Глава 29
– Чакаме – отвърна ѝ Венъм.
И двамата седнаха на пода зад вратата.
– Какво ще кажеш за… – Тя посочи леглото и липсващия му собственик.
– Вампир или смъртен от размера на леглото – промърмори Венъм директно срещу ухото ѝ, а устните му докоснаха част от тялото ѝ, която никога преди не бе осъзнавала, че е толкова чувствителна. – Мога да хипнотизирам вампири, много по-възрастни от мен, така че стига да не е някой на възрастта на Дмитрий, няма да е проблем.
– И как се случи това? – Прошепна Холи, след като дръпна главата му с ръка, притисната към бузата му. Той беше топъл под дланта ѝ. Стърнището му беше започнало да се появява и придаваше на кожата му интригуващо груба текстура. – Разбирам, че все още се развиваш, но от хипнотизираща човешка жертва до стар безсмъртен? – Скокът в силата на Холи беше логичен заради страховитите неща, които си бяха проправили път в тялото ѝ, но Венъм нямаше такова оправдание.
– Дмитрий казва, че и той е ставал по-силен на внезапни изблици. Сякаш организма се изгражда до определена точка, а след това я преодолява с един замах.
Това имаше смисъл по един безсмъртен начин.
– Е, хипнотизиращи сили или не, не е добър залог да се надяваме, че този човек е под възрастовата граница на хипнотизацията ти. Намираме се в архангелска крепост.
Венъм се усмихна и сви рамене.
Когато тя се намръщи към него, той измърмори:
– Коте. – Тя го удари леко по ръката. Той хвана стиснатата ѝ в юмрук ръка и се престори, че впива зъби в кокалчетата ѝ. Устните ѝ трепнаха… и това беше добре. Защото те бяха заедно в това.
Измина час, като Венъм използваше огледалото си, за да проверява коридора на всеки няколко минути. Болката в гърдите на Холи бавно се засилваше до степен, в която тя притискаше длан към гърдите си в напразно усилие да я облекчи. Венъм видя движението и сложи ръка върху бедрото ѝ. Тя хвана тази ръка, държеше се здраво. И се опита да диша.
– Ангелите вървят в обратна посока – каза той три минути по-късно. – Входът на кулата трябва да е точно вляво от нас.
– Да го направим. – Да се опиташ да се промъкнеш под носа на ангелите беше огромен риск, но също така и да седиш тук, когато гърдите ѝ заплашваха да се пръснат, оставяйки я в кървава, счупена каша.
Отваряйки вратата, Венъм се измъкна, за да наблюдава ангелите, докато ѝ махаше навън. Холи не спореше и не се колебаеше. Тя се запъти с безшумни крака към единствената възможна врата, която можеше да води към кулата – тя беше под ъгъл.
Ръката ѝ падна върху дръжката на вратата.
Тя беше заключена.
По дяволите.
Тя погледна през рамо и видя, че Венъм се приближава към нея. Знаеше, че държи погледа си напред с надеждата, че ще успее да хипнотизира ангелите, ако се стигне дотам. Но тези ангели щяха да се обърнат към другата част след секунди. Нямаше как да избегнат да ги видят.
Нямаше време Венъм да отвори ключалката.
Холи се загледа в ключалката… и по ръката ѝ се търкулна шепот от киселиннозелено, който се впи в нея. Странно спокойна, болката вече не беше мъчителна, тя отново завъртя дръжката на вратата. В следващата секунда тя вече беше вътре. Венъм се придвижи с бързината на гад, за да се присъедини към нея, и двамата успяха да затворят вратата, без да вдигат шум.
С пресъхнал език и разтуптяно сърце Холи се вгледа в него. В тази част на кулата беше тъмно, а гърдите ѝ светеха. Както и очите на Венъм. Тя докосна с пръсти лявата му скула. Той беше силен, необикновен и уникален… и аз винаги съм искал да го има до себе си. Но той беше нелепо предан на Рафаел. Никога не бе разбрал защо. Рафаел беше силно кученце, но той беше с хиляди години по-възрастен и имаше много повече власт. И все пак Рафаел успяваше да задържи лоялността не само на този вампир с очи на змия, но и на Дмитрий.
Той никога не бе успявал да направи това. Някога е имал приятелства. Много отдавна. Рафаел беше негов приятел. Бяха препускали през Убежището на крилете на въздуха и огъня, или поне така се чувстваха. След възнесението на Рафаел нещата се бяха променили. Младежът беше станал твърде силен и той трудно прие това.
