Глава 9
Тя се движеше леко, но все още беше на пода. Очите ѝ се отвориха наполовина, когато го усети. Голямо прозяване, преди да се сгуши обратно, а тялото ѝ скоро стана неподвижно по начин, който му подсказваше, че отново е изпаднала в най-дълбок сън.
Отиде и се облече в тъмносив костюм, съчетан с бяла риза, след което прекара няколко часа на дивана в дневната зона, преглеждайки докладите за сигурността и други данни за Кулата, които Дмитрий му беше препратил, за да го запознае с актуалните събития. Независимо от всички други призиви за времето и вниманието му, той беше един от Седемте и беше дал кръвен обет да защитава Рафаел и неговата територия.
Този обет беше нещо на чест, а не на принуда. Венъм можеше да си тръгне по всяко време. Той предпочете да не го направи, предпочете да предостави силите си за управлението на архангел, когото уважаваше с всяка фибра на съществото си. Както уважаваше Дмитрий и останалите от Седемте. Вече се беше запознал с повечето от тези данни по време на полета от Убежището, но искаше да се увери, че е усвоил всеки детайл.
Също така не искаше да продължава търсенето на онези, които ловуваха Холи, докато тя спеше и не можеше да помогне. Венъм разбираше какво е да се бориш с демоните си – той нямаше да ѝ открадне шанса да победи своите. Позицията му на дивана му позволяваше да я държи под око, докато спи.
Беше се събудил в девет сутринта. Тя все още спеше, когато той стана на обяд, за да се върне в спалнята си и да вземе слънчевите си очила. Докато ги закачаше за предния ревер на ризата, той си помисли как Холи ги беше свалила от лицето му. Повечето хора бяха или очаровани от очите му, или отблъснати. Холи… очарованието беше налице, но имаше и остро раздразнение, когато закриваше очите си.
Все още си мислеше за това, когато се върна в хола и видя Холи да седи с навито около нея одеяло. Тя изглеждаше малко объркана по онзи мек начин, по който „току-що се е събудила“. Отиде до бара от едната страна и си наля чаша кръв от бутилката в хладилника под бара. Това не беше любимия му начин да я приема – прясна от вената винаги беше по-добра, но така беше удобно.
Не предложи на Холи; тя беше изпила повече от достатъчно, за да издържи до края на днешния ден. Особено след като беше пила от Венъм. Отпивайки от чашата, той се приближи до нея. Тя се намръщи и се изкатери на крака. Косата ѝ падаше наоколо, тъй като Холи по някое време беше свалила връзката си. Кичурите представляваха гладък водопад от черни цветни петна, който стигаше до кръста ѝ.
Като ги отметна назад, тя го погледна.
– С какво ме упои?
– Собствения ти дух – каза той със забавна усмивка.
– Да, точно така. – Тя сякаш осъзна, че все още се държи за одеялото, пусна го, сякаш беше нажежена марка. – Спах на пода. На каменен под.
– Отопляем каменен под – допълни Венъм. – Ти си единствения друг човек, който го е ползвал. – Любопитни към склонността му да спи на камък, всички останали от Седемте го бяха опитали в един или друг момент. Никой от тях не беше издържал повече от няколко минути. Дори Наазир. Най-дивият от Седемте се бе наслаждавал на топлината, но не можеше да разбере симпатиите на Венъм към твърдата повърхност.
Намръщена, Холи пристъпи напред и мина покрай него.
– Отивам в апартамента си.
Той не я спря. Довършвайки обяда си, той се запъти към кабинета на Дмитрий, а пейзажа отвъд прозорците на кулата бе измит от дъжда в тъмносиво. Другият мъж не беше там, затова Венъм му остави бележка, в която съобщаваше какво са открили двамата с Холи предишната вечер. Следващата му спирка беше техническото ядро на Кулата. Човекът, който сега беше сърцето на това ядро, беше човек, с когото Венъм се беше запознал лично едва вчера, но той беше много добре запознат с уменията на Вивек Капур.
