Глава 4
Чудейки се дали този път вампира ще хване тъмноокия си ловец, Илиум яхна зимния вятър директно до балкона пред кабинета на Дмитрий. Той беше почистен от снега – задача, която обикновено се възлагаше на най-младия в редиците на отряда, вампир или ангел. Точно сега, при толкова много ранени млади хора, това се правеше от всеки, който имаше десет свободни минути и нямаше нищо против малко ръчен труд.
От влагата в косата на Дмитрий, който стоеше зад бюрото си, облечен в обикновена черна тениска и черни панталони, Илиум имаше чувството, че Дмитрий сам е разчистил това. Не са много хората, които стоят втори след архангел, които биха се заели с такава задача, но именно затова Дмитрий се ползваше с такова доверие от хората на Рафаел – въпреки властта си, той беше и винаги е бил един от тях.
Поглеждайки към входа на Илиум, чиито очи бяха вперени в картата, показваща сегашното положение на силите на Леуан в Китай, Дмитрий каза:
– Намери ли го?
– Трейс го намери. – Илиум беше помолил стройния вампир да проследи следата, защото повечето вампири извън Кулата нямаха представа, че той е човек на Рафаел. – Нарича се Умбер. – Той постави малък флакон с червеникавокафяво вещество на бюрото на Дмитрий, но макар цвета да повтаряше пигмента, на който беше кръстен, текстурата беше необичайна.
Съдържанието блестеше като малки парченца стъкло – или натрошени твърди бонбони.
Дмитрий го вдигна и го насочи към светлината.
Илиум видя, че е странно красива, въпреки че светлината разкриваше, че кристалите са с болнаво жълт оттенък.
– Сдъвкан?
Той кимна на въпроса на Дмитрий.
– Изглежда, че това е предпочитания метод за поглъщане при потребителите, които Трейс успя да определи. Доставчикът полага изключителни грижи да запази това вещество в нелегалност и да бъде достъпно само за избрани клиенти.
– Ексклузивността го прави по-ценно. – Дмитрий върна флакона на мястото му. – Ефекти?
– Сексуално опиянение и пристрастяване с един удар. – Трейс беше съобщил, че е видял как жената, от която беше взел пробата, трепери от плътско удоволствие, след като е взела малко, ръцете ѝ са притискали гърдите ѝ, а очите ѝ са били с тежки клепачи. – Дългосрочните ефекти са неизвестни – Трейс успя да потвърди, че наркотика е излязъл на улицата едва преди два дни. Имахме късмет да го засечем.
– Не, не бяхме късметлии, бяхме подготвени. – По време на подготовката на битката Дмитрий бе започнал да създава мрежа от информатори из целия град и именно тези информатори бяха докладвали за нарастващо вълнение сред богатото вампирско население. Всичко това беше свързано с мистериозен нов наркотик.
Много от тези нови информатори бяха хора, а някои от тях бяха донори на кръв, по-специално генетично благословени донори, които редовно влизаха в контакт с по-възрастни и по-могъщи вампири. Уловката се състоеше в това, че никой от информаторите не знаеше, че служи на Кулата. Един от ексклузивните донори например докладваше на жената, която ръководеше най-добрия вампирски клуб в града, в замяна на това, че е в нейния кръг.
Идеята за фината, но мощна мрежа беше дошла от Рафаел.
– Елена – беше казал архангела – ме накара да осъзная, че не използваме напълно всичките си активи.
По това време стояха на покрива на Кулата, а вятъра беше див звяр. Когато Рафаел се обърна към Дмитрий, среднощни черни кичури коса бяха разпилени по лицето му.
– Смъртните виждат неща, които ние не виждаме, обръщат внимание на онези, които иначе бихме отхвърлили. – Изправен отново пред вятъра, Рафаел продължи. – Имаме нужда от тази информация, но няма да завличам приятелите на Елена твърде дълбоко в света на безсмъртните. – Миг на пронизващ зрителен контакт. – Това може да завърши само зле за тях.
Дмитрий знаеше, че Рафаел вече не говори за приятелите на Елена, а за ужаса от миналото на самия Дмитрий.
– Не ви обвинявам, сир. Никога не съм го правил. – Той обвиняваше злобния ангел, който беше измъчвал и двамата. – Без теб щях да издълбая сърцето си и да лежа мъртъв в далечен гроб преди цял еон.
– Аз обвинявам себе си, Дмитрий, и не бих искал Елена да се чувства по същия начин. Създай мрежата, като използваш за база смъртни, които доброволно са избрали да се задържат в покрайнините на безсмъртния свят.