Такъв глупак е бил.
Трябваше да убие Рафаел, преди младия ангел, когото познаваше, да се издигне.
– Холи.
Холи се взираше в очи, прорязани като на змия, а ръцете на Венъм стискаха горната част на ръцете ѝ.
– Аз съм тук – изхриптя тя, а гърлото ѝ се сви. – Сега е силен. Продължава да се плъзга в мислите ми, превръщайки ме в него.
– Пий. – Венъм вдигна китката си към устата ѝ.
За пореден път удара на неговата уникална и брутално силна кръв ѝ помогна да изтласка ехото на достатъчно разстояние, за да може да функционира.
– Няма да мога да издържа дълго – предупреди го тя. – Той е много силен на това място. – Заседнал в слабото тяло на Холи, но залят със сила, която бе дремела след нападението.
– Тогава нека да приключим с разузнаването и да се махнем оттук.
Холи се обърна към стълбите, които спираловидно се издигаха до върха на кулата. Бяха тесни, но добре поддържани, а по дясната им страна минаваше метален парапет. Тя тръгна първа. Венъм не се опита да я спре.
„Той никога няма да ме ограничи. Той ще ми помогне да летя.“
„Това беше дар, който тя държеше здраво.“
Колкото повече се приближаваше към кулата, толкова по-трудно ставаше да игнорира силния натиск в гърдите си. Холи разкопча ципа на якето в напразно усилие да облекчи този натиск. Киселиннозелена светлина избликна от нея, пронизвайки тъмнината. Тя проблесна върху желязото на огромния катинар, който висеше на вратата на помещението с кулата.
„Счупи го.“
Вкопчила ноктите на едната си ръка в дланта, Холи измъкна макетното ножче с другата, после избута клечката за зъби с помощта на нокътя на палеца си.
– Още една ключалка за отключване – каза тя на Венъм. Нямаше как да скрият счупен катинар, а те бяха обещали да не оставят следи от присъствието си.
Венъм приклекна, за да започне.
Отне му достатъчно време, за да започне да се стича пот по слепоочията ѝ, а налягането вътре в нея да се превърне в котел. Съблече якето и раницата си и остави и двете до вратата. Венъм отключи катинара точно тогава и го сложи тихо до вещите ѝ, преди бързо да свали раницата си и да я постави до нейната.
Изправи се на крака и сложи ръка на дръжката на вратата.
– Аз ще отида пръв.
Холи кимна, защото трябваше да влезе вътре, а споразумението беше най-бързия начин да си го осигури.
Венъм хвана брадичката ѝ и се увери, че очите ѝ са втренчени в неговите.
– Вземи си толкова кръв, колкото ти е необходима, за да запазиш контрол.
Едва след като тя кимна, той отвори вратата.
Помещението вътре беше осветено само от киселиннозелено сияние. Отначало Холи си помисли, че това са гърдите ѝ… но тази светлина идваше от нещо в центъра на кръглото пространство. Стиснала злобно ръката на Венъм, тя се вгледа в ужасяващата гледка, която я посрещна: детско креватче. Бяло и деликатно.
Стомахът ѝ се сви. Бебе?
Не. Моля, не.
Тя усети как Венъм си пое дъх и после двамата тихо се приближиха, достатъчно близо, за да погледнат надолу в това ужасяващо креватче. Само че… удариха нещо, преди да се доближат до това, което лежеше в креватчето. Срещу тях избухна бариера, която ги отблъсна с такава сила, че двамата се спънаха, едва се държаха на краката си. Цветът ѝ беше блестящ бронз, който напомни на Холи за крилата на Михаела. Докато гледаха, тя се оформи в решетка, която обгърна цялото креватче в кълбо от блестяща сила.
– Какво е това? – Холи вдигна пръсти към бронзовата сила, но не я докосна.
– Изглежда, че Михаела може да оставя след себе си статични частици от силата си. – Венъм сканира блестящата структура. – Вероятно е способност, родена в Каскада, иначе досега щеше да има слухове за нея. Предполагам, че в някакъв момент ще ѝ се наложи да презареди конструкцията.
Холи вече не се интересуваше от отговора, въпреки че беше задала въпроса. Зеленото сияние в яслите я зовеше. Сърцето ѝ се разтуптя, гърдите ѝ пулсираха, тя се приближи достатъчно, за да погледне през решетъчната клетка… и видя деформирана и изкривена… Не беше дете.
