Глава 30
Кутията на Фелисити съдържаше невъзможно малко неща за цял един живот.
Красива златна верижка с медальон във формата на сърце се намираше в декоративна дървена кутия със синя кадифена подплата. Отваряйки медальона, Ашуини видя снимки на мъж и жена, които изглеждаха на около петдесетте или началото на шестдесетте години.
– Вероятно баба и дядо.
Имаше още три снимки. Тази на Сет с Фелисити, двамата се смееха и размахваха пенести пръсти във въздуха с едната си ръка, а другата беше затворена около хотдог, поръсен с всички видове сосове. Фелисити се бе запътила към камерата, а Сет към нея.
– Тя е знаела – каза Ашуини и прокара палец по червения цвят на рамката, за да изчисти прашинка. – Не е можела да гледа тази снимка и да не знае какво изпитва той към нея.
Джанвиер взе предпоследната снимка, чиято рамка искреше в розово.
– Тази също пази онези, които са я обичали. – Обърна я, за да ѝ покаже снимка на Фелисити с Карис, Сина и Алия, четирите жени, които смеейки се държат красиви цветни напитки в бар. Фелисити беше облечена в прилепнала по тялото бяла рокля, а на врата си имаше копринен на вид шал в слънчево жълто, с лилави пеперуди по плата. Изглеждаше млада, красива и щастлива.
Последната снимка беше отново на възрастната двойка в медальона. Ашуини проследи трактора на заден план, вгледа се в безкрайната обърната земя, долови отблясъка на лопата в ъгъла на кадъра, слънчевите линии, които бележеха лицата на двамата усмихнати хора, които гледаха от изображението.
– Тя е била селско момиче.
Очите на Джанвиер се превърнаха в парченца малахит, твърди и ледени.
– Такава, която е дошла в града, за да създаде по-добър живот за себе си, да намери мъж, който да ѝ предложи сигурността, за която е жадувала.
– Само че вместо това е намерила хищник. – Това беше твърде често срещана история, хищниците бяха колкото хора, толкова и безсмъртни, но това не означаваше, че всяка жертва не заслужаваше справедливост.
Ашуини се върна към съдържанието на кутията. Малка фигурка на котка, която гони топка, отчупена в единия ъгъл, бял чайник с красиви сини цветя и химикалка от хотелска верига седяха върху кутия за обувки, пълна с хартийки и документи. Като оставиха кутията за обувки настрана за момента, Ашуини и Джанвиер прегледаха останалото.
Не беше много. По-скоро евтини украшения, които са означавали нещо за Фелисити, но които тя се е срамувала да внесе в новия си „дом“. Предвид това, което Ашуини вече знаеше за характера на Фелисити, беше сигурна, че срама и смущението са били подтикнати от друг.
Жената, която беше жизнерадостна, изпълнена с надежда и подскачаща като зайче, жената, която имаше намерение да покани приятелките си от работническия квартал на чай в къщата си във вампирския квартал, нямаше да го почувства сама без външен натиск.
– Това е всичко – каза Джанвиер, след като извади две книги от кутията.
По изтритите страници нямаше никакви бележки, нито скрити в тях късчета хартия.
– Кутия за обувки – каза тя, надявайки се противно на надеждата, че Фелисити им е оставила нишка, която да издърпат, следа, която да проследят.
– Тя не си е водила подходящ списък с хранителни продукти. – Ашуини показа на Джанвиер как Фелисити си е надраскала напомняне да купи мляко около рецепта, която е изтръгнала от едно списание. – Но тя беше натрапчива по отношение на финансите си. – Тези документи бяха грижливо подвързани с гумена лента.
– Когато си беден – каза Джанвиер – никога не забравяш стойността на парите, нали?
Ашуини прокара пръст под гумената лента.
– Никога не съм била бедна, с изключение на времето, когато бях сама. – Винаги щеше да помни деня, в който избяга от Банли Хаус, тичайки от ужас в крехки чехли, непредназначени за чакъл и асфалт. Ходилата на краката ѝ след това бяха окървавени буци месо, малки камъчета, впити в плътта ѝ.
