Глава 31
– Един ден – започна Холи – след като бяхме спретнали спаринг на моравата при нея и Джанвиер, а аз седях на тревата, гледах надолу към Хъдсън и ми беше тъжно за живота, който никога нямаше да имам, Ашуини седна до мен и каза: „Холи“.
Дивите зелени очи срещнаха неговите.
– Тогава все още бях Скръбта, но в онзи ден тя ме нарече Холи много конкретно. Не я поправих, защото тя имаше такъв тон в гласа си, който ми казваше да мълча и да слушам. И тя каза…
– Вече два пъти те удуших – промърмори Венъм с убийствена коприненост, макар че все още не беше съвсем наред с това, което беше направил, за да я спаси от съществото в нея. – Казват, че третия път е на късмет.
Смехът ѝ беше безразсъден и безстрашен и той искаше да я изпие, докато този смях не стане негов собствен.
– Толкова силно се бях съсредоточила върху нея – каза тя с усмивка, която се задържа на устните ѝ. – Тялото ми почти трепереше, за да чуе какво има да ми каже – моето бъдеще? Моята смърт? Какво? Накрая Аш отвори уста и каза: – „Не забравяй да научиш хинди“.
Венъм примигна.
– Какво?
– Ами. – Раменете ѝ се разтресоха. – Щях да я сметна за напълно луда, освен че бях около Аш достатъчно дълго, за да разбера, че когато каже някое от странните си неща, трябва да я слушаш. Затова се записах в един онлайн клас. – Последното изречение беше изречено на езика на родината на Венъм.
Нещо огромно се разпростря в него, диво радостно нещо без име.
– Върху акцента ти може да се поработи малко – каза той на същия език.
– И не можеш да говориш мандарин, така че млъкни.
Той отговори на този език и видя как очите ѝ се разширяват.
– Израснал съм по Пътя на коприната – напомни ѝ той. – Освен това съм прекарал повече от сто години в двора на Нейха, а тя има много придворни, които идват от другата страна на границата. – Не всички говореха същия диалект като Холи; трябваше да научи многобройни варианти – както и езиците, предпочитани в други части на Индия. – Наазир винаги казва, че не му харесва да не знае за какви тайни говорят хората. Аз също не искам.
Усмивката на Холи беше широко отворена и предизвикваше огромно удоволствие.
– Баба ми ме караше да посещавам училище по мандарин през цялото ми детство. Толкова се ядосвах, защото трябваше да прекарвам съботните си сутрини там, вместо да гледам анимационни филми. – Тя изрече думите на смесица от трите езика, които споделяха. – Но когато пораснах, се зарадвах. Мога да говоря с нея на езика, който тя е използвала със собствената си майка. И това е нещо специално, разбираш ли?
Венъм разбра.
– Джанвиер говори хинди, както и Ашуини – каза ѝ той. – Повечето от Седемте също го владеят отлично. Част от това е, че те са достатъчно възрастни, за да са имали време да научат няколко езика…
– Но останалата част е, защото са твоето семейство – каза Холи и вдигна ръка, за да прокара пръсти по бузата му. – И така, Яануу, време ли е да тръгваме? Също така, знаеш ли, че зад теб има вълк?
– Той просто е любопитен за другите хищници на неговата територия. Не го предизвиквай с визуален контакт, но и не изглеждай слаба. – Венъм погледна назад, за да даде на вълка да разбере, че са наясно с него. – Иска да се увери, че само минаваме оттук.
Венъм дръпна раницата и се изправи.
Приемайки протегнатата от него ръка, Холи я използва, за да се изправи.
– Нашето убежище на разстояние, което можем да изминем пеша ли е?
– Да. Но може да не успеем да стигнем преди зазоряване. – Холи беше по-слаба, отколкото би трябвало да бъде, дори когато кръвта му се преплиташе с нейната. – Ще трябва да лагеруваме в гората, ако има някакъв шанс да ни хванат на открито.
– Да, това би било гадно, след като успешно сме се справили с тайното проникване в дома на архангел. – Придърпвайки качулката на якето си върху косата си, Холи закопча ципа на якето, така че лицето ѝ да бъде прилежно обрамчено, а тялото ѝ да представлява елегантен черен контур. – Да го направим.
