Глава 34
Венъм и Холи прекараха следващите три дни в пашкул от уединение, който изолираше света и всички негови ужаси. Любеха се, играеха си, той ѝ готвеше всичко, което тя искаше да яде. Когато трябваше да поговори със семейството си, той седеше до нея, държеше я близо до себе си и ѝ даваше силата си, за да може да се смее с тях, без да издава битката на хоризонта, борбата за оцеляването ѝ.
– Ако умра – каза тя – ако единствения начин да удържиш Юръм е да ме ликвидираш, тогава искам да кажеш на семейството ми, че съм умряла при злополука. Обикновена катастрофа, която е изгорила тялото ми на пепел, катастрофа, която никога не съм очаквала. – Ръката ѝ в косата му, погледа ѝ му казваше, че знае точно колко ще му струва да спази това обещание. – Искам да вярват, че съм си отишла с усмивка.
Преследвайки целта си, тя каза на семейството си, че е дошла в Европа с Венъм на малко бягство. Романтично и забавно. Пропуснала е опасността, ужаса и кръвта. А когато всичко приключи, тя прибра телефона си, сви се в него и не говори за това, което щеше да се случи.
Венъм прекарваше часове в леглото с нея, просто я държеше, а тя на свой ред държеше него.
– Имах шест братя и три сестри – каза ѝ той на третата нощ, чаршафите се заплетоха около краката им и телата им се изравниха, диханията им се целуваха.
– Ти беше най-възрастния, нали?
Венъм кимна.
– Най-малките ми братя и сестри бяха още деца, когато реших да стана вампир. – Дори и сега беше трудно да погледне назад към това, което някога беше, към шумното, смеещо се семейство, което някога съществуваше.
– Разбираш ли, баща ми, той беше добър човек, но не беше най-добрия бизнесмен и не можеше да откаже на майка ми нищо. Нито коприна, купена директно от най-добрите търговци, нито скъпоценности, които привличаха погледа ѝ, нито най-пикантните подправки.
Набраздила челото си, Холи зададе въпроса, който той знаеше, че ще зададе – защото за Холи любовта не се стремеше да изолира до степен на слепота. Любовта беше широко отворени очи и сурова честност, която не допускаше бариери.
– Майка ти не се ли е чудила откъде идва всичко това?
– Тя беше убедена, че сме богати, но когато баща ми почина, открихме, че гостилницата ни е силно задлъжняла. – Венъм усети отзвука от този удар във времето. – Кредиторите, които той беше успял да успокои до този момент, поискаха незабавна продажба.
– Ти обичаше това място.
– Работех в кухнята от десетгодишен. Това беше моя дом. – Затвори ръка върху нейната, където тя я беше поставила на сърцето му, и си пое дъх, изпълнен с болезнен спомен. – Не че това имаше значение – в онзи момент дълговете бяха толкова големи, че една продажба щеше да ни остави бездомни бедняци.
Сълзи намокриха бузите на сестрите му.
Шок по лицата на онези от братята му, които бяха достатъчно големи, за да разберат страшната реалност.
Скръбните стенания на майка му.
– Като най-голям син трябваше да направя избор и единствения избор, който можех да направя, за да спася всички тях, беше да стана вампир. – Той си спомни как седеше сам в кухнята на гостилницата, сметките бяха отворени пред него, а сърцето му беше студено от осъзнаване.
– Как? – Намръщи се Холи. – Вампирите не получават възнаграждение преди изтичането на века служба.
– Нейха беше познато лице в гостилницата. – Архангел, който бе харесал готвенето на Венъм и чието покровителство даваше на гостилницата такъв престиж, че ако гостилницата се управляваше добре, никога нямаше да се окажат в такова мрачно финансово положение. – Говорих с нея за положението ни след смъртта на баща ми…
– Чакай. – Очите на Холи бяха широко отворени. – Просто си се качил да говориш с архангел, докато все още си смъртен? Забавно, но не изглеждаш ненормален.
Устните му се раздвижиха.