Болката нямаше значение. Беше намерила самотния тъмен път, беше махнала на един камион да спре и беше взела живота си в ръце, когато скочи в кабината. По-добре, мислеше си тя в паниката и гнева си, да умре на свобода от ръцете на шофьор на камион маниак, отколкото да се окаже луда в затвора в Банли.
В крайна сметка шофьора не беше маниак. Просто беше самотен човек, който искаше да си поговори по пътя и който не виждаше причина да не я закара до дома на баба ѝ извън щата. Разбира се, Ашуини нямаше баба и дядо извън щата, но това беше толкова добра история, колкото и всяка друга.
– На петнайсет години си била сама, шер – каза нежно Джанвиер. – Мисля, че разбираш значението на думата „беден“.
Ашуини си помисли как си беше просила път до работата на миячка на чинии в закусвалнята, където я беше закарал шофьора на камиона, а заплатата ѝ се изплащаше с храна. Беше спала на черно в близката гора и се премести след едва три дни, страхувайки се, че не е избягала достатъчно далеч. Дотогава беше проучила шофьорите, които посещаваха закусвалнята, като за първи път в живота си съзнателно използваше способността си да отделя добрите от лошите. А добрите я отвеждаха достатъчно далеч, за да се почувства най-накрая в безопасност.
– Забавното е, че – каза тя, вперила поглед в кутията за обувки – тичах в посока, обратна на тази на Фелисити.
– Селски райони?
Ашуини кимна.
– Бях гледала един документален филм, знаех, че големите овощни градини винаги се нуждаят от берачи на плодове. – Беше набелязала бягството си за лятото, съзнаваше, че през зимата няма да успее да се справи без подходящата екипировка. – Появих се, работих здраво и живях в една или две плевни, за да спестя пари за зимата. Вмъквах се, след като всички се прибираха, и се измъквах, преди фермерите да се събудят.
– Ще ми разкажеш ли как си попаднала в гилдията? – Попита Джанвиер, гласът му беше тъмна музика, която я съблазняваше, подмамваше и я караше да се чувства жива.
Ашуини остави музиката да потъне в костите ѝ, докато отваряше вратата към миналото.
– Бях навършила три месеца от новия си живот и останах без работа, когато Саки ме намери заспала в плевнята на родителите си. Тя беше най-суровата жена, която някога бях срещала – цялата в усъвършенствана сила и търпение – но вместо да ме изгони, седна на една бала сено и ме попита защо смятам, че това съществуване е по-добро от дома.
Джанвиер я гледаше с тиха интензивност.
– Ти ѝ каза истината.
– Да. – И до днес тя не знаеше защо, но този разговор беше променил хода на живота ѝ. – Тя ми разказа за гилдията, каза, че моята независимост и устойчивост ще ми помогнат.
Изборът беше лесен; за пръв път в живота ѝ някой ѝ беше казал, че може да успее в нещо, без да се налага да променя самата си същност.
– Звучеше твърде хубаво, за да е истина, и бях сигурна, че ще ме отхвърлят, но не го направиха. – Предизвикателната ѝ фасада се пропука при приемането, остави я открита за острите очи на Саки. Точно тогава другата жена я бе научила на първото правило на гилдията: Колегите ти ловци винаги ще те подкрепят. Никога няма да използваме това, което знаем за теб, срещу теб.
– Страхувах се да се върна в Ню Йорк, за да уча в Академията, страхувах се, че Арви ще ме върне обратно в Банли Хаус. Но… Брат ми също ми липсваше. – Любовта никога не е била безпроблемна; тя можеше да мрази Арви и да го обича в същото време. Веднъж се беше опитала да си каже, че не изпитва нищо, но лъжата беше твърде голяма, за да я понесе. – Психологът на гилдията беше този, който се увери, че няма да бъда предадена отново. Така че се прибрах у дома и направих всичко по силите си, за да бъда нормален тийнейджър.