Всички от Седемте бяха информирани за ловеца от гилдията, превърнал се във вампир от Кулата.
Беше сравнително тихо, когато той влезе след сканирането на ретината, за да потвърди самоличността си, но компютрите бръмчаха и данните се превъртаха по различни екрани. Разхождайки се из климатизираното пространство, сложил отново слънчевите си очила, Венъм се насочи към самия център – и към голямата кръгла контролна станция, която беше личния поддомен на Вивек Капур. Тя беше изградена по негови изисквания и му даваше достъп до множество екрани, няколко от които висяха от тавана на електронно управлявани ръце.
– Вивек.
Другият мъж се завъртя в инвалидната количка, която, както бяха казали на Венъм, беше част от него, както и всички крайници. Слаб, с кафява кожа, близка до нюанса на тази на Венъм, родения като ловец мъж беше загубил всякаква чувствителност под раменете в резултат на катастрофално увреждане на гръбначния стълб, докато беше още дете.
Но днес той вдигна ръка.
– Венъм. – Усмивка, която блестеше от живот, чертите на лицето му бяха красиви въпреки липсата на достатъчно плът по костите му. – Приятно ми е да те срещна отново.
– Аз също. – Венъм не предложи да стисне ръката на другия мъж – вампиризма бе започнал да оказва влияние върху нараняванията на Вивек много по-бързо, отколкото някой бе очаквал, но промените бяха непредсказуеми; ловеца бе придобил движение в двете ръце и торса скоро след прехода си, но през следващите месеци нямаше повече промени.
Не заради това Венъм не докосна другия мъж.
След като цял живот не бе усещал нищо под раменете, Вивек бе станал мъчително чувствителен в същата тази новопробудена област. Буквално. Кожата му беше килим от болка, която можеше да бъде предизвикана и от най-малкото докосване. Лечителите бяха на мнение, че това е просто резултат от събуждането на нервите му след години на сънливост – трябваше просто да стисне зъби и да го понесе.
Единствената милост беше, че болката се предизвикваше единствено от докосване на друго живо същество; Вивек можеше да седи и да спи спокойно, да работи с инструментите си без проблем. Венъм обаче не беше сигурен, че това е чак такава милост: какво ли трябва да е да си лишен от усещането за чужда ръка върху тялото си през по-голямата част от живота си, само за да се превърне това докосване в наказание?
– Доста голяма империя имаш. – Той кимна към работната зона, тъй като двамата с Вивек не бяха имали много възможност да разговарят вчера, когато той занесе конфискувания мобилен телефон.
– Все още ми липсва моята станция в гилдията – призна Вивек. – Аз почти я построих от нулата, поръчах всяка една част сам, персонализирах софтуера.
– Веднъж си построих къща – намери се да каже Венъм. – Аз съм лош дърводелец, но построих тази къща. И все още ми липсва. – Най-вече заради хората, които бяха живели в нея, смееха се в нея, споделяха своите дарове от ориз и диви зеленчуци, леща и ръчно изработени сладкиши.
Вивек кимна, а движението му беше отривисто, сякаш тялото му не беше свикнало с новия обхват на движение.
– Нещата, които сами изграждаме, имат значение. – Той докосна един екран, като в същото време щракна върху сензора, който стърчеше до бузата му – инвалидната му количка също беше проектирана по негови спецификации.
– Съжалявам – каза той след това. – Забелязах част от информацията, която може да заинтересува Джейсън.
Венъм забеляза блясъка в очите на другия мъж и трябваше да скрие кикота. Според Дмитрий Вивек Капур се беше влюбил в шпионина Рафаел. Не сексуално влюбване. Влюбване на човек, който обичаше да има пръсти във всеки възможен информационен пай – а Джейсън беше най-добрия в това, което имаше.
– Имаше ли възможност да провериш имейл адреса, свързан с наградата?
