Глава 25
Ще се боря с това. Ще бягам.
Предизвикателните мисли бяха нейни и идваха дълбоко отвътре.
Майната му на света, ако си мислеше, че може да я смаже. Тя не беше поискала да бъде променена и превърната в този кошмар. Имаше право да съществува, право да не бъде предубеждавана, право да ѝ се даде шанс да се бори с чудовищата в себе си. Ако не успееше, това беше друг въпрос. Тогава щеше да сложи собствения си проклет врат на дръвника. Никой нямаше право да ѝ отнема битката, да ѝ отнема шанса за живот.
Водена от ярост, тя влезе в кабинета на Дмитрий… и внезапно спря. Лидерът на Седемте не беше сам. Илиум стоеше загледан през стъклената стена, която гледаше към балкона, а Онър от тази страна на бюрото, намръщена, а дълбоките очи на синьокрилия ангел бяха вперени в гърба му.
Погледът на Дмитрий беше насочен към съпругата му, която беше ловец.
– Съжалявам – каза Холи, като имаше чувството, че е прекъснала нещо.
Тъмните очи на Дмитрий се приземиха върху нея.
– Не, влез.
– Помолих Онър и Илиум да бъдат тук. – Венъм докосна ръката си до долната част на гърба ѝ.
Холи вдигна поглед към него. Какво правеше той, като се съюзяваше толкова открито с нея? Нима не знаеше, че тя е токсична? Същество, което не се вписва никъде. Но той не прекъсна контакта.
– Промяната в Холи – каза той – се засилва.
След това, въпреки че ѝ беше казал, че тя ще е тази, която ще трябва да обяснява, той изложи голите факти, за да подготви сцената. Даде ѝ достатъчно време да намери равновесие, за да може да разкаже своята версия на историята.
– От нападението насам в мен има… извънземно нещо. – Изискваше неистово усилие да запази гласа си равен, вместо да се поддаде на крещящия ужас от спомените, които я преследваха.
– Винаги съм си мислела, че ти е трудно да приемеш промените вътре в теб, когато говориш за тях, сякаш са други – промърмори Онър, подпряла бедрото си на бюрото на Дмитрий, меката ѝ абаносова коса беше сплетена на плитка, а тялото ѝ беше небрежно облечено в прилепнала тениска и добре износени дънки, които я обгръщаха идеално. – Но аз грешах, нали?
– И да, и не. – Гневът все още кипеше в нея, но паузата по-рано ѝ беше дала възможност да си поеме дъх; знаеше, че ще постигне много повече, ако изложи гледните си точки по рационален начин.
И Онър… Холи не можеше да крещи на Онър. Никога. Сърцето ѝ не го позволяваше; тя искаше никога да не причинява болка на ловеца. Онър бе победила демоните си, но що се отнася до Холи, жената, която я бе научила, че може да се справи с възрастни мъже, ако използва тялото си правилно, вече бе изтърпяла повече от полагащата ѝ се болка.
– Юръм – започна тя – ме промени по начин, който е дълбок до костите. – Нямаше смисъл да се бори с тази истина. – Но има и част, която е чужда и винаги ще бъде.
Шепнещата лудост никога не се беше интегрирала с психиката ѝ.
Холи се беше притеснявала, че това е признак на тежко психично заболяване, на пълен срив на чувството ѝ за себе си, но психичното заболяване не кара назъбени криле да пламнат на гърдите на жената, които другите хора могат да видят.
– Чувствам се твърде голяма за това тяло, твърде силна.
– Промените ускориха се едва след Дейзи? – Попита Дмитрий, а Илиум се облегна с гръб на стъклената стена и просто слушаше, а необикновената красота на крилете му бе пронизана от режещата слънчева светлина на Ню Йорк, който се бе отървал от вчерашния дъжд с безгрижието на модел от модния подиум, който сменя тоалетите си.
– Не. От известно време натрапника в мен се засилва – призна тя с разтворени крака и сгънати ръце. – Не казах нищо, защото не исках да бъда приспана като бясно куче.
Тъмните очи на Дмитрий блеснаха от гняв.
– Разбирам.
Но Холи не отстъпваше. Не и този път. Сълзите заплашваха да изгорят очите ѝ, но тя отказваше повече да бъде онова съкрушено момиче.
– Нямам място – каза тя. – Нямам стабилност. Правото ми да съществувам е условно. – Искаше ѝ се да хвърли нещо, да крещи и да вика, но отчасти затова никой не я приемаше сериозно. Защото беше млада и уплашена и понякога се паникьосваше.
Не повече.
