Глава 26
Венъм чу как Дмитрий изсмука тежък дъх, но другия мъж не помоли Холи да спре. Тя направи два пълни оборота, преди да спре.
– Натам. – Гласът ѝ беше категоричен. – И е далеч, далеч оттук.
Вдигна ръка и посочи.
– Европа – каза Илиум в тишината. – По този път се намира Европа.
Михаела.
Името на другия архангел беше тиха вибрация в стаята.
– Има смисъл – каза Дмитрий, сякаш бяха изрекли името на глас. – Михаела също е била повлияна от Юръм. Холи би могла да бъде привлечена от нея по същия начин, по който тя беше привлечена от Дейзи.
Холи кимна бавно.
– Когато влязохме в къщата, където в крайна сметка намерихме Дейзи, наистина почувствах привличане към стаята, където се криеше, но то беше като статично. Прекъсваше и изчезваше. Това е много по-силно, сигурно е свързано с това, което е преминало от Дейзи към мен. – Юмрукът ѝ е върху гърдите ѝ, кокалчетата масажират мястото на удара.
– Само че – каза Илиум, – има проблем. – Той извади тънък черен телефон и изведе една програма, преди да помоли Холи отново да посочи и да протегне телефона по същата линия като ръката ѝ.
Когато киселинното сияние се появи отново, синьокрилия ангел каза:
– Ако прокараме линия от върха на пръста на Холи до Европа и продължим, ще пресечем точно Будапеща.
Сърцето на територията на Михаела.
– Тогава каква е… – Дмитрий пресече въпроса си. – В момента Михаела е с Кръга и е далеч от дома.
– Точно така – промърмори Илиум, когато Холи най-сетне спусна ръката си и с покруса вдиша дълбоко. Сиянието пулсира още три секунди, преди да изчезне.
Онър се облегна напред на бюрото на Дмитрий, дълбоките зелени очи се наклониха притеснено в ъгълчетата.
– Това може да означава, че Михаела е направила някой друг като Холи.
– Възможно е. – Венъм знаеше твърде добре, че хората винаги са били подтикнати да възпроизвеждат необичайното и неочакваното. – Холи, усещаш ли привличане към Мароко?
– Добави към това и пътя към Китай – каза Дмитрий. – Така или иначе планирах да извикам теб и Илиум на среща тази сутрин. Получих известие, че Елена се е прибрала у дома и скоро ще пристигне, но Рафаел и останалите от Кръга са заминали за територията на Леуан.
Илиум услужливо посочи правилните посоки.
Холи се обърна, съсредоточи се, но поклати глава.
– Нищо – каза тя. – Но в момента, в който се върна по тази линия – тя отново се насочи към сърцето на територията на Михаела… и сиянието пулсира – там.
Тя се обърна, за да потърка гърдите си.
– Сякаш съм привързана към нещо с невидима нишка и то ме дърпа към себе си. Става все по-трудно да се преборя с желанието да тръгна натам.
Венъм прокара опашката ѝ от коса с цвят на дъга през юмрука си.
– Трябва ли да се преместим…
– Не. – Погледна го с гримаса нагоре, гласа ѝ беше твърд. – Не бягам повече. Трябва да знам какво е това и да се изправя срещу него. – Тя погледна към Дмитрий. – Искам разрешение да напусна територията и да последвам влечението, където и да ме отведе то.
Дмитрий задържа погледа ѝ дълго време, преди да насочи вниманието си към Венъм и Илиум.
– Оценка на сигурността?
– Ню Йорк ще се оправи и без мен – каза Венъм, защото всички знаеха, че Дмитрий няма да разреши на Холи да се отправи сама към територията на друг архангел. – Ескадрилите са силни, а ти имаш достъп до Джанвиер и Трейс. – Нито един от вампирите не беше толкова могъщ, колкото Венъм, но заедно се доближаваха до него.
– А и – каза Илиум – ако ще изпращаме малкото си коте на територията на Михаела, какъв по-добър момент от този, когато Нейна Красота отсъства?
– Възможно е Михаела да се е разделила с Кръга – отбеляза Дмитрий.
Илиум поклати глава.
– Не, не мога да го видя. Михаела никога не би допуснала такова голямо събиране на сили да се случи без нея.
Погледна назад през рамо и срещна очите на Дмитрий. Между тях не преминаха никакви думи, но лидера на Седемте сложи ръка на рамото на съпругата си.
– Ако тръгнете сега – погледът му улови и Холи, и Венъм – вероятно ще успеете да изпреварите Михаела и да се върнете от нейна територия.
Адреналинът проби в кръвта на Венъм, но лидера на Седемте не беше свършил.
– И двамата имате безразсъдни наклонности – каза той откровено. – Но става дума за архангел – може да сте двамата най-могъщи вампири във Вселената и да не можете да я повалите. Не бъдете глупави. – Заповед. – И не се опитвай да се справиш с нещо, което просто не можеш.
– „Безразсъдно“ не означава самоубийство – каза Венъм на другия мъж. – Както би трябвало да знаеш.
Усмивката на Дмитрий беше тази на човека, който ги беше гонил по улиците на Манхатън.
