърлото точно толкова, че да загатва кожата, тя изглеждаше секси и опасна и негова.
Висулките на ушите ѝ представляваха каскада от обръчи, създадени от малки мъниста в оранжево, жълто и червено, а колана около бедрата ѝ имаше обикновена квадратна катарама от блестящо сребро. А косата ѝ, тази великолепна коса, се спускаше като водопад по гърба ѝ. Искаше му се да увие ръка в нея, да извие гърлото ѝ, да впие зъбите си в нея.
Да я отбележи.
– Трябва да тръгваме – каза тя, като изяде една вилица шоколадова торта в чинията си.
Джанвиер задуши притежателния си глад и открадна с пръст от глазурата.
– Има ли още новини от компютърните екипи?
– Не. Не са успели да я идентифицират нито чрез татуировките, нито чрез докладите за изчезнали лица. – Тя заби вилицата си в тортата с ненужна сила. – Не е изненадващо. С това, което знаем от следите от хранене по тялото ѝ, вероятно е живяла с убиеца си.
– Ще го намерим, шер.
– Да, ще го намерим. – Абсолютно твърдение, докато довършваше тортата.
Той не можеше да се въздържи. Наведе се, улови една троха, полепнала по долната ѝ устна, и я поднесе към устата си. Засмука палеца си вътре и каза:
– Ммм, сладко.
Тялото ѝ се скова от контакта и сега тя се движеше с необичайна рязкост, за да постави вилицата и чинията на страничната масичка.
– Хайде да вървим.
Това не беше отговора, на който се надяваше, но не беше и лекия, флиртуващ отговор, който бе започнал да намира за все по-неудовлетворителен. Той обичаше да си играе с Аш, но не и когато тя използваше тази игра, за да го държи на разстояние. Това поне беше знак, че е пробил бронята, която тя използваше, за да го държи на разстояние.
– Има ли конкретен клуб, в който искаш да ударим първо? – Попита той, след като се качи в колата и запали двигателя.
– Казвам да започнем от най-ниския и да си проправяме път нагоре. Няма как да знаем дали е била достатъчно красива, за да я поканят в ексклузивните клубове. – Красотата говореше в клубовете, особено ако ставаше дума за сексуално хранене. – Но ако беше редовна посетителка на някое от тези места или на „Еротик“ – най-елитния клуб в града, разположен извън Квартала – изчезването ѝ щеше да предизвика повече вълни.
– Не съм чувал слухове за такова изчезване – потвърди Джанвиер.
– Твоят контакт успя ли да реконструира лицето ѝ?
– Да, получих образа по време на вечерята. В него няма никакъв живот, така че ще трябва да бъдем разумни в начина, по който го използваме. – Джанвиер почука с пръст по волана, улиците около тях бяха засенчени и тъмни. – Трябва да е била във връзка един на един.
– Защо?
– Видя в „Джорджо“ как добитъка се държи един за друг. Ако жертвата е била част от група, съквартирантите ѝ щяха да съобщят за изчезването ѝ, дори ако вампира не го е направил.
– Освен ако не им е казала, че го напуска, а той я е отвлякъл, след като е позволил на нея – и на тях – да повярват, че я е пуснал. Знаеш колко пъти се случва това в отношенията на смъртни, които злоупотребяват. Има ли някаква причина това да е различно за безсмъртните?
Лицето на Джанвиер беше мрачно и каза:
– Не.
Като си пое дъх от мрачната грозота, тя прокара ръка през косата си, която беше оставила пусната за тази вечер. Тъй като обаче не искаше никой да прокарва пръсти през нея в клубовете – беше страшно колко много хора смятаха, че това е нормално – тя посегна назад и започна да я сплита плътно до черепа си.
– Ситуацията с Джорджо ме притеснява. Не мислиш ли, че жертвата ни може да е била част от харема му, нали?
Джанвиер поклати глава.