– Първия път, когато поиска да говори с готвача, след като спря в гостилницата, защото беше чула добри неща за нея от ескадроните си, току-що бях навършил седемнайсет и съм сигурен, че костите ми са се разклатили от ударите един в друг. – Никога през живота си не беше бил близо до някой, който да гори с такава жестока сила. – Но когато тя продължаваше да се отбива при мен… е, един готвач си има своето високомерие – а кое седемнайсетгодишно момче не би се надуло от самочувствие, когато един архангел открито се наслаждава на творенията му?
Смеейки се ласкаво, което му подсказа, че вижда момчето, което някога е бил, Холи каза:
– Значи, когато баща ти умря, вече беше свикнал да говориш с нея?
Венъм кимна.
– Мисля, че тя искрено съжаляваше за моята мъка, бях станал човек за нея, а не просто поредния смъртен, който щеше да съществува, а после да умре в един безсмъртен удар на сърцето. – Той не беше толкова сигурен, че тя наистина е знаела за някой друг от семейството му. – Когато ѝ разказах за положението ни, тя повтори поканата си да стана вампир – и предложи да ми изплати три четвърти от възнаграждението ми след договора. Това беше повече от достатъчно, за да покрием дълговете и да поддържаме кръчмата.
Кралицата на отровите беше разрешила и превръщането на жената, с която беше сгоден – сватбата беше уредена от бащата на Венъм само две седмици преди смъртта му. И този избор – да стане вампир или не – беше единствено на Анере. Никой не би я упрекнал в разваляне на годежа, не и при тези обстоятелства, но тя жадуваше за почти безсмъртие, беше във възторг от този шанс.
– Казвай каквото искаш за Нейха – промърмори Венъм, мислейки за ужасяващите мъчения на истинската си Създателка – но тя не е безкористна. Не е човек в какъвто и да е смисъл, но не е и зла.
– И след като си се продал в робство заради семейството си – отхапа Холи – те са ти обърнали гръб? – Това беше рязко изобличение.
Поклащайки глава, Венъм прокара пръсти през косата ѝ.
– Те не бяха изтънчени хора, Холи. Не са знаели, че може да съществува нещо като мен.
– Глупости. – Тонът на Холи не приемаше небивалици. – Родителите ми не знаеха. Сестра ми не знаеше. Нито пък братята ми. И все пак си станал свидетел на това как се отнасят с мен. Това, което семейството ти е направило с теб, е било ужасно, гадно нещо и ти имаш право да се ядосваш.
Венъм остана неподвижен.
През цялото това време, през всички тези векове, а той не беше признал, че дълбоко в себе си носи не само скръб, но и първичен гняв, че хората, на които би трябвало да може да се довери безропотно, са го изоставили в най-мрачния му час.
Освобождавайки треперещ дъх, той стисна здраво бедрото на Холи и каза:
– Да, ядосан съм. Винаги съм бил ядосан. – Вътре в него се разгоря горещина. – Младите не ги обвинявам. Мохан беше само на пет години. По-късно, когато вече беше старец, той направи увертюри. Искаше да види своя бай, да ме запознае с потомците му. Но аз не можех да отида.
Венъм сви ръка в косата на Холи, докато спомените се разбиваха в него.
– Дотогава бях видял твърде много от тях да умират. Стоях в сенките през десетилетията и гледах как пировете им горят един по един, докато майка ми и всичките ми девет братя и сестри си отидоха, а аз бях единствения останал.
Сълзите изгаряха очите му, сълзи, които никога не бе допускал да паднат.
Холи прибра нежно главата му на рамото си, без да казва нищо, просто го прегърна. И тогава мъжа със сърцето на гадняр, мъжа, когото света смяташе за студен като змиите, белязали очите му, заплака със сълзи, които бяха много човешки.
– – –
Рафаел се свърза с него два часа по-късно.
– – –
В сивия час преди разсъмване на следващия ден Венъм забеляза Рафаел високо в небето над крепостта на Михаела, точно в часа, в който сир беше казал на Венъм да го очаква. Венъм и Холи се бяха скрили в гората извън полезрението на стражите, готови да се движат в момента, в който Рафаел даде заповед.
„Венъм.“ – Единствената дума пееше със сила, толкова огромна и опасна, че дори повечето безсмъртни не биха могли да я понесат.
