Глава 28
Тялото на Холи искаше да премине през стената, която стоеше между нея и съдбата ѝ.
Хванал ръката ѝ, Венъм я стисна.
– Прикрито, коте. – Мърморене до ухото ѝ. – Трябва да слезем по коридора и да намерим начин да стигнем до онова крило на къщата. Не можем да си позволим да се сгромолясаме и да ни хванат – ангелите и вампирите, които пазят вътре, ще бъдат опасни и сили.
Тя имаше чувството, че той говори колкото на нещото в нея, толкова и обяснява какво ще правят. Но другостта не искаше да ги слуша. То се вкопчи толкова силно в кожата ѝ, че ѝ се стори, че ще избухне от нея като кълбото смъртоносна енергия, което беше изригнало от Дейзи.
Не. Това е и за двете ни. Дейзи, която никога не е имала шанс. И за Холи, която се върна от мъртвите.
Тя беше човек.
А не куфар, който пренася това… ехо на Юръм от едно място на друго.
– Върви – каза тя на Венъм през стиснати зъби, съзнавайки, че контрола ѝ над същността в нея не е абсолютен.
Зелените очи на Венъм се свързаха с нейните, преди да се придвижи безшумно по коридора, а ръката му се свърза топла и силна с нейната. Той прекъсна контакта едва когато стигнаха до ъгъла и се наложи да прегърне стената преди него, за да провери дали пътят напред е свободен. Венъм се огледа много внимателно наоколо, преди да отдръпне глава.
Той вдигна два пръста, след което оформи с ръце формата на крила.
Холи посочи очите си и направи въпросителна физиономия. Нейният хипнотизъм не действаше върху ангели – Изак, най-младия ангел в Кулата, ако не се брои Ели, ѝ беше позволил да се опита да го улови, като експеримента беше наблюдаван от Аш и Дмитрий. Той се бе оказал пълен провал.
Венъм обаче беше по-възрастен и по-силен. Сега той направи движение с ръка, което тя разчете като вероятност за успех петдесет на петдесет. Като се има предвид силата му, това означаваше, че двамата ангели напред са стари, може би дори хора, които той познаваше.
Крилете в нея се раздвижиха.
Смъртоносен студ я обля, ръцете ѝ изтръпнаха и се огънаха без нейното съзнателно желание. „Мога да убия тези ангели.“ Мисълта беше толкова ясна, сякаш някой бе проговорил в ухото ѝ – а гласа не беше нейния.
Майната му.
Холи нямаше да се превърне в проклето зомби. Тя вдигна китката на Венъм към устата си и захапа без предупреждение. Кръв, наситена със сила… кръв, която ѝ беше дълбоко позната, удари кръвта ѝ, изтласквайки киселинната зелена мъгла, пълзяща по вените ѝ. Като прокара език по раната, за да я затвори, тя освободи силната тежест на китката му. „Благодаря ти“ – каза тя с очи, когато срещна тези с далеч по-диво зелено.
Той прокара кокалчета по бузата ѝ, после извади от джоба си малко огледалце. Докато тя го наблюдаваше с любопитство, той държеше това огледалце ниско до крака си и го наклони под ъгъл – О. То му позволяваше да вижда зад ъгъла, без да му се налага да изпъва глава.
Умно.
Две минути по-късно той каза:
– Сега.
Холи се раздвижи, а Венъм беше зад гърба ѝ. Все още се виждаха горните арки на крилата на ангелите, които бяха слезли от терасите без парапети – централното ядро на тази част от крепостта представляваше огромно празно пространство, което се издигаше до тавана далеч горе. Ако ангелите погледнеха нагоре, Холи и Венъм бяха прецакани, но двамата мъже изглежда бяха съсредоточени върху приземяването върху полираното дърво на пода долу. Холи се затича с цялата си нечовешка скорост, но коридора беше дълъг и ангелите се приземиха, преди тя да стигне до другия край.
Паднала на килима възможно най-близо до стената, тя започна да пълзи.
От приземния етаж се носеха гласове, но думите бяха трудни за разбиране. Тя не се опита, просто се съсредоточи върху целта си и продължи да върви. Сега, когато вървеше в правилната посока, назъбените крила в гърдите ѝ бяха спрели да се опитват да пробият плътта ѝ, но тя все още ги усещаше, лежащи точно под кожата ѝ.