– Само през последния половин час – лечителите ме принудиха да бъда офлайн през останалата част от вчерашния следобед и тази сутрин, а не исках да делегирам, тъй като ме помолихте да се погрижа лично за това. – Кисела физиономия, докато той отново започна да работи. – Наричат го физиотерапия и възстановяване на мускулите. Аз го наричам садизъм.
Венъм можеше да си представи болката, която Вивек трябваше да понася всеки сеанс.
– Има ли значение дали терапевтите носят ръкавици? – Той предположи, че по време на сеансите ще трябва да има физически контакт.
– Опитахме – отвърна другият мъж с угризения – но тогава те не могат да усещат движението на мускулите ми, както трябва. Затова вместо това аз псувам като ловец, а терапевтите носят тапи за уши. – Последните думи отсъстваха, Вивек се беше съсредоточил върху работата си.
Венъм се приготви да си тръгне.
– Изпрати ми съобщение веднага щом имаш нещо.
– Не, изчакай. – Очите на ловеца се движеха с бърза скорост и Венъм разбра, че другия мъж използва софтуер, който чете движенията на очите му, едновременно с това, и пише.
– Хакнал съм имейл акаунта. Получил е общо четири имейла, без да броим този, който си изпратил с помощта на конфискувания телефон. Единият е от Майк, чийто череп си пренаредил. Той изпрати имейл, за да съобщи, че той и момчетата му поемат работата.
– Професионално от негова страна.
– Той е обикновен изпълнителен директор. – Тонът на Вивек беше сух като кост. – Другите три имейла са от различни страни, които твърдят, че успешно са отмъкнали Холи.
Той извади тези три имейла на големия екран пред себе си.
– Снимките са подправени.
Две от тях бяха лоши, но третата…
– Тази би ме заблудила, ако не я познавах – каза Венъм, посочвайки снимката на ужасена жена, вързана със свински опашки на бетонния под. Очите на Холи се взираха в екрана.
Нещо тъмно и гневно се отприщи в него.
– Това е много умна фотоманипулация. – Вивек продължи да работи. – Това е всичко, което има в момента. Не следват никакви парични преводи, защото, предполагам, купувача или знае, че това са фалшификати, или не знае на кой имейл да вярва.
Той използва втория екран, за да изведе снимката, която беше направил Венъм, на Холи, която се беше свлякла на задната седалка на джипа.
– Това може да е причината да не получиш отговор на съобщението си, макар че аз съм по-склонен да вярвам на теорията ти за наблюдението. Майк и хората му не са най-острите инструменти в кошарата, но имат по-добри постижения от всички останали – достатъчна причина купувача да ги наблюдава с надежда.
Венъм видя, че последната фалшифицирана снимка, тази, която изглеждаше истинска, беше изпратена само петнайсет часа по-рано. След като Майк и екипа му се измъкнаха – и след съобщението на Венъм.
– Наблюдаваш ли банковите сметки, свързани с ловеца на глави, който е изпратил последното електронно писмо?
Кимвайки, Вивек каза:
– Няма никакво движение. – На екрана, на който първоначално се намираше снимката на Холи, направена от Венъм, се появи една единствена сметка. – Ще продължа да ровя, в случай че е достатъчно умен, за да има скрити сметки.
– Ако това е, което можеш да изкопаеш за половин час – каза сухо Венъм – предполагам, че ще имаш целия му живот за шестдесет минути.
Остра усмивка от страна на другия мъж.
– Денят е натоварен, така че може би шестдесет и пет ще е по-добра оценка.
– Препрати ми данните на всички, които са изпратили имейли. – Това щеше да даде на него и Холи място, откъдето да започнат разпитите, докато се опитват да проследят произхода на наградата. – И продължава да следиш електронния адрес.
– Дадено.