– Направих си труда да го проверя – всичките му добичета са отчетени, дори онези, които са избутани от гнездото, след като са станали твърде стари. – Неприязън оцвети тона му. – Използването на жените от Джорджо очевидно не се изчерпва с убийство.
– По дяволите, той беше толкова добър, ухилен заподозрян. – Тя завърза плитката си и се замисли дали да не смени червените си ботуши с токчета с ловни, които беше оставила в колата. Реши да се придържа към токчетата, тъй като ставаше дума за сливане с клубовете.
– А ти, шер – усети ли някакво тревожно ехо от спомени в къщата му?
– Не, но тя е нова. Единственият път, когато съм имала непреодолима реакция към място, а не към човек, беше в дома на Назарах. – През нея премина тръпка. – От време на време получавам намек за това при по-старите домове, но нищо подобно на писъците в стените му.
Джанвиер прокара кокалчета по бузата ѝ. Ласката прогони тръпката и уви още една верига около сърцето ѝ.
– Дори и с Кулата – каза тя покрай възела в гърлото си – не получавам нищо. Може да е защото непрекъснато се модернизира.
– Или може би – каза Джанвиер – причината е, че е изпълнена с толкова много различни души, а не с една, която доминира над всички до страхливо подчинение.
Ашуини виждаше това; Рафаел беше безмилостен, но събираше около себе си силни мъже и жени. Ели, например, никога през живота си не беше отстъпвала пред никого, а Дмитрий не беше точно кренвирш. След това имаше Джанвиер. Той имаше способността да се огъва, темперамента му бавно се гневеше, но също така беше много свой човек. Знаеше, че ако някога се стигне дотам, Джанвиер по-скоро ще си тръгне от Кулата, отколкото да тръгне срещу принципите си.
– Що се отнася до Джорджо – каза Джанвиер – не съм убеден, че не вреди на добитъка си. – Ръцете му се стегнаха върху волана, преди сякаш съзнателно да се накара да отпусне хватката си. – Имам хора, които държат под око ситуацията – просто имаше нещо твърде болезнено сладко във всичко това.
– Като малтретирана съпруга, която е била очарована да прости и да забрави. – Стомахът на Ашуини се сви. Знаеше твърде добре какво е да искаш да повярваш в обещанията на някого, когото обичаш. – Наричам го фаза на меден месец. Преди следващия удар.
Джанвиер я стрелна с твърд, опасен поглед, преди да върне погледа си към пътя.
– Никой не те наранява.
Тя чу защитната ярост, а под нея – някакъв зашеметяващ шок.
– Никой никога не ме е удрял – уточни тя. – Освен, разбира се, по време на работата ми като ловец. – Тогава всичко беше справедливо.
Твърдите рамене на Джанвиер не се отпуснаха.
– Смяташ, че не те познавам достатъчно добре, за да прозря това?
Изведнъж пространството между тях не съществуваше, близостта беше толкова ослепителна, колкото когато той беше изтрил трохите от устните ѝ.
– Аз не говоря за това. – Опитваше се дори да не мисли за това, макар че срещата с Арви предишния ден отново бе събудила болката от него.
Не, Ашуини – каза си тя – бъди брутално честна. Причината, поради която не можеш да намериш начин да кажеш всичко на Джанви, е, че ще те сломи, ако те погледне със съжаление в очите.
Колата пищеше по пътя, елегантно парче от нощта.
– Когато бях момче – каза Джанвиер в тишината, която бе станала твърде тежка, твърде тъмна – работех за един човек, който ловеше раци и ги доставяше на други. Това беше начин да изкарам малко пари за семейството си, да помогна на майка ми да издържа малките ми сестри.
Ашуини се завъртя на мястото си, принудена от интимната жилка на спомена, обичта и тъгата в тона му.
– Колко сестри имаше? – Изненада я осъзнаването, че не знае това за него, когато бяха говорили толкова много пъти, бяха си имали толкова дълбоко доверие.
