Глава 30
Минута след това, жлъчката все още изгаряща гърлото му, той погледна към коридора. Двамата пазачи бяха изчезнали. Осмели се да протегне глава, за да провери дали целия полуетаж е чист. Да. Осъзна, че ангелите сигурно са решили да разперят криле, като полетят надолу.
Но скоро щяха да се върнат.
Той преметна Холи през рамо, като се измъчваше от пораженията, които нанасяше на и без това наранения ѝ корем, и дръпна вратата зад себе си. Беше използвал чакането, за да я поправи отвътре, така че да се заключи зад него, но провери, за да се увери. След това бързо и мълчаливо се насочи към мястото, откъдето бяха влезли в крепостта.
Районът все още беше празен, а прозореца – отворен.
След като постави Холи до една стена, той смъкна раницата си, извади куката и въжето, след което закотви куката възможно най-силно. Вече бяха оставили няколко следи. Другите бяха неизбежни, но се надяваше никой да не погледне твърде внимателно към този перваз на прозореца в края на далечен коридор.
Слизането с Холи нямаше да е лесно, но накрая реши да премести раницата си отпред и да я върже за гърба си с допълнително въже. Това нямаше да е най-удобното положение за нея и вероятно щеше да се събуди с адски болки в гърба, но щеше да е жива. Раницата и Холи бяха на мястото си и той изчака момент, в който в небето нямаше крила, които да са достатъчно близо, за да го забележат.
Изминаха десет мъчителни минути, преди небето да се проясни.
Венъм се люшна през прозореца.
С тежестта върху него въжето разкъса дланите му. Той почти не го усещаше. Упражненията му го бяха втвърдили към много други видове болка. Когато си вързан, а след това върху тялото ти се хвърлят разярени гадини и кобри, чиито зъби се впиват отровно в незащитената ти плът отново и отново, докато познаеш само агонията и ужаса… Е, не бяха много кошмарите, които можеха да ужасят Венъм, и малко болката, която дори се доближаваше до дестабилизиращата.
Той се движеше с предвечна скорост.
Краката му се приземиха на тревата, без да се чуе тревожен вик. Развърза Холи и я постави на тревата, след което завъртя раницата си в правилната позиция, преди да замахне с въжето в силна вълна, предназначена да изхвърли куката.
Тя издържа.
Опита отново – движението, което бе практикувал, практикувал и практикувал отново през вековете. Глупавото нещо не помръдна.
Венъм си пое дълбоко дъх, посегна към ледената студенина на съществата, които го бяха белязали, и щракна отново.
Въжето се плъзна надолу, а куката падна.
Хвана я, нави въжето и го закачи на раницата си, като внимаваше да го направи така, че да не нарани Холи, когато я прехвърли през рамо. Което направи в следващата минута. Тя изстена по средата на бягането му през овощната градина, но той не спря. А когато се сблъска с един пазач, той хипнотизира вампира, без да се замисля, като даде на мъжа почти същите наставления, които Холи даде на другия пазач: Не си видял нищо друго освен котка. Не е имало натрапници.
След един удар на сърцето той изчезна, изгубен в тъмнината. Стигна до дърветата, като използваше скоростта на змия, като определяше времето на движението си, за да избегне промушванията на летящите над главите им ангели. Не спря нито веднъж под короната на дърветата. Макар че обикновено използваше скоростта си само в спорадични изблици, тази вечер тичаше на пълни обороти, докато тялото му издържаше.
Това не беше безкраен период. Беше само на около триста и петдесет години и все още растеше в силата си. Когато най-сетне спря и погледна назад, видя крепостта, но тя вече беше замък-играчка, разстоянието, което бе поставил между небитието в креватчето и Холи, беше значително.
– Венъм.
Освобождавайки Холи от рамото си при този вял звук, той я настани с гръб към едно дърво и притисна лицето ѝ в ръцете си.
– Говори ми, котенце. – Излизаше като молба.
Тя вдигна ръка, за да я свие слабо върху китката му.
– Къде… – Гласът ѝ беше дрезгав.