То нямаше глава. Нямаше очи. Нямаше нос. Нямаше крайници. Няма гръден кош. Няма бедра. Няма гръбначен мозък.
Не приличаше на нищо човешко, безсмъртно или дори животинско. Не беше нищо друго освен буца глина, сбита и превърната в месо. Но тази изкривена буца плът се издигаше и спадаше в модел на дишане, а бледокафявата ѝ кожа беше крехка като на бебе под киселиннозеленото сияние.
В центъра му стърчеше изкривена и отвратително мека на вид кост, която смътно напомняше формата на крило. Но това не беше крило. И какво беше това? Върхът на пръст на възрастен човек, снабден с твърд, квадратен нокът, стърчащ под влажния блясък на участък от плът, който сякаш гниеше под фалшивия живот на киселинното сияние. И о, Боже, от другата му страна стърчаха три зъба на възрастен човек.
Как можеше да диша? Нямаше нито нос, нито уста. Нямаше мозък. Как може да е живо?
Стомахът ѝ се сви.
Надигайки се, Холи започна да се отдръпва… а крилата се разтягаха, разтягаха и изтръгваха от нея, преди да успее да направи нещо, за да се пребори с миграцията.
– – –
Венъм видя как гърба на Холи се скова, гръбнака ѝ се изви в опасна крива. Устата ѝ се отвори в беззвучен писък, а от всяка клетка на тялото ѝ се изсипаха копия от киселинна зелена светлина. Дори когато се придвижваше към нея с нечовешка скорост, светлината се сля в един-единствен плътен лъч и започна да струи към решетката.
Решетката я отрази обратно в Холи с жестока сила.
Тя се разтрепери, от носа и очите ѝ потече кръв, но тялото ѝ се огъна отново почти веднага, киселиннозелената енергия удари отново решетката. Венъм беше готов, когато този път беше отблъсната. Той сграбчи Холи в частта от секундата, след като силата се върна, но преди да си върне контрола.
Свърза се с очите ѝ. Но, както се страхуваше, Холи беше имунизирана срещу способността му да хипнотизира. Очите ѝ заблестяха, когато силата отново се надигна. И там, където ръката му се притискаше към стомаха ѝ от опита му да я улови, той усети влага. Не беше нужно да гледа, за да разбере какво е това.
Всеки вампир познаваше острия метален привкус на кръвта.
Енергията в нея буквално я разкъсваше в неистовите си усилия да стигне до енергийния… съд в бронзовата решетъчна клетка. Венъм взе решение за част от секундата. Той хвана гърлото на Холи с една мощна ръка и стисна силно, като прекъсна притока на кръв. Тялото ѝ се свиваше в хватката му почти минута, преди да се отпусне.
Човек щеше да е мъртъв.
Той разчиташе на факта, че Холи не е човек. Защото, ако я беше убил… Болка, каквато никога повече не бе очаквал да изпита, го разкъса, докато я вдигаше на ръце и я носеше към другия край на стаята. Постави я на седалката до прозореца и провери пулса ѝ.
Облекчението беше студен удар в корема му.
Тя беше жива и сиянието беше спряло. Това го накара да повярва, че нещото вътре в нея е имало нужда тя да е в съзнание, за да направи това, което е правело. Което означаваше, че собственото му съзнание не е цялостно, не може да съществува, без да е паразит. Както при пулсиращия ужас в детското креватче, то беше изкривено и създадено от парчета. Трябваше да използва Холи като гостоприемник. Обаче, подобно на насекомо, което изригва от тялото на гостоприемника си, след като го е погълнало отвътре, то щеше да я убие в опит да се измъкне.
Оставил Холи на стола, Венъм отиде да погледне отново през решетката; трябваше да предаде на сир всички възможни подробности. Интуицията му подсказваше, че това нещо не би трябвало да съществува и не е живо в нито един познат смисъл, а издигането и спадането под кожата му имаха само повърхностна прилика с дишането. Докато наблюдаваше, това издигане и спадане пулсираше и изчезваше в случайни неравности, пулсираше и изчезваше. Трептеше.
А под повърхността долови оттенък на гнило зелено: разпад.
Всички детайли, съхранени в съзнанието му, Венъм премина към следващото нещо в списъка си и докосна директно бронзовата решетка. Тя го отхвърли назад към стената, но той се беше подготвил за този изход и се претърколи с вещерска плавност. Беше бил с Рафаел достатъчно дълго, за да определи силата, която го бе отблъснала, като архангелска.