– А брат ти? – Попита тихо Джанвиер. – Видя ли го при завръщането си?
Съзнанието на Ашуини се върна към онзи миг преди толкова много години, когато Арви се блъсна в конферентната зала в централата на гилдията. Никога нямаше да забрави дивия поглед в очите му, разрошената му коса и челюстта му, засенчена с груба брада.
Беше се спрял на половината път до нея, а гърдите му се издигаха.
– Ти си в безопасност. Жива.
Агонизиращото облекчение в тези думи щеше да остане завинаги с Ашуини.
– Да – бе прошепнала тя, стиснала ръка за облегалката на стола, докато се взираше в пропастта между тях. Искаше ѝ се да се хвърли в прегръдките му, искаше ѝ се да го удари и да му изкрещи, като тези еднакво силни пориви се сблъскваха един с друг, за да приковат краката ѝ към пода. – Щях да умра на онова място.
Арви помръдна.
– Опитвах се да те спася.
– Знам. – Благодарение на Саки тя знаеше също, че той е подал сигнал за изчезването ѝ, че е наел безброй частни детективи в опит да я открие. Не само това, но и лично е разговарял с всеки шофьор на автобус и кондуктор на влак, с надеждата, че някой може да си спомни за нея. – Благодаря ти, че ме търсеше. – Страхуваше се от това и все пак знаеше, че той го е направил, че не я е отписал просто така… искаше ѝ се да се разплаче въпреки объркването и гнева в нея.
Изражението на Арви беше сурово.
– Никога не е имало въпроси.
Това беше единственият път, в който двамата бяха говорили за това, което беше направил, като я беше настанил в Банли Хаус.
– Да – каза тя сега на Джанвиер. – Видях Арви. – Гърлото ѝ се сви, тя преглътна. – Той ме бе търсил – каза просто, без да може да се изправи пред заплетения възел от емоции, подбудени от спомена. – Но той не застана на пътя ми, когато се стигна до гилдията, не се опита да възстанови попечителството си.
Сигурна от заплахата да бъде осъдена, Ашуини се бе съсредоточила върху обучението си в Гилдията, решена да забрави за съществуването на другата част от себе си. Научила дотогава истината за Тану и майка си – след като се сблъска с Арви месец след завръщането си – тя бе възприела „дарбата“ си като проклятие, което бе унищожило семейството ѝ, и не искаше да участва в него.
– Бях на деветнайсет години, преди да приема коя съм и какво имам в себе си. – Един ден тя видя Тану зад заключената врата и се закле, че никога няма да попадне в такъв капан… и осъзна, че сама се е затворила в него.
Усмивката на Джанвиер беше слаба, а очите му – тъмни.
– Толкова много години в една толкова кратка история. Някой ден ще ми разкажеш останалата част от нея.
Ашуини сви рамене.
– Имах повече късмет от милион други.
– А хищниците? – Попита Джанвиер с тих тон, но с напрегнати рамене. – Сигурно си била красиво момиче, висока и с дълги крайници.
– По-скоро кльощава и мръсна. – Не че подобни неща спираха чудовищата. – Имах няколко близки случая – по ирония на съдбата не от непознати, за които бях толкова бдителна, а от двама от работниците във фермата, с които се бях запознала през лятото.
Единият мъж я беше притиснал в изоставената сушилня, която тя мислеше да използва за спане, а другия я беше сграбчил на полето, когато беше допуснала грешка и си беше тръгнала последна.
– Но и преди съм била притискано в ъгъла животно – каза тя на вампира, в чиито очи в момента се четеше смърт. – Все още имах тази дива сила в себе си, заедно с ножовете, които бях купила с първите си пари.
Изражението на Джанвиер не се смекчи.
– Тези мъже не пожелаха да ти създадат неприятности, след като ги нарани?