– Кой си ти, че да държиш живота ми в ръцете си? – Каза тя на този човек, който я беше накарал да се чувства толкова сигурна – и който можеше все пак да нареди екзекуцията ѝ. – Кое ти дава това право? – Гласът ѝ трепереше от силата на нейната решителност. – Само защото не отговарям на представите ви за това какъв живот трябва да се разреши да съществува?
Бавно изсвирване.
– Изглежда, че котето е пораснало, Дмитрий. – Гласът на Илиум.
Дмитрий не откъсна поглед от Холи.
– Ела тук. – Това беше заповед.
Тя почти погледна към Венъм за подкрепа. Колкото и да е странно, имаше чувството, че може и да я получи… но това беше нейната битка. Присъедини се към Дмитрий, когато той излезе иззад бюрото си, и не се поколеба да го последва, когато той излезе на осветения от слънцето балкон отвъд. Вятърът днес беше ленив, но в никакъв случай не беше мъртвоспокоен, а опасността от падане отвъд безпарапетния ръб беше също толкова опасна, колкото и във всеки друг ден.
Холи си обеща, че независимо от това какво ще каже, какво решение ще вземе, единственото, което няма да направи, е да разкрие колко много я боли, че продължава да гледа на нея като на заплаха, която е готов да премахне по всяко време. Дмитрий беше станал важен за нея. Не като баща. Тя имаше баща, когото обичаше. Но някой също толкова значим.
Защото тя също обичаше Дмитрий.
– Защо стоиш там? – Попита той с мрачен тон, когато тя остана на сигурно място в средата на балкона, докато той се беше запътил към по-близкия край. – Мислех, че ти харесва да флиртуваш с опасността.
– Опитвам се да бъда по-зряла и разумна.
За неин шок той се засмя, отмятайки глава назад. Безгрижният вятър се възползва напълно, за да прокара пръсти през косата му. Когато той протегна ръка, макар че гнева и болката още задушаваха гърлото ѝ, Холи пристъпи напред, за да я вземе. Никога не би приела безмълвната заповед, ако я беше дал Венъм.
Тя и Венъм… те бяха равни. Не по отношение на силата, а по други, жизненоважни начини. Връзката им никога не е била и нямаше да бъде като тази с Дмитрий, където динамиката на властта беше толкова изкривена, че дисбаланса беше постоянен.
– Чувстваш ли се така с Рафаел? – Попита тя, когато се изправи лице в лице с вампира, който я беше виждал в най-жалките ѝ и мрачни моменти. – Сякаш е твой старши.
Поклати глава, ръката му се затвори върху нейната.
– С Рафаел бяхме приятели, когато и двамата с него бяхме кученца по свой начин. Израснали сме заедно.
Както аз съм израснала с Венъм.
Колко странно е да си го помисли, когато Венъм бе живял един еон в сравнение с нейното пеперудено съществуване, но се чувстваше правилно. Беше ѝ казал, че не е приел промените, които я белязаха, но Холи не смяташе, че и той е в мир със себе си.
– И така – каза тя, а болката ѝ се разля. – Възнамеряваш ли да ме хвърлиш и да се отървеш от досадния проблем с Холи веднъж завинаги?
Лицето му беше брутално твърдо, Дмитрий пусна ръката ѝ само за да стисне челюстта ѝ, докато Ню Йорк проблясваше като мозаечно одеяло от улици далеч долу. Очите му бяха отломки от гранит, а хватката му – безпощадна.
– Ако исках да се отърва от проблема с Холи – каза той много, много тихо и много, много опасно – щях да ти счупя врата още преди години.
Беше безсърдечно изказване, но Холи не се уплаши. Защото това беше Дмитрий. Който беше суров, но който винаги я пазеше – дори от самата нея.
Именно тогава тя разбра.
Свали очи и си пое треперещ дъх.
– Съжалявам – прошепна тя. – Знам, че не би ме погубил като бясно куче.
– Щеше ли да искаш да живееш, ако се превърнеш в такова? Безмозъчно, лудо същество, което жадува само за кръв и смърт?
Холи нямаше нужда да мисли за отговора си.
– Не. Никога няма да бъда наследството на Юръм. – Вдигнала отново глава, тя каза: – Веднъж ми каза, че ще ме ликвидираш, ако се наложи, че никога няма да те видя да идваш. Обещай ми, че ще го направиш, ако се превърна в чудовище.
Пръстите, се спуснаха от челюстта ѝ, Дмитрий се обърна, за да се вгледа във водата далеч в далечината. Тя блестеше и искреше, сякаш в света нямаше мрак. Сякаш чудовища не съществуваха.
Холи се обърна по същия начин и когато световъртежа я заплашваше, тя се хвана за гърба на черната тениска на Дмитрий.
– Защо с теб винаги се чувствам като дете? – Промълви тя.
Преди ръката му да я обгърне и той да я притисне към себе си, се чу груб кикот.