– Остани под радара. Не искаме да предизвикваме политически инцидент. – Пауза, преди да добави: – Ако ѝ се случи нещо лошо, Венъм, ще си го изкарам на теб.
До Венъм Холи се намръщи, но Венъм кимна.
– – –
Холи не можеше да повярва. Тя не си беше представяла целия разговор с Дмитрий. Всъщност се намираше във високоскоростен самолет, който щеше да кацне на територията на Михаела. Пилотите бяха тръгнали в посоката, която тя посочи, и не намалиха скоростта си, докато Холи не им каза, че са почти на мястото, към което се чувстваше привлечена.
В крайна сметка не Будапеща, а планинската верига преди нея. Там, където Михаела имаше скрита и далеч по-особена крепост от величествения си дворец на Дунава.
Знанието беше нетърпелив, тъмен шепот в главата ѝ.
Поглеждайки към Венъм, докато се опитваше да не слуша думите, изричани от този луд глас, тя каза:
– Как намерихте площадка за кацане толкова близо до крепостта на Михаела?
– Ние не намерихме. – Венъм се надигна от мястото си. – Самолетът ще продължи да се движи по път, който води до международно летище. Официално са тук, за да вземат художник от територията на Рафаел, жена, на която е било позволено да дойде на територията на Михаела, за да учи при майстор.
– Тогава как сме… – Холи се взираше в подобната на раница вещ, която той държеше със злобна усмивка. – Това парашут ли е?
– Надявам се да е така, котенце. Иначе ще имаме бързо падане.
– Не е смешно. – Тя отиде и се загледа още малко в нещото. – Не, сериозно?
– Наазир ми даде идеята. – Още една усмивка, очите му блестящи и незащитени. Беше облечен в камуфлажнозелени панталони и черна тениска, заедно с бойни ботуши; това беше най-небрежното облекло, което тя някога беше виждала извън тренировъчния ринг.
Беше нелепо колко добре изглеждаше. Див.
След това сложи парашутната раница и направи ремъците през гърдите си.
– Къде е моят? – Холи сложи ръце на хълбоците си и започна да потупва обутия си в ботуши крак. – Ако възнамеряваш да ме оставиш тук, ще те декорирам.
– Знаеш ли как се скача от самолет?
– Ами… не. – Тя му се намръщи, когато той извади друг колан.
– Хайде тогава, Холибери. – Тази усмивка продължаваше да си проправя път все по-дълбоко под кожата ѝ. – Да те подготвим.
Десет минути след тази опасна покана Холи се озова в ситуация, в която скачаше в мастилено-черното небе над безпросветния мрак на необитаемата земя долу, докато беше впрегната в ремъка на един луд вампир, който се смееше, когато се хвърляха в студения въздух.
– О, Боже мой! – Винаги се е чудила какво ли е да лети.
Те се втурнаха във въздуха, като Венъм ѝ беше казал как да държи тялото си по време на всяка фаза от скока. Той даде обратното броене в ухото ѝ.
– Подготви се за придърпване – каза той точно преди да отвори парашута и те се издигнаха малко нагоре, преди да се плъзнат обратно надолу през копринената тъмнина. Когато Холи погледна нагоре, не можеше да види купола на парашута, освен като петно от по-тъмна чернота върху черно.
Сега вече имаше смисъл, че Венъм я беше помолил да се облече в черно и да носи дълги ръкави. Неговият цвят на кожата се сливаше по-добре от нейния.
Те се удариха в земята с гладкост, която тя не очакваше. Секунди по-късно тя се разкопча, а Венъм издърпа парашута със скорост, която ѝ подсказваше, че това далеч не е първия му скок. Тя наблюдаваше смъртоносната тишина на пейзажа около тях, докато той завършваше. Изглеждаше така, сякаш се бяха приземили на върха на малка и плоска планина.
Мястото за кацане не беше толкова голямо, така че тя нямаше представа как Венъм го е определил в тъмното.
Тези красиви очи.
Оказа се, че платото се спуска в стръмен пролом на около трийсет метра на юг. Когато Холи погледна надолу с надеждата да забележи пакетите със запаси, които бяха пуснати зад тях, тя усети гъста зеленина, същата, която растеше във всяка друга посока около мястото им за кацане.
Никакви видими следи от пакетите.
Когато се обърна, за да погледне обратно към Венъм, със закъснение осъзна, че това „плато“ е просто перваз, който стърчи от много по-голяма планина. И тя имаше чувството, че се изкачват нагоре.
– Не виждам пакети там долу. – Извади малкото проследяващо устройство, което Венъм ѝ беше дал в самолета, и го включи.
Върху мрежата се появиха две тихи, мигащи точки.
Холи си отдъхна с облекчение.
– И двете са по-високо в планината.
– Добре. Можем да ги вземем по пътя. – Венъм скри парашута под някакъв храст, като пренебрегна получените кървави драскотини по ръцете си.
– Усещаш ли нещо?
Холи поклати глава, а косата ѝ се плъзна по гърба. Засега беше свалила черната си плетена шапка, като я пъхна в задния джоб – дори при полумесеца нямаше достатъчно светлина, за да могат цветовете в косата ѝ да блеснат и да издадат присъствието си.