– Може и да са искали, но и в двата случая се качих на товарен влак до друг фермерски щат още същата нощ. Знаех, че не мога да спечеля срещу тях. – Безпомощността я беше наскърбила, но инстинкта ѝ за оцеляване беше надделял над гордостта.
– Чувствам се принуден да посетя тези райони.
– Няма нужда. Върнах се, когато бях напълно обучен ловец. Нито пък ще притесняват някое друго момиче някога повече. – При вдигнатата вежда на Джанвиер тя каза: – Не са мъртви, просто… са извън строя в някои телесни функции.
– Добре. – Бавна, опасна усмивка, преди Джанвиер отново да наведе глава към документите. – Таблиците спират преди седем месеца, така че тя не е направила такава за последния месец, в който Сет я е виждал жива.
– Може би най-накрая е станала напълно зависима от гадняра, който я е убил.
Свивайки очи, Джанвиер ѝ подаде кочан с билети, който се беше заклещил във финансовите документи.
– Опера. Нищо, което Фелисити е можела да си позволи, а представлението е било през последния месец.
Ашуини го взе, вперила поглед в баркода.
– Има голям шанс да го проследим.
Кимвайки, Джанвиер се върна към финансовите документи, докато тя претърсваше останалите листчета.
– Доходите ѝ намаляват през последните пет седмици от воденето на документацията – каза той няколко минути по-късно. – Доколкото мога да видя, тогава е спряла да върши работата си по почистване.
Ашуини обърна квитанцията за един артхаус филм. Нямаше бар код. Няма как да проследи един-единствен посетител отпреди шест месеца и половина. Оставяйки го настрана, тя каза:
– Захарното татенце я е убедил да се откаже, но е бил щедър за нейните условия. – Плащал за нещата, но не ѝ давал финансова независимост. – Изглежда като нещо, което би направил един насилник.
– Контролира я под фалша на преданост. – Мускулите на челюстта на Джанвиер се раздвижиха. – Той е правил това и преди. Беше твърде гладка операция.
– Да. – Осъзнаването, че Фелисити не е била първата, а другите жертви са били изгубени и забравени, я вбеси. – Опера, артфилм, касова бележка за дизайнерска рокля… – Тя се намръщи, погледна общата сума. – Пет хиляди, платени в брой. – Сигурно е било реквизит, целящ да въвлече Фелисити още по-дълбоко в паяжината на паяка. Пет хиляди бяха дребни пари за стар, богат вампир.
– Или стар вампир, на когото му е неудобно да използва други методи на плащане – каза Джанвиер – или млад, който се изтъква.
– Бих предположила стария, като се има предвид колко добре е организирано това, колко е търпелив, но защо да се ограничаваме до вампири? – Тя повдигна вежда. – Ангелите могат да бъдат още по-извратени. – Назарах я беше научил на това. – Възможно е зад това да стои ангел, а вампира, който я е ухапал, просто да е свършил мръсната работа.
– Ще направя няколко дискретни разкопки, ще видя дали някой ангел е известен с вкусове, които биха могли да се превърнат в подобна грозота. – Отваряйки едно банково извлечение, все още в плика си, сякаш дошло след последното посещение на Фелисити в апартамента ѝ, той спря. – Купила си е нещо в магазин, който е необичайно висок клас за жена с толкова малки доходи като Фелисити. Изчерпала е кредитната си карта… и тази карта е била изплатена изцяло няколко седмици по-късно.
Ашуини погледна таксата, видя препратката и вдигна поглед към билборда, залепен на стената на сградата един блок по-надолу.
– Мъжки часовник – каза тя, а в ушите ѝ се разнесе рев на кръв. – Купила е подарък на гадняра.
Джанвиер проследи погледа ѝ.
– Той е студен, пресметлив. Банките могат да бъдат по-лоши от полицаите, затова се е погрижил да не ги търсят.
– Но в магазин като този – каза тя на вълната на гнева си – ще има наблюдение. – Може би, само може би, чудовището е било с Фелисити, когато е купувала подаръка.
Назад към част 31 Напред към част 33
