Глава 27
Михаела прокара ръка през косата си, която в някакъв момент беше прибрала на хлабава плитка, но в по-голямата си част се беше разплела.
– Трябва да съм чиста. Кожата ми се свива от това, че съм покрита с този ужас – ще побързам.
– Тя е права. – Заная заразглежда собствените си дрехи; те залепваха по кожата ѝ с пот, мръсотия и завесата знае какво още. – Няколко минути няма да направят съществена разлика.
Тя виждаше как Александър се бори да ги обори; той винаги си имаше своите малки слепи петна, нали Александър. Всички имаха. Но той кимна и те напуснаха командната зала. Чакащата Лемей поведе Михаела към апартамента за гости, а Заная и Александър полетяха нагоре по централното ядро на крепостта, докато стигнаха до нивото с техните стаи за къпане.
Александър не я покани в своята, а тя не го покани в своята.
Войната не позволяваше такива пищни усещания.
Така че те се измиха възможно най-бързо и се облякоха в готовност да се срещнат отново в бойното командване.
Заная отново се озова на мястото си, където навличаше кожи, които прилягаха идеално на малката ѝ и закръглена фигура. Този път цвета беше среднощно черно, същия нюанс, който беше известно, че предпочита навремето – и беше с вградена ножница за меча ѝ. Някой беше положил много грижи, за да направи това за нея.
„Любими“ – каза тя мислено – „това е нещо незначително в схемата на случващото се в момента, но можеш ли да попиташ Лемей за самоличността на хората, които стоят зад дрехите ми? Искам да им благодаря.“
Пауза.
„Организирано от самата Лемей. Изработено от Шахира и нейния екип. И Зани, не е маловажно, че се грижиш да им благодариш.“
Тя се усмихна, докато излизаше от стаята си, почувства още по-голяма радост, когато една елегантна оранжева котка, носеща нашийник с бижута, се приближи до нея за ласка.
– Ах, котка от двора, виждам – промърмори тя, отдавайки дължимото на съществото. – Ти си великолепна.
Щастието обаче беше краткотрайно; то изчезна, когато тя влезе в бойното командване и в реалността на войната. Командването представляваше пещерно пространство, но за разлика от подобни стаи в миналото, в него се намираха не само пясъчната маса и картите по стените, но и множество екрани, на които Заная вече бе станала свидетел. В стаята се намираха и редица други устройства, които трептяха със светлини и издаваха звукови сигнали от време на време, заедно с техните оператори. Няколко от тези оператори бяха слаби вампири, които никога не биха преминали обучение за воини.
„Войните не са това, което бяха в наше време.“ – Гласът на Александър в главата ѝ, генералат я беше изпреварил.
Не беше изненадана, че е разгадал посоката на мислите ѝ.
„Не бих казала така, любовнико. Най-умните от Кръга винаги са привличали велики умове в нашите дворове. Хора, чиито тела не са създадени за физическия акт на войната, но чиито умове могат да обърнат хода на събитията. Да не искаш да кажеш, че си забравил Ибаная?“
Изненадана усмивка, която изкриви бузите му точно когато Михаела влезе в стаята.
„Никога не съм успявал да го победя в стратегическа игра.“
Тогава нямаше повече време за разговори за миналото, защото старши генерал Кимат се строполи, за да заяви, че „досието“ е „готово за игра“. Нисък и компактен откъм мускули, с остри тъмнокафяви очи и по-светъл оттенък на кожата в същия нюанс, със стегнато вързана коса в наситено черно, командира имаше крила от най-тъмнозелено, обточени със златни нишки.
Сега тя ги поведе към най-големия екран в стаята, след което използва малко устройство в ръката си, за да инициира показването на уловената памет.
Заная се беше подготвила и все още дъха ѝ спираше при непрекъснатата вълна от черно зло над града на Рафаел.
– Тези бойци не са като преродените, с които се борихме.
– Не – каза Кимат, а в гласа ѝ се долавяше напевност, която напомняше на Заная за хората от нейния Нил. – Дмитрий – това е втория човек на Рафаел, лейди Заная – той ми каза, че тези същества имат определено ниво на интелигентност в сравнение с преродените. Почти като че ли друг разум контролира телата им.
– Ако Леуан е в състояние да направи това с толкова много… – Гласът на Михаела се отдръпна, но всички разбраха мащаба на опасността, която тя бе оставила неизказана.
Александър, с брутална линия на челюстта, каза:
– Трябва да помогнем, но първо трябва да контролираме ситуацията тук. В противен случай Леуан ще спечели, като изяде всички ни на малки хапки.