– Не съм усещала насочващо притегляне, откакто ти казах, че сме на правилното място за скок. Смяташ ли, че се отдалечихме твърде много?
– Не. Мисля, че е – лекото прокарване на пръстите му по гръдната ѝ кост – доволен, че сега се движиш там, където той иска да отидеш. – Той започна да се изкачва по склона на планината. – Единственият начин да разберем със сигурност е да проникнем в крепостта на Михаела. – Опасна усмивка над рамото му. – Нима винаги не си искала да рискуваш смърт и мъчения в ръцете на архангел?
Холи се усмихна.
– Нека го направим.
Моментът на лекомислие избледня бързо, двамата ставаха все по-предпазливи, колкото по-високо навлизаха в мрака. Причината не беше в самия мрак – и Холи, и Венъм бяха същества, които не се страхуваха от нощта. Ставаше дума за това какво може да крие този мрак. Все пак това беше територията на сърцето на един архангел. Михаела имаше много резиденции, но според Дмитрий тази се смяташе за най-личното ѝ убежище.
– Спри. – Холи отново провери устройството. – Почти сме на върха на раницата.
Венъм се огледа наоколо.
– Имам го. – Той грабна раницата от върха на един храст. – Тя е твоя.
Две минути по-късно откриха по-голямата му раница.
Измъквайки устройството, тя продължи да върви с него през масивните стари дървета. Големите им корони означаваха, че няма твърде много подраст. Когато Венъм вдигна ръка, тя замръзна. Той вдигна очи. Следвайки погледа му, тя не видя нищо… но чу характерния звук на крила във въздуха.
Те се прилепиха към най-близкия ствол на дървото.
Секунди по-късно ангела премина над нея. Той се носеше по върховете на дърветата, явно правеше патрул. Едно-единствено бледо перо се свлече надолу, за да легне върху пръстите на ботуша на Холи точно преди да излети от полезрението.
Сърцето ѝ се разтуптя.
– Това беше близо.
– Трябва да сме по-внимателни. Сигурно сме попаднали на охраняемата граница. – Венъм започна да върви по-близо до стволовете на дървета, използвайки сенките им, за да се прикрие.
Холи не се поколеба да го последва. Той беше преминал много повече обучение от нея. Двамата препускаха през гората като призраци, като падаха на земята, за да направят профилите си по-малки в мига, в който звука на крилата прошепваше във въздуха.
Половин час, а между всяко падане имаше едва няколко минути.
– Знаят, че сме тук. – Двайсет минути по-рано тя бе нахлузила плетената си шапка и бе пъхнала косата си под нея, за всеки случай.
– Нещо със сигурност е разбутало охраната. – Вдигнал пръст към устните си няколко минути по-късно, Венъм се промъкна зад едно дърво, след като ѝ кимна да направи същото.
Холи остана неподвижна по начин, по който повечето човешки същества не можеха да го направят. Дмитрий беше много ясен, че не биваше да ги хващат или да оставят след себе си каквито и да било доказателства за присъствието си. Рафаел не се нуждаеше от война с Михаела. Така че нито един от двамата не можеше да ликвидира вампира, който бродеше из гората, освен ако не го направи по начин, който никога нямаше да може да бъде свързан с Рафаел.
В резултат на това Холи остана неподвижна, дори когато вампира пазач мина на метър от дървото ѝ. Тя затвори очи, в случай че светят, и се отдаде на нещото в нея, на другостта, която инстинктивно знаеше как да избегне откриването. Дълго време се бе борила с това отдаване, вярвайки, че може да не се върне от него, но тази вечер съпротивата ѝ можеше да ги открие.
Така че тя се предаде.
И усети как буквално шибано изчезва, как съзнанието ѝ се наслагва със слой киселинно зелено, който караше стомаха ѝ да се свива, защото беше мълчалив знак, че тя по никакъв начин не е човек. Тя знаеше това. Разбира се, че го знаеше. Но… понякога ѝ харесваше да се преструва.
Движение, което усещаше като промяна във въздуха около себе си.
Тя отвори очи на косъм и видя, че Венъм е излязъл от дървото си. И толкова бързо тя отново се видя. Облекчението целуна кръвта ѝ. Той спря за секунда, преди да ѝ махне с ръка напред. Тя се движеше, преливайки в мрака зад него по начин, който не приличаше на него, но работеше. Беше синусоидален, кобра, която си проправя път през непозната територия с безшумна лекота. Тя беше нощно създание, прилеп с безшумни криле.
Чудесно – помисли си онази част от нея, която все още беше Холи. Сега тя си представяше себе си като прилеп. Кога щеше да се задейства сонара?
В съзнанието ѝ се появи сигнал.
„О, няма как да стане.“
Протегна ръка напред и докосна с пръсти рамото на Венъм. Мускулите му се огънаха, докато той спря напълно. Тя се премести така, че да бъде притисната към предната му част, а той да е с ухо точно до устата ѝ.
– Има една група напред. Може би пет.
Назад към част 26 Напред към част 28
