Глава 2
Три седмици след като бе загубила по-голямата част от кръвта в тялото си, Ашуини обмисляше да боядиса една от стените в дневната си в розово с лилави точки, когато телефона ѝ започна да звъни. Грабна го от изящно набраздената дървена масичка за кафе, която беше реставрирала предишната година, и отговори, за да открие Сара на другия край.
Директорът на гилдията имаше работа за нея.
– Нещо странно се случва във вампирския квартал – каза тя. – Изчезват кучета и котки. Първото съобщение беше след битката, но може да е продължило и по-дълго с бездомните животни, които никой не следи. – Слаби шумолящи звуци, обръщане на страници. – Най-накрая се появи кучешко тяло в канализационен отток и според сведенията е изсъхнало. ‘Като мумия’, според ветеринарния лекар, който ми се обади. Искам да го провериш.
– Искаш да разследвам мумифицирано куче? – Ашуини обичаше животните, щеше да си има голямо мърляво кученце, ако не живееше в апартамент в Манхатън, но това едва ли беше нейната област на компетентност. – Аз не съм египтолог. Също така не обичам канализацията.
– Кучето вече не е в канализацията, така че си в безопасност – каза Сара, без да пропусне нито миг. – Възможно е да имаме луд вампир, който се храни с домашни любимци. Просто го провери.
Свивайки очи, Ашуини се вгледа в гледката на облачната Архангелска кула на града през подсиленото стъкло на стената в хола срещу тази, която беше обмисляла по-рано, а оранжевата маслена боя на късната следобедна слънчева светлина размазваше ангелските криле в зрителната ѝ линия в нюанси на кестеняво и сиена. Ели беше тази, която ѝ беше казала за тази сграда – другия ловец беше имал апартамент в подобна сграда в съседство, преди да се влюби в смразяващия до кости опасен мъж, който контролираше Северна Америка от тази кула.
– Сериозно, Сара – каза тя, следвайки хаотичната траектория на полета на един ангел, който изглежда имаше напоследък наранено крило – не можа ли да намериш нещо по-малко опасно? Като например да ме изпратиш да намеря изгубената игла за плетене на една малка старица?
Директорът на гилдията се засмя напълно невъзмутимо.
– Хей, сега ти държиш рекорда на Гилдията за най-много шевове в една схватка – наслаждавай се на почивката.
– Искам истински лов след това. – Тя се намръщи, но ръката ѝ беше свита в юмрук, докато мълчаливо подканяше непознатия ангел, който се опитваше да кацне на един покрив в съседство с Кулата. – Или ще ловувам на принципа на Джанвиер. – Проклетият вампир беше мил с нея от седмици, откакто я нарязаха по време на битката за удържането на Ню Йорк срещу нахлуващите сили, марширувани от архангел Леуан.
Ангелът, който току-що бе направил добро, макар и колебливо кацане на онзи покрив в далечината, несъмнено бе ранен в същата битка.
– Отлично – каза Сара, сякаш Ашуини току-що ѝ беше казала, че еднорозите не само съществуват, но и в момента изпълняват желания в Сентрал парк. – Кажи ми кога, за да мога да купя билети. А сега иди да разгледаш кучешката мумия.
– Грр. – Тя приключи разговора, след като издаде ръмжащия звук, който беше прихванала от Наазир по времето, когато тя, Джанвиер и Наазир работеха като екип зад вражеската линия.
Влязла в спалнята си, тя дръпна завесите от дълбок цитрин върху плъзгащите се врати, които водеха към малкия ѝ балкон. Именно този балкон накара Ели да ѝ препоръча този апартамент, когато го видя да се продава – Ашуини веднъж беше казала на Ели колко много ѝ харесва как балкона на Ели предлага усещане за свобода дори толкова високо в небостъргача.
Цветът на пердетата беше ярък на фона на свежите бели стени, които Ашуини беше оставила недокоснати, и ярко контрастираше с фуксия розовото на възглавниците на леглото. Чаршафите бяха кремави с фини розови ивици, а килима – бледозлатист. В един от ъглите на високата черна дървена табуретка се намираше спираловидна скулптура от лазурно синьо стъкло; беше я намерила на тротоара в Гринуич Вилидж, след като предишния ѝ собственик я беше изхвърлил само защото основата ѝ беше начупена. Загубата е тяхна, ако не могат да видят красотата в счупеното, в белезите.