За Венъм тя представляваше лоялност, която бе избрал и която никога нямаше да го държи във вериги.
„Сир“ – отвърна той – „готови сме.“
Точно в този момент Михаела се появи над крепостта си и полетя нагоре, за да посрещне Рафаел на крила от най-фин бронз.
Гласът на Рафаела отново прозвуча в главата на Венъм.
„Стигни до мястото.“
„Ние сме на път.“ – Обръщайки се към Холи, той кимна и двамата започнаха да се движат. Двамата вече знаеха, че ще трябва да влязат сами; Рафаел беше напълно сигурен, че Михаела в никакъв случай няма да допусне никого в тази кула.
Независимо от това, Венъм имаше пълната увереност, че сир ще влезе.
Що се отнася до него и Холи…
– Помниш ли как тренирахме, котенце?
Тя му намигна, тази дива и силна жена, която вероятно се надбягваше със смъртта си. Когато се сблъскаха с първия страж, тя улови погледа на вампира като шампион, хипнотизира го за няколко удара на сърцето.
Венъм пое следващия – много по-възрастен – един от тях. След това се затрудни. Вече нямаха прикритие от дървета или тъмнина, а ангелските ескадрили започнаха да бръмчат по-близо с Рафаел във въздуха с господарката им. Тези ескадрили не можеха да направят нищо, ако се стигнеше до битка между архангели, но лоялността им към Михаела не позволяваше нищо по-малко от изключителна бдителност.
За това те се ползваха с уважението на Венъм.
– Венъм, иска да ме … – Прекъсвайки думите си, Холи плъзна ръка около кръста му, прехапа силно долната си устна… и те престанаха да съществуват.
Той изсвири беззвучно.
– Това е добър трик, Холибери.
– Това е близостта до това, което е горе в тази кула, той е по-силен. – По слепоочието ѝ се стичаше струйка пот, а очите ѝ светеха в толкова ярко киселиннозелено, че това щеше да я накара да се откроява като котка дълбоко в нощта, ако някой друг можеше да ги види.
– – –
Холи се почувства малко зле от това, че беше слушала този безумен шепот.
Не че имаше смисъл да прави нещо друго. Ехото на Юръм се бе разпространило неусетно във всяка част от нея по време на бягането дотук, а сега се чувстваше слято с клетките ѝ. Холи можеше да се разплаче от загубата на себе си, но нямаше време за сълзи, за скръб. Ако всичко се развиеше според прогнозите, тя щеше да си отиде, преди да е имала възможност да скърби за това, което някога е била.
Това беше добър избор, каза тя на крещящото си сърце; щеше да си отиде, унищожавайки едно зло, което не би трябвало да съществува.
– Това – прошепна тя през фокуса си – което правим. Това е важно.
– Да – каза очарователния, красив, агресивен мъж, с когото искаше да изследва вечността. – Може би това е най-важното нещо, което някой от нас някога ще направи.
Холи кимна. Имаше нужда да чуе това, имаше нужда да знае, че болката, която е причинила, ще има причина.
Мия, Уес, Алвин…
Холи не можеше да мисли за братята и сестра си, без да я залее съкрушителна вълна от емоции. А когато ставаше дума за Венъм, тя просто не можеше да мисли за него. Беше направила нещо ужасно. Беше го извадила от самозащитния пашкул, в който бе съществувал триста и петдесет години, само за да го научи, че е трябвало да остане дълбоко в него.
Жената, която идваше след нея, щеше да има адски много работа да пробие през обвивката, която той беше отгледал около себе си. Защото мръсната тайна на Венъм беше, че обичаше твърде дълго, твърде силно, твърде много.
– Обещай ми – прошепна тя.
– Какво?
– Че ще обичаш отново.
Смъртоносна неподвижност в мускулите му.
– Съсредоточи се върху блясъка, котенце.
Холи тръгна да отговаря, когато голяма ангелска ескадрила прелетя точно над главата му. Тя замръзна въпреки себе си и продължи напред едва когато те не погледнаха в нейна посока. Елегантните абисински котки все пак го направиха, като се промъкнаха нагоре и съскаха отдалеч, но тези котки бяха твърде далеч под ескадроните, за да могат ангелите да ги чуят и да станат подозрителни.
