Глава 5
Венъм не беше ни най-малко изненадан, когато Холи не го чакаше пред кулата за вземането в шест вечерта. Тъй като знаеше, че тя не е никак глупава, беше много сигурен, че не е тръгнала сама към Аш и Джанвиер. Затова я проследи.
И я намери на самия връх на Кулата, с очи, вперени в светещото червено злато на Хъдсън под поразителния залез. От близо двеста години Венъм наричаше тази земя свой дом, но все още оценяваше великолепието ѝ. Както оценяваше дивата природа и несломимия дух на фината жена, която стоеше загледана в залязващото слънце.
След това, което беше преживяла, Холи Чанг би трябвало да е кандидат за това, което някога смъртните наричаха лудници. Известно време тя се движеше по този ръб, но никога не падна. Днес стоеше облечена в елегантен черен чионгам, който подчертаваше нейната женственост. Стигаше до средата на прасеца и беше напечатан с малки цветя в индигово синьо. Беше прибрала копринената си коса, пълна с цвят, на висока и също толкова елегантна конска опашка.
В ръцете си държеше куфарче.
А на краката ѝ имаше четиринайсетсантиметрови черни токчета, които я доближаваха до неговия ръст.
Когато стигна до позицията ѝ и тя благоволи да го погледне, той видя, че грима ѝ е едновременно фин и майсторски. Някога тя беше обичала модата, спомни си той. Както някога той бе обичал да работи с текстурите и ароматите на храната.
– Виждам, че си пораснала в мое отсъствие, котенце. – Отдалеч бе наблюдавал засиления ѝ контрол над способностите ѝ, но като я видя такава, напълно като жена, която вече двадесет и седем години живееше на тази земя, разбра, че се е променила по-дълбоко, отколкото бе разбрал.
– Защо мислиш, че ме интересува твоето мнение? – Попита тя с учтив и разумен тон, в който имаше точното количество недоумение.
Венъм се засмя, зарадван от нея – макар че никога не би ѝ позволил да се досети за това. Холи винаги го бе предизвиквала по начин, който разпалваше инстинктите му, и го правеше с режеща интелигентност, която говореше на неговата собствена. Оказа се, че повишения контрол над темперамента ѝ само бе усъвършенствал острието на остроумието ѝ.
– Хайде да вечеряме.
Тя не пое предложената му ръка, а бавно и критично огледа ръчно ушития му костюм от най-тъмнокафяво и свежа бяла риза. По пътя си към покрива той бе деликатно поканен да спи от четирима вампири и двама ангели, единия от които бе прокарал ръка по ревера на безупречно прилепналото му сако и бе промърморил, че изглежда „достатъчно добре, за да яде“.
Холи въздъхна.
– Виждам, че акциите в „Cheap Suits Co.“ се изплащат.
– Изглеждаше разумна инвестиция.
Очите ѝ заискриха в смехотворно зелен огън към него, преди да се завърти на пета и да тръгне към асансьора, като задната част на роклята ѝ обгръщаше стегнатите извивки на тялото ѝ.
– Не изоставай, старче.
Венъм изпита желание да я ухапе. Разбира се, тя вероятно щеше да отвърне на удара по-силно. Влизайки в асансьора до нея, той се спускаше с нея мълчаливо. Беше бодливо, разбира се. Винаги беше така – сякаш странността, която живееше и в двамата, се дразнеше от близостта. За да види дали контакта няма да усили бодлите, той докосна извивката на долната част на гърба ѝ, докато излизаха от асансьора.
– Искаш ли да ти счупя китката? – Попита тя с язвителна учтивост.
– Днес се държиш много разумно. – Той наистина пусна ръката си, но само защото трябваше да нахлузи слънчевите си очила. След триста и петдесет години Венъм беше добре свикнал да използва външния си вид, за да отвлича вниманието, да предизвиква страх или да очарова.
Оказа се, че жените харесват очите, ако им придадеше определен вид.