За мнозина стаята можеше да е твърде цветна, но след изисканата елегантност на мястото, в което беше прекарала пет месеца от петнайсетата си година, тя не можеше да понася суровото или минималистичното. Текстура, цвят, история – това искаше да има около себе си, затова събираше парчета, които другите бяха изхвърлили, и им вдъхваше нов живот.
Някога и тя е била смятана за твърде счупена, за да бъде полезна.
Пръстите ѝ докоснаха белега, който диагонално разсичаше гърдите ѝ, докато сваляше сивата си тениска, а белега ѝ напомняше, че едва не е била фатално счупена. Отвори вратата на гардероба си, за да открие високото огледало, монтирано от другата страна, и се вгледа в изчистената линия, която показваше уменията на вампира, който е държал меча. Тя вече не беше сурова и червена, а накрая щеше да избледнее до блед меден цвят, какъвто беше нюанса на другите, по-малки белези по кожата ѝ.
Спомените обаче никога нямаше да избледнеят.
– „Не си тръгвай, Аш. Не си тръгвай, по дяволите.“
Гласът на Джанвиер беше последното нещо, което Ашуини чу преди да изгуби съзнание, и първото, което чу след като се събуди.
– „Лошо възпитание е да ръмжиш на милия лекар, Ашблейд.“
Всъщност тя беше твърде слаба, за да изръмжи, но ясно изрази неприязънта си към институцията. Затова Джанвиер я бе прибрал вкъщи, настанил я в собственото ѝ легло и ѝ бе приготвил супа. От нулата! Кой е правил това? Никой друг не го беше правил за нея и тя не знаеше как да се справи със странното, изгубено чувство, което спомена предизвика у нея. Затова просто затвори вратата пред него, както правеше през двете седмици, откакто го беше изгонила, и се съсредоточи върху белега.
Още в началото се притесняваше, че раната е причинила мускулни увреждания, които ще ограничат възможностите ѝ за движение. Посещението при старшия лекар на гилдията преди седмица, както и нарастващата ѝ подвижност, бяха премахнали това притеснение. Тъй като планираше да продължи възстановяването си по план, тя взе шишенцето със специалното масло, което ѝ беше дал Саки.
– Втривай го два пъти дневно, след като шевовете се разтворят – каза ловеца ветеран. – То ще помогне за дълбокото заздравяване на тъканите.
Като се има предвид впечатляващото досие на Саки с наранявания, Ашуини нямаше намерение да спори.
Втривайки сладко ухаещото масло, тя сплете косата си на хлабава плитка, след което свали панталоните за йога, за да се преоблече в подходящи за зимата дънки, ловни ботуши, мохерен пуловер в яркооранжево върху тънка блуза с дълги ръкави, предназначена да задържа телесната топлина, и черно кожено яке с термоподплата, което ѝ стигаше до бедрото. Намери ръкавиците си натъпкани в джобовете на якето, така че това ѝ спести търсенето им.
Реши да остави висящите обеци с обръчи, които носеше – ако бедното мъртво куче успееше да се надигне и да я нападне, то заслужаваше да откъсне ушите ѝ – тя започна да нарежда оръжията си. Ножове в можници за ръце и един в левия ботуш, плюс пистолет в скрит кобур на рамото и друг във видим кобур на бедрото.
Грабна идентификационната си карта на Гилдията и я пъхна в леснодостъпен джоб. Повечето от местните ченгета познаваха ловците, които живееха в района, но винаги имаше и новаци. Тъй като щеше да е гадно да бъде застреляна от щастлив спускач, особено след като е оцеляла в безсмъртна война, тя щеше да направи така, че да потвърди самоличността ѝ безболезнено.
След това тя се замисли за арбалета си. Въпреки че го обожаваше почти толкова, колкото и преносимия гранатомет, който съхраняваше в шкафчето за оръжия в централата на гилдията, той ѝ се струваше прекалено краен за посещение при ветеринар.
– Боже, Сара – промълви тя във въздуха при напомнянето за нейната толкова безопасна мисия, че беше на шега, задача. – Почти съм убедена, че ме измъчваш.