– – –
Холи изсумтя с намръщено лице. Какво, по дяволите, ѝ се беше случило снощи? И защо не беше по-ядосана заради това? Вероятно защото тялото ѝ се чувстваше добре. Сякаш беше спала в най-луксозното и удобно легло на планетата, а не на каменния под. И не беше така, сякаш живееше в колиба. Това беше Кулата. Разполагаше само с малка стая, а не с обширен апартамент като на Венъм, но по-голямата част от пространството, с което разполагаше, беше заета от чудовищно огромно легло.
Това легло, богато украсена феерия с размерите на малък континент, беше любезно предоставено от родителите ѝ. Те искаха да ѝ направят подарък за преместването и какво можеше да направи тя, освен да се съгласи? Мия се беше смяла до насита, докато Холи не изтъкна, че подобно легло вероятно очаква и нейното бъдеще.
Споменът за ужасеното изражение на сестра ѝ я накара да се усмихне.
След дълъг и горещ душ тя излезе от банята, подсуши се, след това излезе и се загледа в леглото, което бе придало този израз на лицето на сестра ѝ. Беше бяло легло с балдахин, дебел матрак и завеси, вързани за стълбовете. Стълбовете бяха издълбани с любовни сърца, а таблата – с пухкав херувим, който дърпа назад лъка си и се готви да изстреля стрела към цял куп сърца отсреща.
– Имам гигантско легло за принцеси, потънало в сърца – каза си Холи не за първи път.
После се усмихна, защото родителите ѝ се бяха зарадвали, когато Холи прие подаръка. Дафни и Алън Чанг дори бяха купили на Холи комплект нелепо скъпи чаршафи от египетски памук и също толкова скъпа завивка от гъши пух. Леглото беше уютно, меко и топло… а глупавия каменен под беше още по-хубав.
– Арх!
Заобикаляйки леглото, тя отвори гардероба и влезе вътре, за да се облече. Наистина ѝ харесваше, че може да прави това; това означаваше, че не трябва да сваля щорите на прозореца от пода до тавана от едната страна на стаята. Нямаше много гледка, не и толкова ниско в кулата, но в слънчев ден светлината беше прекрасна.
Днес тя беше мрачна, измита от сива вода.
Облечена, Холи седна на леглото си, а сенките се разпиляха по кожата ѝ, докато обуваше ботушите си. Дъждът не беше силен, по-скоро постоянна мъгла, така че тя все още можеше да вижда отвъд прозореца си. В пряката ѝ видимост се намираше сградата, обитавана от Легиона – странните същества, които бяха дошли в града по време на битката на Рафаел с Леуан.
Бледооки и бледокожи, с крила като на прилеп, Легиона беше определението за зловещ. Разбира се, коя беше тя, за да съди? Тя не беше точно г-жа Нормална. И ѝ харесваше това, което бяха направили със сградата си, превръщайки я в живо творение, обвито в буйна зеленина.
Холи неведнъж бе мислила да отиде и да попита дали може да надникне вътре. Никога не го беше правила, защото Легиона беше толкова друг и толкова могъщ, че не можеше да го достигне, но днес, обута в ботуши и с коса, вдигната на конска опашка, усети как я хваща дявола. Или може би беше, че не беше готова да се изправи срещу онова, което Венъм бе извадил от нея предишната нощ.
Тъй като района между Кулата и сградата на Легиона беше архангелска територия, на която никой непознат не можеше да проникне, тя не си направи труда да предупреди Венъм, докато излизаше от Кулата.
Все пак му изпрати съобщение:
Не ходи на лов без мен.
Страхувайки се от себе си или не, тя не смяташе да се остави настрана. Просто се нуждаеше от няколко допълнителни минути, за да намери равновесие.
Въпреки постоянния мъглив дъжд, който усещаше като хладна целувка по кожата си, Ню Йорк продължаваше да се движи с пълна сила. От една решетка излизаше пара, костюмирани офис служители, тръгнали да обядват, се стичаха към входа на метрото в далечината, а топлия аромат на мая, излъчван от близката количка за кренвирши, се носеше, за да подлуди вкусовите рецептори на Холи.