Той обаче не изпитваше особено удоволствие да се занимава с ужасени прозявки. Това твърде много му напомняше за най-болезнения ден от съществуването му, когато бе видял същото изражение на лицата на онези, които означаваха за него повече от собствения му живот. Странно, но Холи никога не го беше поглеждала така. Вместо това му беше казала, че ако остави модните си контактни лещи твърде дълго, очите му ще изгният и ще изпаднат. От този миг Венъм бе разбрал, че момичето, което всички смятаха за разбито, ще оцелее.
– Надявам се, че ще се изтървеш – каза тя, след като излязоха от Кулата. – Че ще се научиш на някои маниери.
Венъм беше дошъл от двора на Нейха, беше един от любимците ѝ заради гладките си маниери и чар. С Холи обаче той реагираше по-първично.
– Ето – каза той и отвори пътническата врата на ниската си кола. – Една дама трябва да седне първа.
– О, сър, колко галантно от ваша страна. – С това задъхано изказване, достойно за младо момиче, Холи се качи и кръстоса крака, а чантата ѝ беше в скута ѝ.
Извивайки устни, Венъм затвори вратата и се качи на шофьорското място.
– Сложи си предпазния колан. – Вампирите бяха почти безсмъртни, но загубата на главата щеше да ги довърши и двамата. А Холи не беше съвсем вампир. Подобно на друг от Седемте, Наазир, Холи беше уникална. Нито едното, нито другото. Но докато Наазир беше в мир с двойствената си природа, Холи или я пренебрегваше, или се бореше с нея.
– Разбира се – каза тя. – Безопасността е на първо място. – Тя постави предпазния си колан с преувеличено внимание. – Много мило от твоя страна, че ти пука.
– Винаги се грижа за котетата, които гледам.
От пътническата седалка се чу ръмжене, преди Холи да задуши дивата емоция.
Венъм я стрелна с поглед.
– Какво беше това? – Попита той с искрено любопитство. – Звучеше по-скоро като Наазир, отколкото като нещо друго.
– Това беше човешко раздразнение – промълви тя.
Не, не беше.
Венъм си спомни какво знаеше за архангелските способности на Юръм и какво можеше да предаде лудия безсмъртен на Холи. Повечето вампири не получаваха нищо друго освен почти безсмъртие в резултат на процеса на Превръщане, но имаше и редки изключения: Венъм беше такова, каквато беше, защото Нейха беше Кралицата на отровите, на змиите.
Юръм нямаше такава репутация или склонност. И тъй като бе умрял в зората на Каскадата, която бе събудила нови способности у всички живи архангели, нямаше как да разберат какво наследство бе оставил на Холи, когато я бе принудил да погълне кръвта му.
Венъм се намръщи. Възможно ли беше Холи да усеща пряко пораждащите или засилващите силата ефекти на Каскадата? Предполагаше се, че тя засяга само архангели и ограничен брой от най-могъщите ангели, но направата на Холи беше необичайна по всички възможни начини. Може би Юръм бе оставил толкова силен отпечатък върху клетките ѝ, че тя бе уловила ръба на Каскадата.
Обикновено би задал тези въпроси на Рафаел, но архангела, когото бе избрал да нарича сир, бе в Мароко за среща на Кръга – архангелите, които управляваха света.
Дори Рафаел да беше тук, можеше да не получи отговор. Защото, макар Юръм и Рафаел да бяха приятели някога, те не бяха близки през всичките години, в които Венъм бе избрал да служи на Рафаел. Човекът, който е бил най-близък с Юръм през това време и който би знаел за всички зараждащи се способности на Юръм, е архангел Михаела.
Който също беше в Мароко – и който щеше да излъже в лицето на Венъм само за забавление.
Освен това кръвта на Юръм беше станала токсична. Токсинът, достатъчно силен, за да докара архангел до лудост, несъмнено щеше да мутира, каквато и да е била силата на Юръм в Каскадата… чиито отзвуци сега живееха в Холи.