Започнаха да тичат, вълка тичаше заедно с тях повече от час, преди да се откъсне, за да се върне на територията си. Венъм поддържаше темпото, което и Холи можеше да поддържа. Тя се справяше по-добре, отколкото той очакваше. Дори и с пълни сили нямаше да е толкова бърза, колкото него – но щеше да е достатъчно бърза, за да се забавлява.
Прелитайки над един дънер на пътя им, тя се обърна, за да му се усмихне през рамо.
Той ѝ отвърна с усмивка и двамата побягнаха.
От време на време над главите им прелитаха крила, а когато го правеха, двамата се привеждаха ниско и ставаха неподвижни. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-малко светеха гърдите на Холи – Венъм знаеше това, защото разкопчаваше ципа и проверяваше от време на време, докато по времето, когато навлязоха в малко планинско село, от тялото ѝ не пулсираше киселинно зелено.
Зората висеше като червена линия на хоризонта, но беше достатъчно далеч, за да може фермерите, които отглеждаха кози в тези планини, още да не са се събудили. Венъм и Холи се движеха като сенки през селото, като не спираха, когато кучетата лаеха.
Отдавна бяха изчезнали и се бяха върнали в горите, преди някой да помръдне завеса в отговор на кучешката аларма. Ако някой ги беше видял, щеше да забележи само два тъмни силуета. Венъм беше прибрал плетената шапка върху косата си и се беше постарал да държи очите си отворени само на косъм, за да не може никой да го разпознае.
Слънчевите очила преди разсъмване щяха да бъдат улика.
На сигурно място сред дърветата, на известно разстояние от селото, те спряха, за да може Венъм да изпие втората бутилка кръв, след което Холи щеше да се нахрани от него, за да продължи възстановяването си. Преди това ѝ даде пакетираната храна, която беше донесла със себе си: никога не забравяше, че Холи не е вампир в познатия смисъл на думата, има нужда и от истинска храна. Докато тя хрупаше пакетче сирене и крекери, той отвори бутилката с кръв и – предупреден от последната бутилка – отпи предпазлива глътка.
Кренвирши, кафе и печени ядки.
Той се засмя.
– Този път Ашуини ми даде Ню Йорк. – Още един дом на сърцето му. Изпи я без колебание, после целуна Холи отново, за да може и тя да я вкуси. И за да може той да я вкуси.
Тя облиза езика си игриво срещу неговия.
– Ще се отдадем ли на диво-неподходящ секс в движение?
Той заби зъбите си в долната ѝ устна, точно толкова, колкото да я ужили.
– Ауч. – Тя му отвърна със същото и когато се разделиха, и двамата бяха задъхани.
– Легло – каза копринено Венъм. – Искам легло и време. – Луксът да я гали нежно, бавно, да я попива.
Дъхът на Холи секна.
– Тогава да го преместим.
– Първо се нахрани. – Но той не ѝ подаде китката си.
Вместо това направи нещо, което никога не беше правил… освен с нея. Наведе се, за да може тя да се нахрани от гърлото му. Тънките ѝ пръсти се извиваха около врата му, мекия ѝ дъх целуваше кожата му, а аромата ѝ се носеше около него като на любяща котка.
И без това твърдия му член се втвърди като камък, когато тя впи малките си зъби във вената му. Да я храни, да се грижи за нея, това му доставяше толкова голямо удоволствие, че знаеше, че е в беда отвъд всичко, с което някога се бе справял. Независимо от това той притисна главата ѝ към себе си, наслаждавайки се на удоволствието от интимната кръвна целувка.
Тя не бързаше, отпиваше бавно, вместо да преглътне и да приключи с това.
Когато прекрати целувката, тя бе с притискане на устните си към кожата му.
– Добре – каза тя с хрипкав тон, който го погали точно както трябва – може би ще ми хареса да пия кръв при някои много ограничени обстоятелства. – Погали гърлото му. – Ще се храниш ли от мен?
Венъм потръпна.
– Когато сме в безопасност. – Нямаше да приеме много, действието беше по-скоро предложение и приемане, отколкото прехрана.
Тя отново се втренчи в гърлото му, малка и свирепа и странно нежна с него.