– Рафаел. – Когато архангелът се обърна, за да го погледне с онези очи, които горяха от сила, Дмитрий беше протегнал ръка. – Миналото е минало и ако някога е имало дълг между нас, той беше изтрит в деня, в който ти превърна Онър. – Вампирите, създадени от архангел, бяха по-силни още от първия ден, по-трудни за нараняване или убиване. – Ти си мой сир, но винаги ще бъдеш първо мой приятел.
Ръката на Рафаел се сключи върху предмишницата му, а неговата – върху тази на архангела.
– Надявам се да чуя същите думи и след хиляда години.
– Ще ги чуеш. – И Дмитрий, и Рафаел бяха близо до това да се изгубят в коварния студ на вечността, но това вече не беше заплаха.
Днес Илиум беше този, който притесняваше Дмитрий. Мнозинството от хората, смъртни и безсмъртни, виждаха чар и ярка радост от живота, когато погледнеха синьокрилия ангел. Дмитрий виждаше нарастваща сила и все по-нарастващ мрак. Единственото, което държеше мрака настрана, беше тясната връзка на Илиум с Елена и Рафаел, както и със Седемте. Но щеше да дойде време, когато Илиум щеше да стане твърде голяма сила, за да остане в града.
Тогава кой щеше да го задържи… като човек?
– Колко дълго трае Умбрата? – Попита Дмитрий, като си отбеляза, че трябва да говори с Рафаел за бавното и почти незабележимо спускане на Илиум в ледената бездна, която почти бе погълнала и двамата. За разлика от останалите в Седемте, Илиум не можеше да бъде командирован обратно в Убежището, за да помогне на Гален и Венъм; разстоянието от Елена и особено от Аодхан безспорно щеше да ускори опустошителните действия на вида сила, с която разполагаше Илиум.
– По-дълго от възхода от храненето с мед – каза синьокрилият ангел в отговор на въпроса му.
Дмитрий се намръщи. Метаболизмът на вампира се различаваше от този на смъртните, което означаваше, че нормалните наркотици, колкото и да са силни, се метаболизират твърде бързо, за да си заслужават разходите или притеснението. Храненето с мед – черпенето на кръв директно от вената на пристрастен към наркотиците смъртен, който току-що се е дозирал, смъркал или по друг начин е погълнал избраната от него отрова, осигуряваше пътуване, което можеше да продължи до десет минути.
– Колко по-добре?
– Един час за половин грам умбер.
Дмитрий остана неподвижен.
– Един час. – Нито един друг известен наркотик на планетата нямаше толкова интензивно въздействие върху вампирското население. – Тогава не е изненадващо, че толкова бързо е станало желано.
– Досега Трейс е успял да посочи десет потребители, все позлатени лилии.
Дмитрий познаваше този тип: красиви, но безполезни. По-възрастни, богати вампири, които съществуваха само за да откриват нови удоволствия, нови грехове. Всичко, което да разчупи скуката. Веднъж, по време на най-тежката си болка, Дмитрий се беше присъединил към тях – само за да открие, че не може да прекарва дните си в бездействие. Това беше безсмислено, празно съществуване и дори колкото и да се саморазрушаваше, не можеше да потъне в него.
– Вероятно те са единствените, които могат да си позволят „лекарството“.
– Не всичко е хубаво. – Илиум отметна косата си назад с нетърпелива ръка. – По време на опиянението един процент от наркоманите са поразени от желанието да се хранят ненаситно. Поне един от лилиите в момента преминава през жестока детоксикация, защото отказва да се докосне отново до веществото.
Дмитрий повдигна вежди.
– Не ги притеснява много в стремежа им към сензация. – Изтръпнали отвътре от векове на задоволяване на всяка тяхна прищявка, лилиите изпитваха нужда да се докоснат до новото, яркото, което предизвикваше жалко отчаяние.
– Тази лилия е част от дългогодишна двойка – каза му Илиум. – Той се хранеше с партньорката си по време на възхода и не беше нежен – накрая вратът ѝ беше сурово месо, гръбначният ѝ мозък беше оголен. Още няколко минути и можеше да го прекъсне, да я убие.
Дмитрий разбра дълбочината на ужаса на мъжа. Такива дълбоко верни връзки бяха рядкост сред безсмъртните, още по-малко в света на лилиите, и трябваше да бъдат защитени. Дмитрий щеше да сложи край на себе си, преди да посегне с пръст на Онър в насилие.
