Глава 13
Деветстотин години.
Толкова време беше необходимо на Заная да се издигне до поста първи генерал на архангел Индж’ра. Никой не би могъл да предвиди, че ще стигне до този пост толкова поразително млада, но тя се бе доказала многократно – и бе довела Аурелин и Мехер със себе си.
Защото най-добрата ѝ приятелка беше оцеляла след удара, който преследваше Заная и до днес.
Две години бяха прекарали без нея, докато тя лежеше в лечебен сън. Не аншара, защото беше твърде млада, за да се впусне в тази почивка, предназначена да позволи на тежко раненото ангелско тяло да се излекува. Това беше почивка, предизвикана и наложена от лечителите.
Две дълги години, през които света на Заная беше твърде тих, твърде тържествен. Тогава щеше да е лесно да се каже, че любовта към хората не си заслужава, че тя води само до опустошение и мъка. Но Аурелин беше направила Заная по-добра от това, беше я научила да разбира тънкостите на емоциите, които собствената ѝ майка отдавна беше забравила. И все пак Рзия също я беше научила на нещо: Че да се държиш вечно за гнева, означава да отровиш собственото си съществуване.
С всяка следваща стъпка Заная се отдалечаваше все повече от Рзия и от хладнокръвното и изолирано дете, което тя се бе опитала да отгледа. Същите тези стъпки я бяха довели и до този момент, в който носеше сложно изваяните златни ножници за ръце, които бяха право на първия генерал на Индж’ра.
Аурелин и Мехер, съответно като нейни първи и втори лейтенанти, бяха получили по един метален маншет. Двамата се бяха принудили да не изостават от нея, докато тя си проправяше път през редиците. Никой от тях не искаше Заная да играе водеща роля без най-доверените си хора зад гърба си.
– Имаш достатъчно амбиции и за трима ни – каза Мехер в онзи паметен ден, след като Индж’ра повиши Заная в първи генерал.
Докато говореха, той лежеше по гръб на тревата и се взираше в безоблачното синьо небе.
– Изморен съм само от това, че съм в сянката ти. – Само че се усмихваше, докато казваше това. – Целият ми клан е в агония – трябваше да бъда черната овца, шегаджията, когото обичаха, но който никога не постигна нищо важно, а ето ме тук, в най-елитния ескадрон на архангелите.
Изстрелвайки поздрав към Заная от легналото си положение, той каза:
– Благодаря ти, че ме накара да бъда амбициозен, макар че съм сигурен, че щях да бъда напълно очарователен безделник.
– Не мисля, че това бях аз – отвърна Заная, забавлявайки се на лудориите му. – Ти следваше Аури. – Тяхната любовна история беше меко казано интересна, но когато най-сетне започна сериозно, беше като да гледаш как две взаимосвързани парчета се събират със задоволително щракване.
Заная никога не е била по-щастлива за тях. Е, с изключение на моментите, в които я бяха разгневявали по време на ухажването им. Господи, но те бяха млади и драматични. Както и тя беше толкова болезнено млада, без да го осъзнава.
Да си помислиш, че е вярвала, че може да се справи с един архангел!
Тя подсмръкна вътрешно. Самоувереността беше едно, а глупавото високомерие – съвсем друго.
Днес тя наблюдаваше от седналата си позиция срещу едно дърво как Аурелин се преобръща по корем до Мехер, после се навежда, за да го целуне.
– Продаваш се на безценица, скъпа. Ти си стабилна, неуморима и неутразима. Просто се нуждаеш от кауза или лидер, на когото да вярваш – а ние имаме такива.
Ето че Аури отново беше толкова нежно прекрасна, помисли си Заная, докато вдигаше чашата си със сайдер, а кучето ѝ Маслан лежеше спокойно под ръката ѝ. От заветната линия на Балан, козината му бе лъскаво черна на слънчевата светлина, тялото му бе стройно и дълго. Ако го погледнеш така, никога няма да разбереш, че е майстор на лова.
– И двамата днес не сме на служба, нали, Маслан? – Промълви тя с усмивка, като го почеса между острите му уши, преди да отпие глътка от сайдера.
Той беше подарък от Аурелин и Мехер, а бутилката беше оставена да се охлади в студен поток доста преди церемонията, която издигна Заная до сегашния ѝ ранг. Аурелин също така беше уговорила кухненския персонал да им приготви почти банкет, а Мехер беше проучил това обляно от слънцето място, където да се съберат.