– И все пак ме молиш да те екзекутирам. На един баща никога не би трябвало да му се налага да екзекутира дете, за което се грижи.
Холи чу толкова много болка в тези думи, толкова много тъмна история, знаеше, че иска нещо ужасно… но не можеше да помоли Венъм. Причината за нежеланието ѝ не беше нещо, с което беше готова да се сблъска.
– Кога станах безопасна? – Прошепна тя. – Кога премина границата от възможна заплаха до човек, когото би защитил?
Не отричаше, че е започнала като непозната опасност, която беше негова задача да наблюдава и може би да елиминира.
– Не знам – каза той, тялото му беше силно и топло срещу нея. – Вероятно в някаква точка между желанието да те удуша и чувството на гордост, когато успешно си се преборила за излизане от ада.
– Не мисля, че някога ще бъдем приятели – каза тя, а думите ѝ бяха тържествени.
Обръщайки се към нея, той най-сетне се усмихна отново.
– Аз също не мисля така.
Устните на Холи се изкривиха. Защото това беше нормално. Дмитрий беше нещо друго за нея.
– – –
Венъм усети как дълбоко в него се разгаря пожар, докато наблюдаваше Дмитрий и Холи през прозореца от пода до тавана в задната част на кабинета на Дмитрий. Конфлаграцията беше парадоксално студено нещо – извиращо от онази част от него, която не съществуваше преди ухапването от гадняр, и бурен, нагорещен поток от магма, който го променяше на фундаментално ниво.
Ревност.
Той се върна към сетивата си в мига, в който идентифицира емоцията. Защото това беше прецакано. Дмитрий обичаше Онър със страстна преданост, която беше нещо като хаос, красота и легенда. Лидерът на Седемте би унищожил империи заради жена си, ако тя поискаше това. Онър притежаваше сърцето и душата на Дмитрий.
А тя гледаше двамата на балкона с мека усмивка на лицето.
– Мразя, когато се карат – промърмори тя. – Всичко изглежда не в синхрон.
Венъм отново погледна към двамата навън и си каза, че е глупак. Начинът, по който Дмитрий държеше Холи защитно до себе си, начина, по който тя гледаше към него с такава готовност да приеме думата му, това не беше позиция между влюбени. В нея имаше твърде много неравнопоставеност.
Умът му се върна към образа ѝ, как го язди, а тялото ѝ е извито в чувствен поклон.
Холи никога не би го погледнала така, както гледаше Дмитрий. Дори и да ѝ е опрян пистолет в главата. Дори ако я натъпче с отрова. Дори да ѝ обещаеше милиард долара и лична империя на модата.
Холи Чанг никога, ама никога нямаше да сметне, че Венъм я превъзхожда под каквато и да е форма.
Венъм се усмихна, а огъня се превърна в трептящо очакване, докато Онър се присъединяваше към Дмитрий и Холи. Това остави Венъм насаме с Илиум за първи път, откакто бе проследил ангела в деня на завръщането на Венъм в Ню Йорк.
– Вече си в по-добро настроение, прекрасен Блубел?
Другият мъж се намръщи.
– Не е твоя работа, младежо.
Венъм не беше наричан така от около три десетилетия, след като бе влязъл в орбитата на Рафаел.
– Не съм аз този, който имаше пухкави бебешки пера не веднъж, а два пъти.
– Веднъж, само веднъж. Трябва да знаеш, че първия път нямаше пухкавост. – При този промълвен коментар Илиум прокара ръце през косата си, а черните кичури със сини връхчета падаха ту насам, ту натам, когато той пусна ръцете си обратно настрани. – Позволих на Аодхан да тръгне, без да се сбогува.
Венъм никога не бе имал приятелство като това на Илиум с Аодхан. Двамата се познаваха още от люлката. Илиум беше малко по-възрастен, но само с десетина години, което в ангелското време не означаваше нищо. Ангелските деца растяха толкова бавно, че и двамата щяха да са още бебета.
Всички приятели на Венъм от детството му отдавна бяха мъртви.
Имаше приятел вампир, който беше направен по същото време, но двамата бяха тръгнали в различни посоки, когато силите им се разминаха… защото Венъм не можеше да понесе да има приятел, който е по-слаб.
По-слабите хора умираха. Те бяха разбити.
Не беше виждал Сахил от сто и петдесет години и все още мислеше за приятеля си, все още се ослушваше за новини за него. Така че разбираше какво означава за Илиум да изпрати Аодхан на опасна територия без сбогом.
– Какво се случи?
Очи от състарено злато, в които се долавяха болка, тъга и гняв, Илиум разпери криле и ги върна обратно с жестока сила.
– Ти не беше там, след като го намерихме. Ако беше видял… А сега ми казва, че не се нуждае от моите грижи? – Ръцете му се свиха в юмруци.