– Две. – Усмивка, която набразди бузите му. – Амели пристигна навреме с гръмотевицата в един дъждовен ден, а Жоел около година по-късно в полунощ, и двете кряскащи, зачервени и мънички. – След като стигна до покрайнините на вампирския квартал, той заобиколи до малкия парцел зад едно кръчмарско кафене, след като първо отключи портата, натискайки код на клавиатурата на входа.
Паркира, изключи двигателя, след което се обърна към нея, опрял едната си ръка на волана.
– Баща ми загина при инцидент с дърводобив, когато Амели и Жоел бяха само на две и три години, така че бяхме само четиримата, докато майка ми не се омъжи отново седем години по-късно.
Което означаваше, че за тези седем години той на практика беше станал глава на домакинството.
– На колко години беше, когато започна да работиш?
– Тогава датите не се пазеха толкова добре – разбираш ли, захарче? Но бях достатъчно възрастен. Седем или осем.
– Толкова малък?
– Това не беше нищо необичайно, не и тогава. – Повдигна рамене. – Човекът, за когото работех, ме удряше, ако не се движех достатъчно бързо; риташе ме поне по веднъж на ден. Никога не съм забравил чувството на безпомощност, което изпитвах като малко момче, хванато в капана на безсилието срещу по-голям и по-силен противник.
Гореща кръв и свити в юмруци ръце, Ашуини трябваше да си припомни, че отдавна не беше онова малко, безпомощно момче.
– Ще си помислиш, че съм си взел поука – продължи той – но и двамата знаем, че по-късно взех решение да вляза в друга ситуация, в която не притежавах власт, от това, което тогава смятах за любов. – Той се усмихна, сякаш заради глупостта на това. – Бях толкова зелен, толкова неопитен в пътищата на света, а Шамия беше чувствена, красива – и ми разказваше невероятни истории за земи далеч отвъд залива.
Поклати глава.
– Това беше смъртоносна комбинация, когато ставаше дума за неспокойния млад мъж, какъвто бях тогава, за глада за приключения, който напираше в душата ми, особено когато тя ми казваше такива сладки думи. Не разбирах, че съм във вихъра на увлечението и че тя просто си играе.
Ашуини го виждаше, виждаше младия мъж, който беше, жаден да изпита живота и да се докаже.
– Тя ли ти помогна да станеш Кандидат? – Човек не можеше просто да поиска да стане вампир; трябваше да бъде избран.
– Да. Тя ме заведе в двора на Нейха, където беше любимка. – Той се засмя. – Никога не съм бил толкова болен, колкото по време на онова пътуване. Водите на залива никога не са се разбивали и преобръщали така, както този океан, сякаш се опитваше да изхвърли насекомо от гърба си.
Идеята за дългото пътуване, за нещата, които сигурно е видял, накара хиляди въпроси да се оформят на езика ѝ, но тя беше още по-запленена от този по-дълбок поглед към пътя му към вампиризма.
– Шамия сигурно е почувствала нещо за теб, за да си направиш целия този проблем – каза тя, без да може да си представи как някоя жена може да бъде толкова небрежна, че да захвърли лоялността на мъж като Джанвиер. – Дори и като любимка, тя пак трябваше да се обърне към Нейха с молба. – А Кралицата на отровите беше архангел, безмилостен и смъртоносен като Рафаел.
– Тя се чувстваше така, както се чувства дете с нова играчка. – Той изрече думите без злоба. – Бях достатъчно различен в липсата си на изтънченост, за да бъда нов, лъскав и забавен за известен период. От друга страна, вярвах, че съм в плен на голяма страст – засмя се на себе си, а очите му затанцуваха – и затова като глупак се отказах от гумбото заради кръвта. – В погледа му нямаше упрек, нищо друго освен нежен хумор, насочен към младия мъж, който някога е бил.
Веднъж Ашуини го беше попитала дали все още обича Шамия. Отговорът му бе намерил дълбок отклик в нея.