Мивониел се присъедини към тях за първата половина от празничната трапеза, тъй като бе поканен на церемонията от самия архангел Инджа. За Заная беше голяма чест, че архангела ѝ я цени достатъчно, за да положи такива усилия, но още по-голяма чест и радост за нея беше, че наставника ѝ беше пропътувал толкова далеч, за да стане свидетел на нейния триумф.
– Ако някога реша, че старите ми кости желаят отново да се присъединят към войските на архангел – беше казал той – ще се обърна към теб. – Усмивка. – Трябва да използвам тези връзки.
Това беше смехотворна шега, но Заная отвърна сериозно.
– Бих те приела зад гърба си по всяко време, Мивониел. Ти си един от най-добрите бойци, които съм познавала, но освен това ти имам пълно доверие.
Замислен поглед от най-влиятелната личност в живота ѝ.
– Знаеш ли, реших, че искам да се махна от всичко това – махна с ръка към архангелската крепост в далечината – по времето, когато те срещнах. Твърде много години на борба, твърде много битки за нищо друго освен за гордост. Тихият живот ме устройваше… Но сега… Може би все пак някой ден ще се обърна към теб, моя млада Заная.
Сега, когато Мивониел се прибираше у дома, тя седеше на слънце с приятелите си и си мислеше за архангела, който в един момент бе станал нейна мания. Бяха изминали девет века, откакто за последен път бяха пресекли пътищата си – огромен период от време по стандартите на смъртните, но достатъчно малък, когато ставаше дума за един току-що възнесен архангел и една жена, решена да управлява собствената си съдба.
Особено когато Индж’ра и Александър бяха приятелски настроени. Заная нямаше причина да се изправя срещу него или войските му, същото важеше и за него.
Бъди честна, Заная. В началото ти нарочно го избягваше.
Достатъчно вярно – призна тя. Но това беше станало преди цяла вечност. Техните животи бяха просто животи, които никога повече не се бяха пресичали. Ангелски род се бе разпръснал по целия свят, като броят им се бе увеличил през последното хилядолетие в резултат на мира, който се бе запазил, откакто Румая и други войнствени Древни бяха изчезнали от живия свят.
Дали той все още щеше да съществува между тях? Тази брутална сила на привличане?
Трябваше да е забавен спомен, нищо повече от напомняне за глупостта на младостта, но тя никога не бе успяла да го сведе до това. Част от нея остана да витае в ехото на отдавнашното ѝ обсебване. Е, скоро щеше да има възможност да сблъска спомена с реалността; генерали от нейния нов ранг се движеха в кръгове, които включваха чести контакти с членове на Кръга.
Това, което не очакваше, бе да се сблъска лице в лице с Александър само след няколко дни, по време на посещение на територията на Убежището на Индж’ра. Мускулите ѝ бяха натежали от дългия полет, затова беше решила да се поразходи, за да раздвижи нещата. Но леда и снега в покрайнините на ангелската родина я вледеняваха до такава степен, че тя си мърмореше, че е станала мекушава, когато усети пробождане в гръбнака си.
Обърна се… И той беше там, в същото това отдалечено кътче на Убежището, далеч от шума на населеното ядро. Чувстваше се като след удар от шиповете в края на твърдия ствол на утринната звезда – ярка експлозия на нуждата, достатъчно силна, за да пробие бронята ѝ и да я пречупи. Но тя не отиде при него, този златен ангел в снега.
По дяволите, не.
Заная нямаше да се моли на никой мъж. Никога.
Сложила ръце на хълбоците си, тя задържа погледа му и повдигна вежди.
Ирисите му, онова изумително сребро, което се бе убедила, че сигурно не е запомнила, вървяха към нея, докато държеше крилата си с перфектна воинска прецизност. Въздухът между тях изведнъж вече не беше леда на заобикалящата ги среда. Той гореше горещо като сърцето на бурния вулкан, над който бе прелетяла по време на пътуването си.
– Първи генерал Заная – каза той, като спря на по-малко от половин метър от нея. – Подхожда ти. Както и на командира на ескадрилата и командира на крилото.
Макар че сърцето ѝ гърмеше, тя запази външно хладнокръвно изражение.
– Следиш ме, нали?
– Винаги. От първия миг, в който те видях.
Разтърси я как той призна това без колебание.
– Някои биха нарекли това обсебване.
Рамото му се повдигна с леко свиване на рамене.