– Искам да се свия и да заспя.
– Скоро. – Принуждавайки се да прекъсне контакта кожа в кожа, той си пое бързо дъх, преди да се изправи, като същевременно я издърпа нагоре. – Почти сме там.
Двамата се отпуснаха в бърз бяг, като Холи се движеше по-плавно след прясната инжекция кръв и храна. Разстоянието до отвратителното същество в яслите вероятно също ѝ помагаше; колкото по-малко сили трябваше да изразходва, за да се бори извънземната енергия да не я завладее, толкова повече имаше за себе си.
Двамата стигнаха до целта си точно когато истинската зора разлюля света в копия от горящо злато и яркочервено. Тази цел беше една хижа дълбоко сред дърветата. Имаше и други къщички, разпръснати из гората, но всички бяха достатъчно отдалечени една от друга, за да се осигури уединение. Притежавани от най-богатите, тези хижи бяха зимни домове, предназначени за ски сезона.
Същинските писти се намираха на кратко разстояние, което означаваше, че гората около хижите беше гъста и скриваше къщите в буйна зелена самота.
Случи се така, че богатия вампир, който притежаваше тази хижа, беше част от мрежата от шпиони на Джейсън. Веднъж Венъм бе попитал шпионина на Рафаел, колега от Седемте, как може да е сигурен, че вампир, който толкова дълго е бил на територията на Михаела, сега може да е лоялен на Рафаел.
– „Михаела има своите моменти – беше казал Венъм – но в по-голямата си част тя не е зла и защитава невинните на своята територия.“
– „Тя също така изгаря вампири живи и използва кожата им, за да си прави кесии“ – бе отговорил Джейсън, а крилете му се сливаха с нощта, докато стояха на балкона на кулата в безлунна вечер.
Повдигайки рамене, Венъм бе казал:
– „Освен това.“
Очите на Джейсън действително блестяха с чувство за хумор, а племенната татуировка, която покриваше едната страна на лицето му, беше удивително произведение на фини извивки и точки.
– „Михаела поръча смъртта на вампир, когото нашия съюзник обичаше дълбоко“ – отвърна той накрая, а хумора се разми в хладен мрак. – „Това не беше заслужена смърт – Михаела беше капризна, когато даде заповедта, и макар че се извини след това, разкаянието ѝ не можа да вдъхне живот на мъртвия. Нашият съюзник и любовницата му бяха заедно в продължение на пет века и винаги бяха отдадени един на друг. Той никога няма да прости на Михаела за загубата, независимо колко дълго ще живее“.
Това имаше повече смисъл, отколкото един безсмъртен – или дори млад безсмъртен – би могъл да разбере. Любовта беше дар, който се срещаше рядко в техния свят, особено любовта, толкова истинска, че да продължи през вековете – това беше отвъд дар. Тя беше съкровище.
– „Михаела не разбира дълбочината на престъплението си“ – бе добавил Джейсън с шпионска тишина, докато очите му следяха един ангел с крила в пауново синьо и изумрудено зелено, който летеше с Елена около небостъргача на Легиона.
– „Тя никога не е обичала толкова силно, толкова отчаяно.“ – Страстта в гласа на Джейсън не беше нещо като огън, а като гръм, дълбок и силен. – „Тя смята, че той е преодолял това през стоте години след смъртта. Тя няма представа, че той всяка вечер седи на маса, подредена за двама, и пие кръв в пълно мълчание, докато гледа картината на любовта си, нарисувана три века по-рано от Аодхан.“
Очите на Венъм се насочиха към профила на Холи, която отдръпна качулката си и го простреля с дива усмивка. И той знаеше. Тя никога нямаше да му омръзне, не и през вековете, вековете и вековете. А ако спечелеше сърцето ѝ, свирепата ѝ дива природа щеше да му бъде безкрайно вярна. Никога, ама никога нямаше да се притеснява, че тя ще го отхвърли. Тя редовно щеше да го подлудява, но той щеше да бъде неин.
– Успяхме – каза тя, но не се отправи към широките стъпала, които водеха към верандата пред А-образната постройка. – Усещаш ли някаква опасност?
Венъм поклати глава, макар че тя беше най-опасното нещо в неговия свят.