Нямаше да се справи с нея.
Което му оставяше само един избор: трябваше да измъкне Холи оттук, преди тя да дойде в съзнание и злокачествената енергия в нея да започне отново да се опитва да се свърже с тази друга част от себе си. Освен това трябваше да я държи далеч от него, докато успее да поговори с Рафаел и да намери решение, което да не завършва със смъртта на Холи.
Защото Венъм не беше съгласен с това.
Като държеше ухото си отворено за някакъв знак, че Холи идва в съзнание, той отиде до прозорците около кулата, за да види дали може да отвори някой от тях. Отговорът не беше добър: както си беше помислил по-рано, прозорците бяха заварени. Освен това бяха проектирани така, че счупването на стъклото нямаше да има реален ефект – стъклата бяха твърде малки, за да може да премине нещо по-голямо от птица, а самата рамка на прозореца беше от дебел метал.
Михаела ясно разбираше, че не може да позволи на това същество да избяга. Защо тогава му позволяваше да съществува? За да има власт? Или е обичала Юръм достатъчно, за да се надява на завръщането му?
Нищо от това не беше важно в това време и на това място.
Само Холи имаше значение.
Венъм щеше да я изведе по същия начин, по който бяха влезли.
Винаги е обичал предизвикателствата, помисли си той мрачно.
Върна се в стаята и се увери, че не са оставили следи от присъствието си. Беше очевидно, че Михаела не е била психически свързана с енергийната решетка, иначе стаята щеше да се напълни с охранители минута след влизането им. След като се увери, че по пода не лежат капки кръв на Холи, които да я издават, той вдигна тялото ѝ и излезе от стаята, след което го постави на земята и внимателно заключи катинара в същото положение, в което го беше намерил.
Вкарването на Холи обратно в якето ѝ и закопчаването на ципа се оказаха достатъчно лесни; той си направи забележка да я закача, като я нарече кукла. Тя го гледаше с кинжали, преди да му отвърне с някакъв също толкова остроумен рипут. Опаковката ѝ беше проблем. В нея обаче нямаше много повече от храна и дрехи за смяна, след като якето ѝ беше излязло. Затова той изпразни всичко в собствената си по-голяма раница, след което успя да натъпче там и нейната празна раница. Нахлузи я, вдигна я отново и се опита да не погледне лилавата синина на врата ѝ.
Той беше направил това.
Той, мъжа, който много внимаваше във времето никога да не остане без съвест, никога да не се отнася към жените като към стоки за еднократна употреба. Сестрите му може и да го бяха изоставили, но това не променяше факта, че той беше мъж, който бе израснал, знаейки, че е негов дълг да се грижи за тях, а не да им вреди.
– Съжалявам, котенце – промърмори той и потърка бузата си в косата ѝ, преди да тръгне надолу по стълбите.
Да стигне до дъното не беше проблем – Холи не тежеше чак толкова много. Беше доста дребна, въпреки че изглеждаше толкова огромна, когато се събуждаше и му се нахвърляше. Като я постави отново на земята, след като се справиха със стълбите, с гръб към стената, той рискува да отвори вратата на най-малката част.
Двама ангели стояха на петдесетина метра в далечината.
Венъм реши да изчака. От това, което беше видял досега, тази кула беше недостъпна за всички. Работата на ангелите беше да гарантират, че никой няма да пробие къщата и да стигне до яслите горе. Освен това Михаела беше оставила огромен предупредителен знак с онази бронзова решетка. Като се има предвид репутацията ѝ на креативна и жестока в наказанията, той не мислеше, че хората ѝ ще пренебрегнат заповедите ѝ.
Не и докато Венъм не им даде повод да проверят кулата.
Проблемът беше да задържи Холи в безсъзнание достатъчно дълго, за да я отдалечи от небитието в яслата. Венъм не беше забравил крилете, които пламнаха в гърдите ѝ в Сентрал парк, но това беше мимолетно. Силата не бе опитала да извърши пълно превземане, докато не се бе доближила до приемника. И едва вътре в крепостта спомените бяха започнали да се сливат със собственото съзнание на Холи.
Час по-късно, след като търпението ѝ бе продължило с викове, очите ѝ започнаха да се отварят.
– Съжалявам – прошепна отново той и я задуши, за да не дойде в съзнание.
Сълзите запушиха гърлото му, заплашваха да се търкулнат по бузите му за първи път от повече от три века.
Назад към част 29 Напред към част 31