– Също толкова добре можеш да го наречеш преданост. – Вдигна ръка и я погали по бузата.
Заная можеше лесно да избегне или да отблъсне докосването. Но тя не беше тук, за да играе тези игри. Не и когато лекия контакт разпали отново буря от сурова нужда, която беше изпитвала само с него. Тази потребност далеч не беше само от тялото – обсебване, преданост, каквото и име да ѝ се даде, това нещо между тях не позволяваше нито на сърцето, нито на ума да се разделят.
То искаше всичко.
– Сложи картите си на масата, архангел Александър. – Беше умишлено, тя използва пълната му титла. – Не съм тук, за да гадая мотивите ти.
Светкавица в очите му, той наведе глава, за да довърши целувката, започнала с първия им миг на визуален контакт. Беше… Подобна целувка не беше имало в нейното съществуване. Тя я разрязваше, дори когато я заявяваше, и тогава тя беше тази, която разрязваше, която заявяваше, всяка от тях толкова гладна, колкото и другата.
Порязванията се превърнаха в белези, в невидими следи, които никога нямаше да избледнеят.
Една-единствена целувка и тя разбра, че младата Заная все пак не е била глупава.
– Винаги е трябвало да бъде така – каза тя срещу наранените му от целувката устни, когато излязоха на въздух. – Винаги е трябвало да бъдем ние.
– Да – съгласи се той, но после втвърди челюстта си. – Но да те взема тогава, щеше да е все едно да взема бебе. Кажи ми, че днес си същата жена, каквато си била тогава.
Заная обичаше да печели спорове, но не обичаше да лъже. Затова се намръщи… Но го целуна отново, защото тя беше пеперудата, а Александър – примамливия пламък – или може би беше обратното. Той можеше да е един от Кръга, но не притежаваше властта в тази връзка. Нито пък тя.
Когато той я взе в обятията си и полетя в небето, тя беше пълноправен и ентусиазиран участник в един неистов и див танц. Тя забрави всичко, което знаеше за този акт. Той изгуби цялата си техника.
И те се сляха в едно удоволствие, толкова дълбоко, че беше болка.
След това, когато голите им тела бяха облени от пот и защитени от архангелското наметало на блясъка – което ги правеше невидими за всички, освен за другите архангели със същата дарба – той я отведе в дома си в Убежището и в леглото си. Където легнаха един до друг, за да дадат време на сърцата и дишането си да се успокоят, и Заная каза:
– Не споделям, Александър. Пенсионирай наложниците си.
Заная нямаше намерение да изхвърли някоя жена на улицата, но и не беше доволна, че наложниците на Александър щъкат наоколо. Щедрата пенсия беше не само достойна постъпка, но и премахваше всякаква вина от ситуацията – защото, доколкото знаеше, Александър си беше останал емоционално необвързан, както винаги. Наложниците не можеха да имат никакви илюзии за любов или за вечност.
– Ако не го направиш – каза тя – ще отрязвам част от тялото ти всеки път, когато те видя.
Той не изтъкна, че е архангел и може да я смаже за един миг. Просто каза:
– От много години не съм имал харем, моя Зани. От момента, в който стана ясно, че се насочваш към това да станеш висш генерал.
Буквално прескочи сърцето ѝ.
Обърна глава и го погледна право в очите, за да разбере дали не си играе с нея. Но не, това беше воина – прям и директен – който я гледаше, а не архангела, добре запознат с политиката на Кръга. Тя беше твърда, но не и коравосърдечна, не и когато ставаше дума за него. Имаше значение, че той бе направил това, започнал да ги третира като възможност в момента, в който изглеждаше, че може да стане такава.
Като се премести с лице към него, тя го целуна със сладост, която идваше отвътре. В мига, в който свърши, тя се почувства отвързана, уязвима. Колко глупаво, да покаже сърцето си с такава откритост… Но Александър я притисна точно тогава, държейки я със същата нежност.
Не използвай моята уязвимост, за да ме нараняваш.
Думите заседнаха в гърлото ѝ. Защото да ги изрече, означаваше да го научи, че може да я нарани. Далеч по-добре беше да изчака и да види какво ще последва в тази странна връзка, градена повече от хилядолетие.
Това беше само началото им… А както беше видяла от Рзия и Камио, красивото начало беше знак за нищо. То все още можеше да завърши със сълзи, обвинения и ярост.
Назад към част 13 Напред към част 15