Неотдавна еманципирания вампир с бързи тъмни очи и тъмна коса беше дръзнал да открие магазина си толкова близо до крепостта на Рафаел, но бързо си беше създал редица влиятелни фенове. Беше виждала ангели, които се спускаха надолу, за да си вземат кренвирш, преди да полетят обратно нагоре.
Днес тя се отклони от курса си, за да си вземе един за себе си. Нито един ловец на глави нямаше да се опита да я отвлече с цял ангелски ескадрон на ухо от вик; косите им бяха влажни, а израженията предани, те седяха на балкони без перила, сравнително ниско долу на Кулата. Пред тях се извисяваше синекрил ангел с очи от необикновено злато и черна коса, оцветена в синьо-лилаво.
Дискусия след бойно обучение, помисли си Холи, която бе виждала същата гледка многократно, откакто се бе преместила в Кулата. Последният факт караше родителите ѝ толкова да се гордеят, че го подхвърляха „случайно“ във всеки разговор, който имаше дори слаба връзка с въпроса.
– „О, нашата Мия? Тя вече е лекар. А нашата Холи работи в Кулата. Тя заведе братята си на гости в апартамента си – тя има апартамент точно в Кулата, забравих ли да спомена това?“ – И ето че двамата не можеха да спрат да говорят за това.
– Първият ми клиент за деня! – Продавачът на кренвирши грейна в очите на Холи, когато тя спря пред количката му. – Трябваше да започна със закъснение днес – проблеми с количката ми, не знаеш, но ето те тук, преди още да съм приключил с настройките. – Ръцете му бързо се преместиха, за да увият кренвирша наполовина в непромокаема хартия. – Получаваш безплатен кренвирш за това, че си добро предзнаменование.
Холи прие подаръка с усмивка, напомняйки за баща си. Алън Чанг беше известен с това, че даваше на първия си клиент за деня петдесет процента отстъпка.
– Готов ли си за следтренировъчната суматоха? – Цялата тази ангелска ескадрила скоро щеше да се спусне върху него.
– Никога не свършва, сладурче. – Едно намигване. – Никога не свършва.
Холи захапа мекия, дъвчащ кренвирш, докато махаше за довиждане и продължаваше към сградата на Легиона. Спирайки по средата на пътя, тя се обади на баща си, за да се свърже с него, размени коментари с прекрасните си малки братя – които, на метър и осемдесет и девет, всъщност вече не бяха толкова малки – в любимите им платформи за социални медии, след което изпрати съобщение на майка си. Дафни Чанг обичаше приложението за текстови съобщения на телефона си.
Косата ти все още ли е дъгообразна? – Беше отговора.
Да, мамо.
Имаш такава прекрасна черна коса, Холи. Просто не ви разбирам момичетата.
Аз също те обичам.
Майка ѝ изпрати обратно пет реда сърдечни емотикони.
Смеейки се, Холи прибра телефона си в джоба. Щеше да поговори с Мия по-късно през деня, тъй като сестра ѝ беше изкарала нощна смяна за първия си работен ден и вероятно в момента спеше.
Стигна до сградата на Легиона, без да я спрат, макар да не се съмняваше, че Легиона я наблюдава. През повечето време те седяха като гаргойли на сградите, мълчаливи и неподвижни. Хората често забравяха, че са там, докато не разтвореха крилата си като на прилеп и не отлетяха.
– Хм. – Тя се вгледа в дъното на сградата. Ако някога е имала врати, те отдавна са били запечатани. На долните три етажа нямаше никакви изходи или входове, които тя можеше да види, и бяха покрити със зеленина от растенията, пълзящи нагоре-надолу и растящи навън от самата стена, сякаш стените по някакъв начин бяха превърнати във вертикални участъци почва.
Тя отхапа още една хапка от кренвирша, докато обмисляше възможностите си. Преди да успее да осъществи плана си обаче, кожата ѝ настръхна. Но когато се огледа, там нямаше никой.
Затова тя погледна нагоре.
Назад към част 9 Напред към част 11