Глупав въпрос, шери. Знаеш, че любовта не може да оцелее там, където няма светлина.
Тази вечер тя видя, че той не само е продължил напред преди цял живот, но и не изпитва никаква обида.
– Виждал ли си я някога отново? – Попита тя с любопитство. – Имам предвид Шамия.
– Oui, много пъти. Тя е толкова безразсъдна и непостоянна, колкото винаги е била, докато аз вече не съм зелен и впечатлителен. Надраснах я още в детските години на моя Договор. – Очите му се втренчиха в нейните. – Но преди да се превърна в този мъж, който съм днес, аз бях онова момче, изложено на милостта на един грубиян, и онзи неизкушен младеж, изоставен в двора на Кралицата на отровите. Не ми е чуждо да бъда под контрола на други хора.
Ашуини знаеше, че подобно на малкото момче, онзи идеалистичен младеж отдавна го няма. Джанвиер беше преживял както детството си, така и предателството на жената, която го беше въвлякла във вампиризма, и беше излязъл от това като силен, интелигентен мъж, който никога повече нямаше да си позволи да бъде безсилен.
Само че… точно в такова положение го беше поставила тя, след като му беше разказала всичко. А да не му го каже вече не беше опция.
– Сестрите ти? – Каза тя, като реши да се съсредоточи върху доброто, а не върху тъмното; за последното щеше да има достатъчно време. – Продължи ли да ги подкрепяш, след като стана вампир? – Отговорът не беше истинска загадка за нея. Тя знаеше кой е той.
– Това беше моята задача като техен по-голям брат – каза той просто, позволявайки на Ашуини да върне разговора към семейството му. – Макар че Амели и Жоел се омъжиха млади за горди мъже, които не искаха да приемат помощта ми – и това също е правилно – за майка ми успях да направя много.
– Мъжът ѝ не протестираше?
– Да, разбира се. – Смях. – Но има разлика между син, който иска да облекчи живота на майка си, и по-голям брат, който желае същото за омъжените си сестри, нали? Доведеният ми баща знаеше, че няма никакъв шанс, а беше добър човек, разбираше, че аз съм главата на семейството много преди той да се появи на сцената. Никога не сме били баща и син, но бяхме добри приятели.
– Не знаех, че вампирите могат да печелят доходи още в началото на договора си. – Винаги е смятала, че става дума по-скоро за наемна работа.
– Зависи от ангела, но лоялността и желанието да се учиш и да работиш усилено извън простото изпълнение на буквата на Договора обикновено се възнаграждават. – Ритъмът на гласа му сега беше с по-тежък каджунски акцент, някои от думите му не бяха съвсем английски. – За един млад мъж от Байоу тези награди бяха зашеметяващи. Можех да осигуря на майка си всичко, от което се нуждаеше, да помогна на племенниците си да получат образование.
Ашуини знаеше, че трябва да излязат, да тръгнат към клубовете, но искаше да знае още толкова много, можеше да го слуша вечно.
– Амели и Жоел – каза тя, като открадна още една минута – щастливи ли бяха техните бракове?
Отново онази прекрасна, дълбока усмивка, която смазваше бузите.
– Сестрите ми израснаха в силни жени, които управляваха домакинствата си с желязна ръка – съпрузите им бяха доста хленчещи и се радваха на това. – Нескрита любов, топлите му от спомена очи. – Те създадоха наследство от деца, внуци и правнуци
– Но дори и когато бяха „тити стари жени, които бяха живели такъв живот, шер“ – сурова гордост във всяка дума – те се държаха като мои малки сестрички, когато ги посещавах. – Усмивката му избледня в прочувствена нежност, скръбта се смекчи от времето. – Те се притискаха към гърдите ми и ми се оплакваха от всичко и от нищо, докато аз ги държах така, както го правех, откакто бяха бебета с мръсни лица и стотици целувки за брат си.