– Пусни това долу – каза той, потупвайки флакона. – Да го изследват за всичко.
Илиум взе флакона.
– Кажи на Трейс, че може да докладва директно на мен – добави Дмитрий. – Искам да се съсредоточиш върху мъжете и жените, които лечителите са изписали. – Значителен процент от силите на Кулата оставаха повалени, но достатъчно ранени бойци вече ходеха на собствен ход, за да се наложи Илиум да поеме грижата за физическата им подготовка. Щеше да е необходима умела работа, за да се върнат към пълната си сила в кратък срок.
– Говори с Гален, измисли работещ режим. – Майсторът на оръжия не можеше да напуска Убежището, особено след неотдавнашното напрежение там, но това не означаваше, че не е на разположение на останалите от Седемте. – Той вече е изпратил първия си набор от заповеди, накарал е хората да се движат.
Илиум се поклони дълбоко, като добави елегантно размахване на едната си ръка.
– Да, о, тъмен владетелю.
Устните му потрепнаха, а Дмитрий се надяваше с всяка клетка на тялото си, че Илиум ще намери начин да премине през смазващия натиск на безсмъртието и властта, че няма да загуби радостта от живота, която беше част от него още от времето, когато беше първенец. Веднъж Дмитрий беше станал свидетел как едно малко синьокрило ангелче пада тежко на земята, след като е заплело крилата си, а траекторията на полета му преди падането е била като на пиян бръмбар. Въпреки че бягаше с пълна сила, Дмитрий беше твърде далеч, за да го хване.
Когато стигна до мястото на инцидента, очакваше да намери ридаещо, наранено дете. Беше наранено, едното му крило беше смачкано, но Илиум вече беше на крака, изпънал нагоре посинелите си и одраскани ръце и стиснал юмруци, а лицето му светеше.
– Аз летях толкова далеч! Видя ли?
Дмитрий никога не бе забравил тази първа среща с момчето, което му бе напомнило за неудържимия дух на собствения му син. Животът на Илиум невинаги беше безболезнен и беше оставил белези, но нищо от това не беше толкова опасно, колкото силата, която сега се събираше в него. Въпросът обаче не беше от решаващо значение.
Все още не съвсем.
– Напусни, Блубел – каза той, а в съзнанието му изплува образа на малкото момче, което онзи ден бе занесъл вкъщи на побеснялата си майка. – Тъмният повелител трябва да говори с един шпионин.
Вървейки към вратата, Илиум каза:
– Джейсън се е върнал в страната?
– Върна се от Китай снощи. – От територията на безумния архангел, който се смяташе за богиня. – Успя да премине границата и да стигне чак до най-вътрешната ѝ цитадела. – Дмитрий нямаше представа как, но точно затова Джейсън беше шпионина на Рафаел, а Дмитрий беше неговото острие и негов заместник.
Шумолене на крила оповести присъствието на Джейсън на балконската врата.
Беше време да обсъдим сърцето на вражеската територия.
* * *
Ашуини и Джанвиер стигнаха до ветеринарната клиника за сравнително кратко време благодарение на умението на Джанвиер да се провира през трафика, а синьото небе все още бе окантовано с пухчета оранжево-розово, които къпеха всичко в прощална светлина. Нищо обаче не можеше да смекчи въздействието от гледката на тялото, което ги очакваше в занемарената, но чиста клиника в Китайския квартал.
Сара беше права. Тази малка, безпомощна животинска жертва се нуждаеше от вниманието на ловеца, а не на ветеринаря. Кокер шпаньола не само беше съсухрен и безкръвен, но и гърлото му беше опустошено като от див звяр.
– Като оставим настрана загубата на кръв – обърна се тя към ветеринаря – възможно ли е тези рани да са нанесени от друго, по-голямо животно?
Високата жена от смесена раса, с остри, поразителни черти, избута очилата си по-нагоре по носа и откъсна очи от Джанвиер.
– Мръсната вода в канализацията, в която го намериха, добре се е погрижила за раната, а съм почти сигурна, че и плъховете са били на това сладко момче. – Тя докосна с ръка изтощената глава на кучето. – Не се знае колко време е било там. Може да е било дни, може да е било седмици. Дори да е било злобно куче…
– Да, никое животно не е изсмукало всяка капка кръв от тялото му. – Ашуини провери зъбите на кокер шпаньола – кожата на кучето беше плътно прибрана, за да разкрие линията на венците; емайлът беше зацапан и напукан. Дори и да беше ухапало нападателя си, следите вече бяха твърде замърсени, за да могат да се използват за съдебномедицинска експертиза. – Кой го намери?