Дори това обаче беше по-добре, отколкото да седи и да стиска палци – или да разрушава апартамента си с предизвикани от скука решения за декорация.
Преди да завърти копчето за заключване на оръжейния сейф, скрит в задната част на гардероба ѝ, тя нахлузи лъскавия черен гривен, който Джанвиер ѝ беше изпратил по пощата преди година. Ако го счупиш, за да откриеш жицата в него, ще държиш смъртоносно ефективна гарота. Проклетият мъж я познаваше твърде добре. Ето защо не можеше да разбере поведението му след нараняването ѝ. Двамата се разбираха; дразнеха се и се предизвикваха един друг, да, флиртуваха, но останалото… добротата, нежността, това преминаваше границата.
Той я притискаше до гърдите си, когато тя имаше проблеми със седенето, хранеше я със супа лъжица по лъжица. Чувстваше се топло и сигурно, но и ужасяващо и яростно. Защото той беше единственото нещо, което тя не можеше да има – и сега той разруши трудно постигнатото ѝ равновесие, като ѝ показа какво ѝ липсва.
Ядосано скривайки още няколко ножа по тялото си, тя се запъти към входната врата и я дръпна, за да я отвори.
– Ето те, захарче – каза двеста четиридесет и седем годишния вампир на прага ѝ. Косата му беше с богатия оттенък на кафето от цикория, което някога ѝ беше приготвил, а кожата му – с цвят на обгоряло злато.
Тя оголи зъби срещу него по начин, който не можеше да се приеме за усмивка.
– Мислех, че ти казах да си ходиш. – Последният път, когато „беше в квартала“, ѝ беше донесъл сладолед с ментов шоколад. Любимият ѝ. Тя беше взела сладоледа и беше затворила вратата пред лицето му, за да му даде урок. Той се засмя, дивия, невъзмутим звук проникна през крехкия щит на вратата, за да се впие в костите ѝ и да накара душата ѝ да я заболи.
– Наистина си тръгнах – изтъкна той с онзи глас, подчертан с неповторимия каданс на родината му, а раменете му се раздвижиха под меката като масло кожа на якето му, докато сгъваше ръце. – За цяла седмица.
– В коя версия на заминаването това означава, че изпращаш разносвачи на храна до прага ми?
Очите му с цвят на мъх от Байоу, преливащи от слънчева светлина в сянка, я сканираха от глава до пети.
– Как иначе щях да се уверя, че не лежиш припаднала в банята, защото си твърде упорита, за да повикаш помощ?
– През последните няколко седмици не съм се удряла с глупавата пръчка по никое време. – И въпреки мрачните прогнози на баща ѝ в детството, тя имаше приятели. Онър беше идвала на всеки няколко дни, като се редуваше с Ранзъм, Демарко и Елена. Наазир беше напълнил фризера ѝ с месо, преди да замине за Япония четиридесет и осем часа след битката.
– Протеините ще ти помогнат да се излекуваш – беше краткото му обобщение. – Яж ги.
Няколко други ловци се бяха отбили при нея, за да сравнят белезите от битката, след като бяха избягали от болничния арест. Саки беше останала две нощи, за да разкаже на Ашуини за родителите ѝ в Орегон. Възрастната двойка някога бе направила голяма добрина на Ашуини и макар че тогава тя бе твърде увредена, за да им се довери достатъчно, за да създаде емоционална връзка, никога нямаше да забрави щедростта им. Както не можеше да забрави и начина, по който Джанвиер я държеше в скута си в старото кресло до прозореца, а ръката му галеше косата ѝ, докато над града падаше сняг.
Това беше момент, който искаше да живее завинаги. Но не можеше.
– От пътя – каза тя, а гневът към съдбата беше студено, драскащо нещо в нея, което така и не успя да укроти въпреки решението си да живее на пълни обороти. – Отивам на работа.
Вече нямаше ленива грация, изражението му беше мрачно.
– Не си се възстановила напълно.
Излизайки и заключвайки вратата след себе си, тя тръгна по коридора.
– Лекарят ми даде чиста диплома за здраве. – Дори и да не го беше направил, Ашуини познаваше тялото си. То беше в състояние на ловец преди нараняването и тя беше започнала да се упражнява, доколкото можеше, в момента, в който вече нямаше опасност да разкъса раната.