– Чакай. – Като свали раницата си, той извади бутилка с вода и ѝ помогна да намокри гърлото си. – Така по-добре ли е?
Слабо кимване, главата ѝ се обърна в посока към крепостта.
– Все още го усещам. – Гърдите ѝ засияха.
– Можеш ли да се бориш?
Напрегнат миг, преди да кимне.
– Да. Той не е толкова в главата ми. – Още един дъх, който прозвуча твърде грубо, не съвсем правилно, увреждането на гърлото ѝ беше очевидно.
Студен дълбоко в себе си по начин, който нямаше нищо общо с неговото Създаване, Венъм погали кичурите коса от лицето ѝ. „Трябва да проверим гърдите и стомаха ти.“ Знаеше, че я наранява още повече, като я носи на рамо, но това беше единственият начин да я изведе на безопасно място.
Холи не му се противопостави, когато той разкопча якето ѝ и внимателно издърпа черния топ, който носеше под него. Единствената милост беше, че кръвта не беше засъхнала, така че той не разкъса плата от нея. Не му трябваше фенерче, за да види щетите – гърдите ѝ светеха в киселиннозелено, осветявайки кожата ѝ.
По кожата се разстилаха пукнатини.
Сърцето ѝ беше епицентъра на кървавия трус.
Зъбите на Венъм се забиха в долната му устна не заради аромата на кръвта ѝ – макар че Холи миришеше много добре, а защото, виждайки я наранена, в болка, това правеше с него неща, които не беше позволявал на никого да прави от векове. Тя беше крехка, Холи.
Венъм не се въртеше около крехки хора.
Той вдигна китката си към устата ѝ.
– Пий.
Очите ѝ се срещнаха с неговите, а болката в тях беше изгаряща.
– Вече неведнъж съм вземала кръв от теб. – Намръщен поглед, който я накара да изглежда отново себе си. – Не можеш да бъдеш слаба, ако искаме да оцелеем.
Венъм се ухили, възлите на мускулите му леко се облекчиха.
– Ще са необходими повече от няколко ухапвания от теб, за да ме отслабиш.
Когато тя продължи да се колебае, а упоритата линия на челюстта ѝ беше една от тези, които той познаваше отблизо, той посегна към раницата си и извади бутилка с кръв в изолиран носител.
– С любезното съдействие на Ашуини. Тя каза, че може да ми потрябва. – Приятелката на Елена – ловеца и съпруга на Джанвиер – имаше това, което майката на Венъм би нарекла „третото око“, така че Венъм не се бореше с допълнителното тегло, създадено от двете изолирани бутилки.
– Първо я изпий – нареди Холи, а дишането ѝ беше неравномерно. – Предпочитам… Не обичам да пия така.
Без да си губи времето да спори, когато я боли, Венъм отвинти капачката на бутилката и започна да я гълта… само за да я изтръгне от устата си със свиване на устните.
– Ароматизирана е.
Устните на Холи се изкривиха, а в очите ѝ блесна искра.
– С какъв вкус?
Той върна отвратителното нещо до устните си и отпи глътка.
– С подправки. – И, прие с неохота, вкуса не беше толкова лош. Отпи още. И си помисли за дома. За топлината на голямата кухня на гостилницата, когато майка му хвърляше в тенджерата канела, карамфил и кардамон по време на Дивали. Фестивалът на светлините, изпълнен с цветове, радост и най-сладки аромати, винаги е бил любимото му време от годината.
Холи протегна ръка, за да я сложи върху неговата, хватката ѝ беше слаба, но здрава.
– Какво е?
Венъм не говореше за миналото си. То отдавна беше погребано и превърнато в прах. Но в този момент, с подправките, които се задържаха на езика му, и спомените, които се разгръщаха с топла скритост в него, той не можеше да мълчи.
– Дом – прошепна той. – Тази кръв ми напомня за дома. – Усмивката му бе съставена от равни части тъга и щастие. – Много отдавна.
– Позволи ми да опитам.
Той не ѝ даде бутилката. Наведе се напред и притисна устните си към нейните. Свободната ѝ ръка се приближи до бузата му, тя прие нежната му целувка и когато се разделиха, очите ѝ бяха влажни.