– Безопасно е да влезем.
Холи се придвижи напред и спря, когато той не я последва.
– Хайде, гаднярче. – Смях в изражението ѝ, косата ѝ дъгообразни кичури по лицето, които се бяха измъкнала от плитката ѝ. – Очите ти са красиви в светлината на зората, светлозелен огън, примесен със злато.
Никой друг освен Холи не беше наричал очите му красиви. Зловещи. Поразителни. Уникални. Да. Но никога красиви. Не и до нея.
– А ти приличаш на еднорог котарак, който иска да се свие на кълбо и да заспи.
Изплезила език към него, тя изтича по стъпалата и след като намери скрития ключ точно там, където им бяха казали, че ще бъде, влезе в къщата. Той тичаше след нея в смъртоносна тишина. След като влязоха вътре, заключиха вратата и – въпреки че нуждата го блъскаше – той каза на Холи да се скрие под душа, докато той ѝ приготви нещо за ядене. Тя се нуждаеше от още гориво. Тялото ѝ твърде бързо изгаряше това, което вече имаше. Беше сигурен, че е отслабнала през нощта, защото скулите ѝ бяха толкова остри на фона на кожата.
– В тази „малка зимна хижа“ има поне три душа – каза му тя след кратко проучване, а очите ѝ се разшириха при идеята за такъв лукс. – Трябва и ти да използваш един от тях. Господи, някои хора са толкова дяволски богати.
Венъм се зачуди кога ли ще разбере, че той е богат. Усмихна се, като си помисли за подаръка, който ѝ беше поръчал – тя или щеше да го застреля, когато го видеше, или щеше да се засмее от забавна наслада.
Защото Холи щеше да го направи.
Взе душ набързо, облече се в чифт дънки и черна риза с дълги ръкави, които нави нагоре; в един от апартаментите за гости бяха оставени дрехи с различни размери за тези, които можеха да дойдат. Когато отиде в кухнята, откри, че тя е заредена с храна, както беше обещано. Ако някой от придворните на Михаела се усъмнеше в толкова много храна в дома на вампир, отсъстващия им домакин имаше готово обяснение: тя беше за човешките любовници, които той държеше за кръв и секс.
В това нямаше нищо необичайно. Според Джейсън жените никога не са знаели, че са буквално само удобства, както и димни завеси. Вампирът се отнасяше с тях учтиво и щедро за времето, през което висяха на ръката му, а когато дойдеше време да се разделят, се уверяваше, че са в добро положение.
– „Той ги използва за прикритие – беше казал Джейсън – но сърцето му никога няма да принадлежи на друг. Мисля, че живее само за да може да отмъсти на Михаела чрез такива методи, каквито са му достъпни.“
Венъм бе ставал свидетел на такъв вид любов във времето, но след Създаването си бе повярвал, че е неспособен на нея. Отвътре беше твърде студен, а гадовете и кобрите, които бяха част от Създаването му, го бяха белязали много по-дълбоко, отколкото повечето хора осъзнаваха.
Дълбоко приятелство? Лоялност? Вярност? Това той можеше да направи.
Но онази любов, която размеква човека и го прави уязвим? Любов, която е толкова интимна, че си пробива път в душата и се закрепва с милиони малки кукички? Любов, която не разбираше граници, не издигаше стени, разкриваше беззащитното си гърло? Как би могла да бъде способна на това една гад?
И все пак Венъм започваше да вярва, че не само е способен на това, но и че е създаден за него. Създаден да обича със същата неумолима воля, която бе подхранила психическото му оцеляване след немислимия ужас на неговото Създаване. Всичко, от което се нуждаеше, за да събуди сърцето си, за да включи този ключ на непреклонна преданост, беше една конкретна умна, свирепа и смъртоносна жена, която не приемаше никакви глупости и чийто огън беше толкова ярък, че обхващаше студенината му, без да мигне.
Холи Чанг. Скръбта. Котето. Холибери.
Без значение как я наричаше, тя беше най-опасния противник, с когото някога се бе сблъсквал.
Защото, щом веднъж се включи, той знаеше, че никога, никога няма да се изключи.
Назад към част 31 Напред към част 33