Характерното свистене на крилата, сякаш някой от ангелите се издигаше обратно.
Краят на тази част беше твърде далеч, за да може да спечели състезание срещу същество с крила. Холи се претърколи наляво и влезе в отворената врата. Венъм се претърколи след един удар на сърцето и те се преместиха зад вратата, за да се прилепят до стената. Сърцето на Холи се разтуптя силно, но под него имаше друго, далеч по-висцерално привличане. Каквото и да беше това, което я привличаше, сега то беше толкова близо, че беше ръка около гърлото ѝ, която се опитваше да надвие свободната ѝ воля и да я притегли по-близо.
Холи си мислеше за Мия, за майка им, баща им и братята им, за Аш и Джанвиер, дори за Арабела и Зеф.
Всички хора, които я бяха виждали. Познаваха я.
Никой не познаваше повече от вампира, който сложи ръка върху нейната и я стисна силно. Тя преплете пръстите си през неговите и остана решително Холи.
Двамата с Венъм се намираха в затъмнена спалня. Не беше на Михаела, това беше ясно сега, когато очите ѝ се приспособиха към тъмнината. Мебелите бяха прекрасни, леглото бе постлано с плавни бели чаршафи, а самото легло бе оградено от четири изящно резбовани стълба. До старинния бял тоалет седеше стол с извити крака, също толкова елегантен, а светлината в центъра на стаята изглеждаше като малък полилей.
Беше много красива, но без индивидуалност. Стая, в която никой не живееше постоянно. Тогава стая за гости, хубава стая. Изглеждаше, че дори може да има частен балкон отвъд дантелените завеси, които висяха от другата страна на стаята. Гледката…
Тя блъсна с лакът Венъм… само за да погледне към него и да го види как се взира в същите тези балконски завеси. Той вдигна пръст към устните си, после започна да се плъзга по стените в тази посока, като ѝ направи знак да остане и да следи външния коридор. Беше на половината път до целта си, когато разговора на ангелите изведнъж стана по-слушаем. Те се бяха преместили точно пред вратата.
Холи не можеше да разбере нито дума от това, което си говореха двамата. Те не говореха на английски.
Разбира се, че не говореха. Тя се намираше в проклетата Унгария.
Имаше малко познания по френски и немски в гимназията, но този език не беше нито един от тях. Унгарският имаше смисъл. А може би си вадеше езика от задника, защото нямаше никаква представа. Това, което знаеше, беше едно приложение на телефона си, което Илиум ѝ беше казал да изтегли. Докато Венъм шепнешком се приближаваше към завесите, тя внимателно измъкна телефона от джоба си, но не натисна бутона, за да изведе началния екран.
Първо разкопча леко – и безшумно – якето си и прибра телефона близо до брадичката си, така че да не се вижда сиянието от екрана. Това не беше най-добрия начин да види екрана, но можеше просто да го направи, ако прибере брадичката си в гърдите.
Издигайки началния екран, тя плъзна пръст в приложението за превод. Вече беше поставила телефона на тих режим, така че приложението нямаше да говори. Въпреки това думите започнаха да пълзят по екрана, с пролуки, в които приложението не можеше да улови звука. Според екрана езика, на който се говореше, беше унгарски… точно преди да се превърне в древногръцки.
Два ангела, два предпочитани езика, но беше очевидно, че се разбират.
Над текста изскочи весела бележка, в която се казваше, че древногръцкият модул на приложението е проверен от професор вампир, който е бил истински древен грък. Тя също така услужливо отбелязваше, че това вече не е доминиращ диалект, но все още е популярен сред „статистически значим процент от безсмъртните“.
Холи бързо се отърва от него, далеч по-заинтересована от разговора навън.
„… неспокойна.“
„Какво… часови… ?“
„Нищо, но съм … нащрек.“
„… Добра позиция… Да успеем да влезем в къщата, но трябва да сме нащрек.“
„Съгласен съм. Никой не може да мине покрай нас.“
Холи изтръпна, когато звука от отварящи се и затварящи се крила дойде почти отвън. Е, това направи решението ясно. Изплъзвайки телефона си, тя направи това, което беше направил Венъм, и се насочи безшумно към балконските врати, които той беше разтворил съвсем леко завесите, за да открие. Той я погледна изпитателно.
Поклащайки глава, Холи рискува да извади телефона, за да му покаже стенограмата от дискусията.