– Аш. – Джанвиер докосна с ръка долната част на гърба ѝ.
– Без докосване. – Стиснала зъби срещу допира му, тя протегна ръка, за да натисне бутона за извикване на асансьора.
Джанвиер използва тялото си, за да я блокира.
– Идвам с теб.
Умът ѝ се върна назад към последния път, когато той беше казал нещо подобно, към първата мисия, в която бяха работили заедно. Тогава те бяха антагонисти, които бяха обявили временно примирие, а проблема беше казуса в Атланта. Сега той беше открито привързан към Кулата, което технически ги поставяше на една и съща страна. В Атланта бяха работили като добре отработено партньорство, по време на битката отново бяха изпаднали в същия безупречен ритъм. Сякаш винаги им е било писано да бъдат двойка.
А това просто беше гадно.
– Добре. – Отказвайки да се изправи пред ужасната, болезнена мъка, която се криеше под гнева ѝ, тя влезе в асансьора, когато той се отвори, за да изхвърли един от съседите ѝ.
Джанвиер изчака, докато другата жена се отдалечи, за да каже:
– Не вярвам, когато ми съдействаш. – Свити очи.
– Тогава не идвай.
– Няма да се отървеш от мен толкова лесно, шер. – Изпъвайки едната си ръка, за да блокира затварящата се врата, той влезе.
Първия път, когато я нарече „cher“(шер), това беше злобен флирт. В годините след това терминът някак си се беше превърнал в нещо повече, в обич, запазена за нея. Никога не го беше чувала да го използва с някоя друга.
Днес той стоеше твърде близо до нея по време на пътуването надолу, а аромата му беше секси, яростна хапка за сетивата ѝ. Голяма част от нея искаше да го придърпа към устата си. Знаеше много добре, че секунди след като го направи, той ще я притисне към стената, краката ѝ ще се увият около кръста му, докато той вкарва члена си в нея, а ръцете и устата им ще са жадни за докосване, за притежание, за вкус.
Никога не е имало съмнение, че тя и Джанвиер си пасват.
Когато той излезе от асансьора пред нея, тя не можеше да не се възхити на елегантната му опасност. Строен високо и стройно тяло, с мускули на бегач или плувец, той се движеше с чувствена грация, която заблуждаваше хората, че не е заплаха.
Ашуини знаеше друго.
Малко по-малко от година преди това той беше изпратил в Кулата три отделени глави, за да сигнализира за края на една заповед за екзекуция. Тези глави принадлежаха на вампири, които бяха нарязали Ашуини, след като я бяха приклещили в глутница. Тя беше убила двама от страхливците, беше ранила другите и именно останалите беше предал Джанвиер.
Разбира се, той никога не бе поел отговорност за това деяние; повечето хора смятаха, че вампирите са били екзекутирани от своя ангел. Ашуини знаеше истината само защото Сара я беше получила директно от Дмитрий, вторият след архангел Рафаел и най-могъщия вампир в страната.
С една повдигната вежда директора на гилдията бе повторил отговора на Дмитрий на нейното известие, че гилдията изпраща екип, който да залови разбойническите вампири.
– Няма нужда. Кейджън се е погрижил за това. Мъртвите кретени са докоснали неговия ловец.
Тогава Ашуини за пръв път се бе опитала да постави дистанция между тях, за пръв път се бе опитала да прекъсне връзката, на която не можеше да се позволи да се разрасне. Джанвиер беше превърнал това в невъзможна задача. Беше я проследил в отдалечени кътчета на света, беше я разгневил до такава степен, че веднъж тя го беше вързала и беше изсипала върху главата му голям съд с мед, преди да се престори, че го оставя на насекомите.
Той се засмя от удоволствие и се освободи с помощта на скрито острие, след което я преследваше през дърветата, заплашвайки я да я накара да оближе всяка капка от сладкото, лепкаво вещество от тялото му. Взаимодействието я накара да се почувства по-жива, отколкото през всичките седмици, откакто беше решила да си тръгне от него. И така, тя беше егоистка, продължи да си играе с него, без да му казва, че флирта им никога няма да бъде нещо постоянно.
Нейните желания нямаха значение. Неговите също не бяха важни. Нямаше избор.
Назад към част 3 Напред към част 5