– Липсва ти.
– Да. Понякога. – Сега Ню Йорк беше неговия дом. Там живееше семейството му – Седемте, Рафаел, Джанвиер, дори няколко от по-младите идиоти, но част от него винаги щеше да бъде онова момче, което бе достигнало зряла възраст в една гостилница по Пътя на коприната. Горещият въздух, звука на гласовете, издигнати в разговор на хиляди различни диалекти и езици, цвета и хаотичната дивотия, пронизващата звездна светлина, толкова далеч от дима и праха на големия град, спомените щяха да живеят в него завинаги.
– Можеш ли да се върнеш?
Холи нямаше представа какво пита. Той поклати глава.
– Не вкъщи. Не мога да се върна у дома.
Пръстите ѝ се стегнаха върху неговите.
– Но мога да отида в Индия – каза той и отново отметна косата ѝ назад. – Нейха ме харесва. Тя ми се обажда и Джанвиер ѝ дава чар и хитрост. Така и не разбрахме кой от нас кой е.
– Винаги съм искала да отида в Индия – каза Холи на поредния си разтреперан дъх. – И в Китай. Прабаба ми и прадядо ми са дошли от място, наречено Сиан.
– Ще отидем. – С това обещание Венъм прокара пръсти по посинялото ѝ гърло. – Съжалявам.
Хващайки ръката му, тя притисна неочаквано сладка целувка в дланта му.
– Не. Благодаря ти, че ми помогна да остана Холи. А сега пий.
Венъм допи бутилката с кръв, в която се съдържаше някаква магия, която го бе накарала да говори за миналото – и съзнателно мислеше за бъдещето, което искаше, бъдещето, за което щеше да се бори до смърт, за да го спечели.
– По време на пътуването ни до Индия – каза той – ще караме мотор по улиците на Делхи, избягвайки бикове, теглещи каруци, и вретеновидни рикши, и претенциозни вампири в градски коли, и ще изненадаме Нейха с теб. Само трябва да внимаваме тя да не се опита да те задържи.
Зъбите на Холи се впиха в китката му, когато той я вдигна. Тя стискаше тази китка, сякаш беше скъпоценност, която можеше да бъде наранена. Толкова странна беше Холи. Тя караше сърцето му да го боли по начини, които той би сметнал за невъзможни. Но докато тя пиеше, той виждаше как пукнатините в тялото ѝ започват да се заздравяват сантиметър по сантиметър.
Тя пиеше повече, отколкото обикновено, а когато прокарваше език по раната, за да ѝ помогне да заздравее, го правеше с изключителна нежност. Той се усмихна.
– Внимавай, котенце. Започни да се държиш мило с мен и ще започна да си мисля, че ме харесваш.
– Ще го обмисля, гаднярче.
Усмихвайки се, защото тя се беше върнала, той се изправи и протегна ръка.
– Можеш ли да се движиш?
Тя прие помощта му и бавно се изправи, след което се сгъна също толкова бавно.
– Да – каза тя накрая. – Чувствам се посиняла, а плътта по гърдите и корема ми е нова и крехка, но не съм слаба. Просто ще трябва да внимавам да не разкъсам раните.
Докато тя говореше, той преглеждаше пакета.
– Ето – каза той, след като намери черната блуза с дълъг ръкав, която беше донесла със себе си като премяна. – Трябва да почистим и кръвта от теб.
Като свали якето си, тя съблече окървавената си връхна дреха. След това използва вода от почти празна бутилка, за да избърше с гъба засъхналата кръв.
– Чиста ли съм?
Венъм погледна малката ѝ, елегантна, съвършена форма. И искаше да я ухапе по начин, който нямаше нищо общо с оцеляването.
– Обърни се.
Когато тя го направи, той кимна.
– Кръвта е изчезнала. – Капките щяха да потънат в колана на дънките ѝ, но това не беше нещо, с което можеха да се занимават точно сега.
– Колко е попаднало върху якето ти? – Попита той, след като тя облече чистата тениска.