Челюстта му се стегна, преди да върне вниманието си към заключената врата. Когато той направи жест към косата ѝ, тя се намръщи, без да има представа какво иска. Той направи заострени движения. Какво? О. Холи беше сплела косата си здраво за тази операция и нямаше фиби, които да му даде. Правейки движение „чакай“, тя посегна внимателно към раницата си, за да открие триумфално ножче за писма. Беше розово, със златни звездички по него.
Венъм извъртя очи към дребното нещо.
Правейки му физиономия, тя извади металната клечка за зъби, затъкната в горната част на едната страна на корпуса. Никога не беше разбирала защо иначе момичешкото ножче, подарено ѝ от Рания – да, все още я болеше, когато си спомняше, че приятелката ѝ си е отишла – и пълно с неща като пилички за нокти и малко, тънко огледалце, имаше отвратителна, предназначена за многократна употреба клечка за зъби. Излишно е да казвам, че Холи никога не я беше доближавала до устата си. Беше ѝ била полезна обаче, когато искаше да изкара последното червило от тубичката.
От другата страна на кутията имаше много по-разумна пинсета.
Очите на Венъм се разшириха, когато тя извади клечката за зъби. Усмихвайки се, той я изненада с бърза силна целувка, преди да започне отново да бърка в ключалката, използвайки металния шип. Устните на Холи се почувстваха подути, чувствителни, устата ѝ се изкриви в усмивка. И двамата замръзнаха, когато сянката на ангелските криле се вля в стаята през отворения клин на вратата, и се успокоиха едва когато стана ясно, че един от ангелските стражи в коридора току-що се е преместил, за да застане с гръб към тази стая.
Мускулите на Венъм потрепериха, тялото му се задържа в неудобно положение.
На Холи ѝ трябваше секунда, за да осъзнае, че е отворил ключалката, но че последното движение щеше да предизвика шум. Така че те изчакаха… и тогава ангела извика към партньора си и Венъм се извърна. Последното щракване изплува под звука на разговора навън. Но когато той щеше да отвори вратата, тя сложи ръка на ръката му и кимна отвъд стъклото.
Вятърът шумолеше през дърветата. В никакъв случай не беше буря, но беше достатъчна, за да хлопне основната врата на тази стая, ако отворят вратата към балкона. Отново трябваше да изчакат. И да чакат. Мускулите на Холи заплашваха да се свият, неестествените криле в гърдите ѝ се раздвижваха и се раздвижваха, но тя се сдържа.
Единственото хубаво нещо на това, че бяха заклещени тук, беше, че можеха да засичат времето на махането на ангела, който охраняваше небето точно над тях и най-вероятно щеше да ги забележи. Изглеждаше, че ще разполагат с приблизително две минути чист въздух, ако уцелеха времето правилно. Холи се увери, че шапката ѝ е добре закрепена, провери дали плетената шапка на Венъм не показва признаци на изплъзване.
И зачака.
Венъм стисна прасеца ѝ.
Вятърът беше спрял. А ангела току-що беше преминал.
Сто и двайсет секунди преди да се обърне и да ги види.
Отваряйки вратата, Венъм изчака Холи да се измъкне, преди сам да излезе и да дръпне вратата с максимална тишина. След това приклекна и я заключи отново, като използва нейната клечка за зъби. След това ѝ подаде клечката за зъби и тя я прибра грижливо в ножчето, а това ножче отиде в джоба ѝ.
През цялото време се бореше с принудата, която се опитваше да я превърне в зомби.
Гледката от балкона беше великолепна, гледаше към сложен градински лабиринт, а отвъд него – към другите планини, които образуваха тази верига. Звездите блестяха в нощното небе, а красотата му превръщаше агонията вътре в пронизваща болка на спомена. Толкова много пъти беше летял през това нощно небе. Толкова пъти се е приземявал на плоския покрив високо горе, скрит в кулите. Толкова пъти е преплитал криле с любимата си под тези звезди.
Холи усети как гърлото ѝ се свива.
– Винаги съм го възприемала само като чудовище – прошепна тя на Венъм. – Никога не съм си и помисляла, че е имал живот, преди да стане чудовище. Че е обичал жена и е летял по звездното небе с очакване в кръвта си.
Ръката на Венъм се сключи върху нейната.
– Някога той и Рафаел бяха приятели.