Венъм вече беше приет в Седемте, когато Аодхан беше заловен от един извратен ангел, който искаше да притежава красотата на Аодхан, но като най-младши член той беше настанен в тогавашната дива природа на Ню Йорк. Ловът на Аодхан се е състоял далеч оттам.
По времето, когато Венъм бе напълно обучен и получи разрешение за достъп до Убежището, където Аодхан бе направил своя дом, ангела се бе върнал, но не цял. Беше из основи счупен.
– Никога не съм познавал Аодхан такъв, какъвто е бил преди – каза той на Илиум. – Познавах само ангела, който се беше заровил в Убежището и който беше изключил почти целия свят.
Илиум вдигна поглед и се намръщи.
– Той дойде в Ню Йорк, когато ти за първи път се присъедини към Седемте. Всички ние го направихме.
– Да – каза Венъм. – Но той можеше да остане само една седмица. И тази седмица беше изпълнена с тренировки с всички вас, а времето за престой беше само разсеяно. – Повечето от тях Седемте бяха прекарали заедно, свързвайки се бързо в сплотена единица.
Тогава Аодхан изпълняваше ролята на личен куриер на Рафаел и седем дни след пристигането му сир се нуждаеше от него, за да достави важен пакет; двамата с Венъм се бяха сбогували с усмивка, знаейки, че са векове наред, за да изградят по-дълбоко лично приятелство.
– След това той си отиде. – За период от време, за който дори сега е трудно да се мисли. – И така човека, когото наистина познавам, е този от после. Нямам съществени спомени за него отпреди.
Илиум го загледа неразбиращо.
– Венъм, той беше ослепителен. Силен, светкавица в небето, ангел, който не говореше толкова често, колкото останалите, но който не отстъпваше пред никое предизвикателство – и който би бил нашия щит във всяка битка. Той беше най-добрия от нас.
– Тогава защо се страхуваш сега, когато той отново се превръща в себе си? – Венъм беше видял промените отдалеч, беше ги забелязал в изкуството, което Аодхан беше започнал да създава. Ангелът винаги бе бил надарен, дори и в мрака си, но това ново изкуство носеше едва доловима вътрешна светлина, която липсваше в творбите, създадени от него след спасяването му.
Илиум се взираше в него толкова дълго, че Венъм почти очакваше архангелско сияние да лумне по крилете на ангела.
– Не се страхувам – каза той най-сетне, като в гласа му се долавяше задръжка. – Толкова дълго съм го чакал да намери отново крилата си.
– Ами ако това означава, че тези крила ще го отведат далеч от теб? – Каза тихо Венъм. – Ами ако това означава, че за Искра и Блубел вече няма да се говори на един дъх? – Той виждаше проблема, защото за разлика от Рафаел или Дмитрий не беше гледал как растат Илиум и Аодхан, не беше зациклил във възприемането на двамата като неразривно цяло. Виждаше ги като най-добри приятели – но приятелствата можеха да се развалят.
Илиум физически се запъна, като се подпря на прозореца точно преди Холи и останалите да се върнат в стаята. Венъм не каза нищо повече. Това беше разговор, който двамата с Илиум трябваше да проведат насаме, и сега той беше приключил – а Венъм имаше други приоритети.
Той погледна към Холи. Тя срещна погледа му и се присъедини към него… след достатъчно дълга пауза, за да стане ясно, че решението е нейно. Ярка, дива и крехка. Не приличаше на останалите от Седемте. Нищо подобно на хората, с които Венъм се беше обградил, след като последния от братята му умря от старост.
И въпреки това той не се отдръпна от страната ѝ.
– Когато усещаш чуждата сила – каза Онър от мястото, където беше заела място в директорския стол на Дмитрий, а съпруга ѝ беше опрял сгънатите си ръце на облегалката на стола – това чисто усещане за болка ли е, или нещо повече?
Холи потърка челото си.
– Преобладаващо е – каза тя бавно. – Болка… но и привличане. – Последните думи сякаш я стреснаха. – Досега не го осъзнавах съзнателно, но това е настойчиво привличане на ниско ниво, което присъства от времето на случилото се с Дейзи. – Накъсано издишване. – Става все по-силно пред очите ми, все по-трудно е да го игнорирам.
Венъм се вгледа в деликатните линии на лицето ѝ и си помисли за онези крила с остри като остриета пера, които я тласкаха към себе си.
– Привличането към човек или към място?
– Не знам. Посока… – Сложи ръка на гърдите си, разперила пръсти, и направи няколко крачки назад, за да си осигури чист въздух, след което започна да се върти в бавен кръг. И през пръстите ѝ премина слабо киселиннозелено сияние.
Назад към част 25 Напред към част 27