Ръката ѝ започна да трепери около Венъм, когато влязоха в крепостта през отворения преден вход, цялото ѝ тяло беше достатъчно напрегнато, за да се счупи, а твърдоликите стражи от двете страни бяха слепи за преминаването им.
Неговата собствена ръка я обгърна около кръста, силна, топла и непоколебима.
– Дръж се, момиче.
Стиснала зъби при аристократичната заповед, Холи се бореше да не повърне. Каквато и част от Юръм да живееше в нея, тя ставаше все по-силна, превръщайки се все повече в отделна личност.
Изкачването по стълбите беше упражнение по нахална увереност. Двамата с Венъм се разминаха на няколко сантиметра с висок вампир, толкова могъщ, че накара косъмчетата по врата на Холи да настръхнат. Добре сложената блондинка се намръщи, спря и се огледа, сложила ръка на дръжката на меча си… преди най-накрая да поклати глава и да продължи надолу по стълбите.
Холи си даде сметка, че Венъм мълчи до нея, дори когато протегна ръка назад, за да я сложи върху дръжката на едно от двете остриета, които носеше на гърба си.
Сега той отпусна готовата си стойка и те продължиха без кръвопролития.
Само за да влязат и да открият един ангел, застанал точно пред вратата на кулата. Ангелът, чиито крила бяха бели, прошарени от сиво, не ги гледаше, не ги виждаше. Но Холи усещаше пулса на силата му, който я блъскаше дори от половината етаж.
Венъм заговори точно срещу ухото ѝ.
– Той е мой.
Като махна ръката си с изискано внимание, след като се намираха само на метър от внезапно настръхналия ангел, Холи докосна гърба на Венъм веднъж, за да му съобщи, че ще пусне блясъка… и тогава го направи. Ръката на ангела се премести с хищническа скорост към дръжката на меча му, а тялото му реагира още преди ума му да разбере какво е видял. Венъм обаче вече го бе хипнотизирал.
Това не беше, както Холи бързо разбра, никак лесно улавяне.
Противникът на Венъм беше силен – и той се бореше с принудата. То се виждаше в твърдата линия на челюстта му, в заключената ярост на мускулите му. В слепоочието на Венъм пулсираше вена. Тя можеше да каже, че той използва всеки грам от силата си, за да принуди ангела да се отдалечи от вратата стъпка по стъпка.
Там. Достатъчно разстояние, за да стигне до вратата.
Разбивайки ключалката с импулс от сила, Холи влезе вътре. Венъм се вмъкна с бърза скорост зад нея; затваряйки вратата, той задържа счупената ключалка на място.
– Успях да замъгля съзнанието на охранителя – промълви и той. – Той не би трябвало да ни помни, но беше твърде силен, за да се заблуди напълно. Той ще почувства…
Точно в този момент дръжката на вратата беше изпробвана от другата страна. Венъм се увери, че тя се движи само толкова, колкото би се движила, ако ключалката не беше счупена. Ангелът спря, сякаш доволен, че ключалката е както трябва. Но Венъм не се отдръпна, въпреки спешността на задачата им. Три мъчително бавни минути по-късно дръжката на вратата беше изпробвана отново.
Едва след като и този тест приключи, Венъм освободи дръжката и ѝ кимна да продължи напред. Холи трябваше да се бори с принудата да се надбягва през цялото време, докато стояха в очакване пазачът да бъде удовлетворен. В никакъв случай нямаше да остави Венъм сам да се изправи срещу ангел, който трябваше да е поне на няколко хиляди години и да е могъщ с това.
Но предизвикателството ѝ бе отнело всичко, което притежаваше.
Другостта в нея като леден прилив във вените ѝ, тя потегли нагоре по стъпалата, сякаш беше направена от жива киселина. Дори Венъм, колкото и да беше бърз, не можеше да я настигне. Тя счупи глупавия катинар и се озова в помещението с кулата почти преди да осъзнае, че е направила първата крачка.
Гостоприемникът в люлката светеше в такт с ударите на сърцето ѝ и това беше както трябва. То беше част от него. А той беше архангел.
Той беше Юръм.
Назад към част 34 Напред към част 36