Холи се опита да го види и днес успя. Двама ангели, красиви и силни, които се смеят заедно, перата им блестят на слънчевата светлина, а очите им са светли.
– Сигурно е било болезнено за Рафаел, че е трябвало да го убие.
– Нямаше избор. – Венъм посочи напред към следващия балкон. – Мислиш ли, че можеш да преминеш през пролуката?
Остават седемдесет секунди.
Трябваше да накара очите си да се откъснат от небето, крилете дълбоко в нея искаха да се разперят и да се отместят от този балкон. Желанието беше толкова силно, че трябваше да си припомни, че не е ангел. Нямаше да се издигне, а щеше да се срине на земята, окървавена и разбита. Вътрешната битка изяде пет ценни секунди.
– Да – каза тя, след като мислено премери разстоянието.
Венъм тръгна първи, като се приземи на отсрещната страна в безмълвен пристъп. Дишайки плитко, Холи се промъкна на върха на балюстрадата… и после полетя, за да се приземи от другата страна на другия балкон. Очите на Венъм блеснаха, когато той се обърна към нея. Тя вдигна рамене и разтвори ръце в безмълвен знак „Не знам как“.
Отвъд се намираше още един балкон.
Оставаха шейсет секунди.
Скачайки отново, те се озоваха на ъгъла; от другата страна на балкона се издигаше кула. А гърдите на Холи светеха толкова силно, че тя усещаше как лъчите се опитват да пробият черния плат на якето ѝ.
Тя стисна зъби и като сложи ръка на ръката на Венъм, посочи с другата нагоре. Каквото и да я викаше, то беше в тази кула. Венъм прокара ръка по гърба ѝ и допря устни до ухото ѝ.
– Имаше слухове, че Михаела може да е бременна. Има ли вероятност да нахлуем в детската стая?
– Има – каза той.
В нея се разгърнаха радост и гняв. Заедно с жестока доза ревност.
– Не знам – каза тя през тъмния му пулс. – Освен ако архангелите не останат бременни в продължение на години, всяко дете няма да е негово.
– Михаела може по невнимание да е прехвърлила част от Юръм в детето.
Цялата кръв напусна лицето на Холи, за да бъде заменена от смразяващ ужас.
– Какво ще правим? Ако това е дете?
– Правим единственото, което можем – отговори Венъм. – Ще кажем на Рафаел.
– Просто така?
– Става дума за дете на архангел.
„Да“ – каза мощният шепот в главата ѝ – „слабите нямат място тук.“
Холи сви ръце в юмруци.
– Става все по-трудно да остана аз.
Челюстта на Венъм се стегна.
– Прозорците на кулата изглеждат като заварени – промърмори той, докато приклякаше в тъмнината – и няма как да се изкачим на тази повърхност. Ще трябва да минем през тези балконски врати, а след това да разберем останалото. – Той погледна през рамо. – Остават двайсет секунди по мои сметки. Ако не успеем да влезем, преди да се обърне, се изравни с балкона.
Ужасът, който се натрапваше в червата ѝ при мисълта, че едно бебе може да се занимава със същите тъмни пориви, които виеха в нея, Холи все пак извади ножа си и даде на Венъм клечката за зъби. Отне му петнайсет мъчителни секунди, за да стигне до затъмнената стая. Влязоха точно в момента, в който ангела страж започна да се обръща, и изчакаха очите им да се приспособят.
Риза, преметната през един стол, ботуши, подредени грижливо до вратата, гребен и нещо, което може би беше одеколон или афтършейв, върху малкия скрин. Отвор вдясно, а отвъд него – мрак.
Леглото беше празно.
Без да се успокоява, Холи тихо закрачи по килима, за да надникне в това, което се оказа голяма съблекалня със санитарни помещения вдясно зад стъклена врата. Всичко беше празно. Тя показа палец на Венъм и той се появи от черния басейн, където се беше скрил, за да може да осигури скрито подкрепление, ако Холи бъде заловена. Следващият им проблем беше затворената врата на тази стая. Тя щеше да се отвори в същия коридор на полуетажа, в който се намираха двамата ангелски часови.
Завъртайки дръжката на вратата със свита челюст и костенуркова бързина, Венъм отвори вратата на части. Достатъчна пролука, за да измъкне огледалото си и да разгледа коридора. Мрачното му изражение ѝ подсказа какво е видял.
– Какво сега? – Измърмори тя.
Назад към част 28 Напред към част 30