Оказа се, че вътрешната подплата на якето ѝ е водоустойчива и те успяха да я избършат с помощта на вече влажната горна част. Колкото и близо да бяха, аромата ѝ се сви около него като котето, което той я наричаше. Искаше му се да я повали в прегръдките си и да я изследва, да разбере дали страстното, очарователно, защитно привличане, което изпитваше към нея, се е превърнало в онова най-ценно нещо: дом.
Но първо трябваше да я отведе на безопасно място.
Взе окървавената връхна дреха, която бяха използвали като парцал, и каза:
– Ще се върна след пет минути. Ако се появи нещо опасно, отрови го с тези детски зъби.
Звукът от нейното ръмжене остана с него, докато той се скриваше в дърветата, а целта му беше водният път, който бе зърнал малко преди да спре. Там. Малък поток, който се спускаше през скалите. Големият сив вълк, който стоеше от другата страна, не беше изненада, не и в този район. Очите му блеснаха в очите на Венъм, докато Венъм измиваше горната част; така щеше да се отърве от концентрираната миризма на мокро желязо. Вампирите имаха добри носове, но не бяха кръвожадни кучета. Това би трябвало да попречи на вампира да използва следата на миризмата им, за да организира преследване.
Случаят щеше да е друг, ако Михаела имаше на работа някой от родените ловците, но бившата кралица на Константинопол и настоящ архангел на Будапеща имаше странно сляпо петно, когато ставаше дума за ловци. Тя използваше услугите на Гилдията и според ловците, които Венъм познаваше, се отнасяше учтиво към ловците на нейна територия. Въпреки това тя нямаше някаква по-дълбока връзка с Гилдията.
От друга страна, Кулата също нямаше, докато Рафаел не се влюби в смъртен ловец и света не се обърна с главата надолу. Повечето смъртни, дори най-силните, стояха настрана от безсмъртните. Това беше добре за здравето им.
– Добър лов, приятелю – каза Венъм на вълка отсреща, този, който беше останал на място, но не беше направил агресивни движения – подобно на разпознатото, и вълка знаеше, че Венъм не е плячка.
Секунди по-късно той вече се връщаше при Холи. Намери я седнала с раницата, якето ѝ беше облечено, но отворено; зеленото сияние продължаваше да пулсира. Тя не беше извадила раницата си от вътрешността на неговата, вероятно добре осъзнаваше, че ще ѝ трябва цялата ѝ сила само за да се придвижи, но изглежда препакетираше.
– Подредих го така, че нещата, които може да ни трябват най-напред, да са най-отгоре – каза тя, без да вдига поглед.
Венъм знаеше, че мълчи, когато се движи.
– Откъде знаеш, че съм тук?
Повдигна рамене.
– Усещах те.
Без да се притеснява от това, когато обикновено би бил друг, той пристъпи и се наведоха, за да погледнат.
– Защо сложи онази бутилка с кръв близо до върха? – Тя беше неотворената. – Вече изпих една.
– Не мисля, че ще остане студена и годна за повече от може би до сутринта, така че трябва да я вземеш тогава. – Злобна усмивка нагоре към него. – Чудя се какъв ли е вкусът?
– Никога повече няма да приемам подаръци от Ашуини – промълви Венъм, но, разбира се, това беше лъжа. Той би приел всичко, което му даде ясновидката. Никой не я наричаше така, но всички знаеха, че тя е именно такава. Ашуини виждаше неща, които все още не се бяха случили, и ако тя те харесваше достатъчно, за да ти предложи помощ, щеше да бъдеш глупак, ако не я приемеш.
Разбира се, мотивите на Ашуини невинаги бяха праволинейни.
– Казвала ли ти е нещо? – Попита Холи, докато слагаше влажния ѝ, но чист от кръв топ в найлонова торбичка, която после пъхна в предния джоб на раницата.
Направи дълга пауза, преди Холи да кимне.
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш? Това може да те накара да се замислиш за същността на съдбата, предназначението и свободната воля.
Венъм веднага се заинтригува.
– Кажи ми.
Назад към част 30 Напред към част 32