– „Джанвиер“ – казваха те – „дат Арно, той е мързелив салео. По цял ден седи на задника си, докато па-перето му носи и прибира. А чухте ли какво направи Колет? Тя сложи кунджа на dat jolie jeune fille, за която казах, че трябва да се ожениш.“ – Дебелина в гласа му. – Нямаше значение кога съм отишъл, на масата им винаги имаше място за мен и стотици истории за разказване.
Ашуини почти го виждаше: той, вечно млад и силен, държащ защитно в прегръдките си крехките си смъртни сестри. Докато един ден нямаше повече оплаквания, нямаше повече истории. Протегнала ръка, тя го утеши по същия начин, по който той беше правил толкова много пъти, а кокалчетата ѝ докоснаха бузата му с докосване, което казваше, че не е сам.
Той хвана ръката ѝ, притисна устни към кокалчетата ѝ, преди да я пусне.
– Поддържаш ли връзка с някой от техните потомци? – Попита тя, а името му беше записано толкова дълбоко в сърцето ѝ, че никога нямаше да бъде изтрито.
Той се засмя, а звукът беше голям, топъл и великолепен.
– Шер, ако пропусна и едно семейно събитие, ще бъда издирен и нахранен с алигатор. Техните потомци са толкова свирепи, колкото бяха сестрите ми, и също толкова славни. Ще те заведа на следващото фаис до-до – или ще кажа, че идваме, и това ще е повода, от който се нуждаят за парти. Тогава ще видиш какво диво семейство наричам свое.
Ашуини знаеше, че някои вампири поддържат връзка с потомците на своите първоначални семейства, но никога не беше срещала такъв, който да говори за семейството си с такава обич. За повечето от тях загубата на старото сякаш надделяваше над радостта от новото. Или пък са станали твърде нечовешки, за да намерят щастие в семейните връзки.
– Готова съм за един добър фейс до-до. Стига да не си им разказвал приказки за мен.
– Повярвай ми, захарче, ти вече си любимка. Семейството ми смята, че имам нужда от някой, който да ме постави на мястото ми.
Беше толкова изкушаващо да останат тук, да говорят, да се смеят и да флиртуват, изолирани от света и от реалността, но тази вечер времето им не беше тяхно. То принадлежеше на една жена, чийто живот ѝ беше откраднат с безсърдечна жестокост.
Те излязоха, без да е необходимо да обсъждат въпроса.
– Луксозната ти кола ще бъде ли в безопасност тук? – Беше произведение на изкуството. – Не искаш да я сложиш на някой от по-големите паркинги с охрана?
– Елена притежава дял в кръвното кафене там – каза ѝ той за нейна изненада. – Тя създаде този парцел за всеки от Гилдията или Кулата, който има нужда да го използва в тази част на града – той е с най-високо ниво на охрана. Гилдията не ви ли е казала?
Ашуини изохка.
– Бележката трябва да е в пощенската кутия на Гилдията ми. Отдавна не съм я проверявала. – Думите никога не са били нейни приятели. – Аз съм с дислексия. Получих помощ късно и макар да мога да чета добре, ако се постарая, за мен това не е онази релаксация, която е за другите.
Джанвиер заключи портата зад тях и те започнаха да вървят по посока на клубовете.
– Не се научих да чета, докато не попаднах в двора на Нейха.
– Сигурно е било трудно.
– Да, но в двора на Нейха има един учен, който е много търпелив.
Толкова много части от него виждаше тази вечер и знаеше защо. Той беше направил първата крачка, първия риск, беше смелия. Ашуини не беше сигурна, че има смелостта да го последва, да предприеме стъпките, които щяха да доведат до признанието, което, веднъж направено, щеше да промени всичко. Но не искаше и да омаловажава доверието му, като задържа своето собствено. Независимо дали беше опасно или не, правилно или не, те бяха отвъд това.
– Семейството ми – започна тя – е много академично.
Назад към част 20 Напред към част 22