– Един бездомник, който се подвизава в района. Беднякът беше с разбито сърце заради него. – Внезапното сковаване на тялото на ветеринаря, очите ѝ проблеснаха зад прозрачните стъкла на очилата. – Той е безобиден – сигурна съм, че няма нищо общо с това.
– Не планирам да го издирвам. – Това, което Ашуини гледаше, не беше смъртно престъпление. То имаше всички белези на безсмъртно участие – макар че тя щеше да изрови информация и по темата за естествената мумификация, в случай че това беше възможно. – Можете ли да направите аутопсия на тялото?
– Нарича се некропсия, когато е животно – и разбира се. Ако някой ще плати за това. – Погледът ѝ премина от Ашуини към Джанвиер и обратно. – Както виждате – махна с ръка из овехтялата стая за прегледи, боята се лющеше от стените, а балатума беше износен – не взимам точно много пари от клиентите си, така че ми трябват пари от тези, които могат да си го позволят.
– Гилдията ще го покрие. Търсете нещо странно – освен очевидното.
– Ще трябва да е утре. Обещах на дъщеря си, че ще се прибера за вечеря тази вечер. – Ветеринарният лекар свали очилата си, за да притисне носа си между показалеца и палеца. – С битката и всичко останало, тя има нужда от майка си.
Гърлото на Ашуини се стегна; тя знаеше всичко за нуждата от майка си. Като се закашля леко в опит да изчисти задушаването, тя каза:
– Обади ми се, когато свършиш. – Тя не очакваше ветеринарката да открие нещо съществено, но по-добре да провери и да се увери, отколкото да пропусне важен факт. – Разбирате ли, че това е поверително?
– Не смятам да обърквам Кулата или Гилдията, като разказвам за случая.
Излизайки от клиниката няколко минути по-късно, Ашуини погледна Джанвиер.
– Някога животно заразявало ли се е с вампиризъм?
– Това не е болест, шер.
– Знаеш какво имам предвид.
– Доколкото знам – каза той, подавайки ѝ каската – нито едно животно не е ставало вампир, но аз съм сравнително млад по отношение на безсмъртните. Искаш ли да проверя при Дмитрий?
– Да, предполагам, че ако някой знае, това ще е той.
Бедрата му се очертаваха срещу денима на дънките, докато се разпъваше на мотора, Джанвиер вдигна собствената си каска.
– Тялото – каза той, задържайки погледа ѝ – ми напомня за зверството, на което станахме свидетели по време на битката.
През нея премина тръпка.
– На мен също.
Ашуини, Джанвиер и Наазир бяха наблюдавали как Леуан заравя лице във врата на един от войниците си, устата ѝ е отворена, а зъбите блестят. Когато вдигна лицето си обратно, долната му половина представляваше мрачна червена маска, а тя беше раздута от сила, раните ѝ бяха заздравели, докато войника лежеше като мъртва обвивка в краката ѝ, доброволна жертва.
– Но – отбеляза Ашуини – дори и Леуан да е възкръснала по някакъв начин след битката – макар че не можеше да си представи как, след като Рафаел беше разкъсал лудата кучка на пух и прах – не виждам архангел, който вярва, че е богиня, да се храни с животни. Мисля, че тя предпочита да гладува.
Джанвиер си сложи каската.
– Кучето също така не беше достатъчно изсушено, за да може това да е Леуан.
– Прав си. – Празните люспи, които свидетелстваха за храненето на Леуан, бяха толкова крехки, че Наазир беше раздробил една от тях на безброй фрагменти, когато се опита да я отнесе като доказателство. В крайна сметка се наложи да оставят люспите там, където бяха паднали – след като Ашуини направи няколко снимки с телефона си.
Когато Джанвиер и Наазир се върнаха на мястото след поражението на Леуан, откриха, че преродените са се втурнали през него и са смачкали останките на прах.
– Какъв е шанса Леуан да е напълно мъртва? – Слагайки каската си, тя се качи на мотора зад Джанвиер.
– Нищожен – каза той над гърления грохот на двигателя на мотоциклета. – Архангелите не умират лесно, а Леуан е най-възрастната от Кръга, ако не броим майката на Рафаел.
Това не беше новината, която Ашуини искаше да чуе. Защото кой, по дяволите, знаеше какво може да направи един полумъртъв архангел, дори след като тялото му е унищожено?
Назад към част 5 Напред към част 7