– Дал ли си обет за мълчание? – Гласът на Холи беше захаросан. – Беше ли в манастир, докато те нямаше?
– Да, в манастир, в който се разрешаваха външни обаждания на котета, нуждаещи се от обучение. – Той пое по моста „Джордж Вашингтон“ от другата страна на скалите на анклава, където Джанвиер и Ашуини имаха свой дом. Ексклузивният район, пълен с ангелски резиденции, се отличаваше с такива стратосферни цени – и с толкова ограничена наличност – че обикновено само стари или изключително могъщи ангели можеха да си го позволят, но преди сто години Джанвиер беше получил малък имот от ангел, за когото беше възстановил предмет с голяма стойност.
– Ако аз съм коте – каза Холи със същия меден тон – какво прави това теб? Хм. – Щракна с пръсти. – О, имам го! Уф, уф! Целият мърляв език и слюнка.
– Този език е доста търсен – каза леко Венъм, защото знаеше, че това ще я подразни, а да подразни Холи беше на първо място в списъка му с любими неща за правене. – Не че малките Холибери знаят за такива неща – добави той с лениво мъркане.
– Ах, такава невинност имаш. – Холи кръстоса краката си в другата посока.
Дългата цепка на роклята ѝ се отвори, за да разкрие кремава ивица кожа, която накара пръстите му да се свият здраво върху волана.
Венъм отвърна поглед с вътрешна гримаса. Холи може и да беше пораснала, но все още беше само на двайсет и седем години и белязана от ужасяваща травма. За разлика от Венъм, тя не беше избрала да приеме света на безсмъртните с цялата му красота и с цялата му тъмнина. Той ѝ беше наложен насила.
Тя беше последната жена, която той някога щеше да види като партньорка за спорт в леглото.
– Ето го и завоя – каза тя в този миг, а гласа ѝ отново стана учтив и разумен.
Прииска му се да я раздразни, само за да се изправи. Той добре знаеше, че това не е истинската Холи Чанг. Истинската Холи Чанг беше сложно и интензивно същество, понякога горчиво, понякога сладко и винаги опасно.
– Боли ли те да прехапваш езика си толкова силно? – Попита той с фалшива загриженост.
Холи не изпусна нито миг.
– Аз съм в колата с теб – явно имам висок праг на болка – каза тя, когато той спря зеленото си Bugatti Chiron пред дома на Ашуини и Джанвиер.
Тя беше навън, докато той се премести около колата, за да ѝ отвори вратата – а той се беше придвижил с поразяващата скорост на кобра.
– Браво, котенце.
Подарявайки му очевидно фалшива усмивка, тя изчисти несъществуващите власинки от ръката си, преди да се отправи нагоре към обгръщащата веранда на дома на Аш и Джанвиер, чийто парапет беше украсен с малки лампички, които блестяха в бързо падащата нощ. Двойката излезе точно тогава, с усмивки за добре дошли на лицата си.
Когато кучето им с шоколадов цвят, с огромни като чинии лапи, се втурна да подуши Холи, тя се усмихна и като се наведе, го погали с лекотата на жена, която много пъти е правила същото. Очите на кучето се затвориха в екстаз от почесването ѝ зад ушите, но то си позволи само миг, преди да се втурне да подсмърча към Венъм.
– Здравей, Чарли – каза Венъм и се спусна на коленете си. Джанвиер му беше изпратил снимки на изоставеното кученце, което той и Ашуини бяха осиновили, кученце, което се беше превърнало в буйно куче, което никога не се уморяваше да си играе, но те се срещаха за първи път.
Той протегна ръка, за да може Чарли да я помирише.
Кучето не бързаше да го прави… преди да оближе лицето на Венъм с дълго лизане, а опашката му се размахваше като ветропоказател.
Смеейки се, Венъм си поигра с дружелюбния звяр за минута, преди да се изправи и да види как Холи го гледа с малка бръчка между веждите си. Когато той срещна погледа ѝ обаче, тя отвърна поглед и се върна към разговора си с Ашуини, а Джанвиер дойде да поеме грижата за кучето и да посрещне Венъм.
Вечерята беше неочаквано спокойна – дори Холи се развихри и се засмя с неприкрита радост, която накара очите ѝ да светнат отвътре. Не с Венъм, разбира се, никога с него. С Джанвиер и високата му жена ловец обаче тя изглеждаше като у дома си. В един момент, докато Ашуини показваше нещо на Холи в къщата, Венъм остана сам на верандата с Джанвиер и отпи от чашата с кръв, която Джанвиер му беше подал.
Той потръпна и като отдръпна чашата от устните си, се загледа във въртящата се червена течност, която даваше отличен вид на кръв.
– Какво е това?
– Ароматизирана кръв. – Джанвиер се усмихна и отпи от собствената си гадост. – Тестваме вкуса на тази партида. Какво мислиш?
– Защо кръвта трябва да е ароматизирана? – Добрата кръв беше удар за организма, прилив на чист живот, който се вливаше във вампирските вени. – Кръвта – добрата кръв – е красиво чиста и перфектно балансирана.
– Това е новото поколение вампири – каза прозорливо Джанвиер. – Те се стремят да разширяват границите и да превръщат старото в ново.
Подсмърчайки, Венъм отпи втора глътка – и отново потръпна.
– Напомня ми за… – Той се намръщи и се накара да отпие още една глътка. – Истинско червено вино? – Във вените му се появи забавление. – Някой има чувство за хумор.
– Елена и нейния бизнес партньор са наели „прочут вампирски нос“, който измисля ароматите. Монсеньор ЛаФерж е, mon ami, претенциозен задник, когото бих искал да хвърля в Хъдсън, но тъй като моята Ашблейд обича тъмношоколадовата кръв, за чието създаване е отговорен, съм принуден да го оставя на мира.
– Не държиш жена ти да е доволна от собствената ти кръв, тутакси, тутакси.
– Говори с мен, когато имаш жена за повече от една нощ – отвърна Джанвиер с лекотата на обида на приятел, който го познава от неизброими години. – Да донеса вкъщи бутилка шоколадова кръв за жена си има някои предимства. – На лицето на Джанвиер се появи много доволна усмивка. – Аз съм много доволен съпруг.
Венъм беше сгоден веднъж – преди цяла вечност. Не беше мислил за Анере от толкова години, тъй като отдавна беше оставил миналото зад гърба си във възел от мъка и скръб.
Джанвиер се размърда.
– Дмитрий ни каза за наградата за Холи.
– Ще я държа при себе си – няма да стигнат до нея.
– Планираш да проучиш кой може да е той? – При кимването му Джанвиер каза: – Използвай Холи. Тя познава сенчестите кътчета на този град много по-добре от теб.
Венъм сви устни.
– Тя е бебе. – Това беше колкото напомняне към самия него, толкова и констатация.
– Тя работи с мен и Ашуини от седем месеца – каза Джанвиер, а каджънския му акцент направи музика от неочаквано сериозните думи. – Не в частта, която включва лов на определени безсмъртни, които не попадат в компетенциите на Гилдията – а в разговорите с онези, които са твърде уплашени или по друг начин се страхуват да се свържат директно с Кулата. – Насочи поглед към Венъм, очите, които загатваха за блатистата родина на Джанвиер, потъмняха до почти черно от нощта. – Ти си твърде могъщ. Тя не е такава. Тя е една от тях.
Венъм се зачуди, че Холи е успяла да продаде тази измислица: той добре знаеше, че тя е напълно различна от разбитите, слаби създания в сивия подземен свят. Холи беше хищник, макар и такъв, който все още не се беше събудил с пълната си сила. Когато го направи…
Назад към част 5 Напред към част 7