Заная съчувстваше на хората на Рафаел. За да се изправят срещу такава армия… Те трябваше да се борят с кураж отвъд куража. Но Александър беше и прав в решението си; ако сега напуснат територията му, децата вероятно ще се разпространят навсякъде, създавайки още преродени.
Тогава нямаше да има значение дали ще спечелят битката в Ню Йорк – войната щеше да е загубена за тези същества, защото те щяха да се размножават и размножават, като избиват всеки, който се изпречи на пътя им. Цялата система ангел-смъртен-вампир щеше да се срине, без да останат достатъчно живи смъртни, които да преработят токсина.
– Има ли още? – Попита Михаела.
Кимат ги запозна с всичко, с което разполагаше, и те обсъдиха тези знания, докато ядяха с бърза скорост. На този етап това беше просто гориво, необходимо за захранване на телата им. След това решиха да се поставят на бойното поле на ротационен принцип, така че ескадроните и пехотата винаги да имат подкрепата на един архангел.
– Аз ще поема първата самотна стража – каза Александър. – Това е моята територия и моята отговорност. Вие двете почивайте, докато можете да поемете. Ще отлетим към територията на Рафаел, след като разчистим тези преродени. Не можем да се изгорим до кости, трябва да сме в състояние да извършим полета.
Заная излезе с него, а Михаела отиде в отделна стая, оборудвана с комуникационна система, за да установи контакт със своите хора. Архангелът на Будапеща искаше да гарантира, че територията ѝ ще остане незасегната от преродената заплаха.
Заная изчака, докато двамата с Александър не се озоваха на входа, без да има никой друг наоколо, преди да хване ръката му; дискретността ѝ не се състоеше в това да крие кои са един за друг. Всеки, който знаеше дори частица от историята им, знаеше за Заная и Александър.
Не, ставаше дума за това да му даде миг, в който да сведе глава.
Така че тя го придърпа към себе си в мълчание, а той дойде в същата тишина, за да обгърне ръцете ѝ. И за частица от времето тя го държеше, този генерал, когото бе обичала през целия си живот. Целуна го по челюстта, когато той се отдръпна, а после го гледаше как отново облича кожата си на воин.
– Благодаря ти, моя Зани.
Той докосна пръстите си до устните ѝ с позната и звучна ласка.
След това се отдалечи.
Тя излезе навреме, за да види как той се издига в небето, нейния генерал, чието сърце щеше да бъде разбито отново и отново този ден.
– Ако съществува смъртен ад, Леуан – прошепна тя – аз те осъждам на него.
* * *
През следващите дни обаче именно те и други хора по света живееха в ада – ад, създаден от Леуан. Както се бяха досетили, Александър не беше единствената територия, която Леуан беше заразила с преродени деца. Нейха се занимаваше със същото – с помощта на Калиане.
Междувременно Тит и Харизмон се сражаваха с друга вълна от преродени, а Астаад и Егеон – с разпространяваща се вълна от вредни насекоми, които пренасяха зараза, опасна както за вампирите, така и за ангелите. Архангелът от Тихоокеанските острови и новоиздигнатият Древен трябваше да изгори множество острови, като изравня с камък изобилната зеленина, за да ограничат бързо разпространяващата се зараза.
Но нищо не беше толкова лошо, колкото ситуацията в Ню Йорк. Досега този град удържаше линията, хората му отказваха да се предадат, но не можеха да продължат вечно.
Затова Заная не се изненада, когато Михаела каза:
– Трябва да отидем в Ню Йорк. Ситуацията е ужасна!
Александър стисна с ръка пясъчната маса, около която стояха тримата, работейки върху стратегия за вкарване на голям брой преродени в задънената долина.
– Няма да изоставя хората си.
– Ситуацията тук е почти под контрол – възрази Михаела, стиснала с ръце ръба на масата. – Още няколко часа и вашите генерали ще бъдат в състояние да запазят статуквото, ако не друго.
Александър поклати глава.
– Как мога да оставя този ужас на моите хора да се справят?
– Защото ще изгубим света, ако не спечелим Ню Йорк!
Михаела и Александър продължиха да спорят още няколко минути, преди да стане ясно, че са в безизходица.
– Не мога да се съглася – каза накрая Михаела. – Ще летя за вкъщи, ще се уверя, че всичко е наред на моята територия, след което ще се отправя към Ню Йорк.
Александър кимна рязко с глава.
– Ти ми помогна много и за това ти благодаря.
Може би в друго време Заная нямаше да хареса тази жена. От малкото разговори, които беше доловила за архангелката от Будапеща, тя имаше репутация на суетна и капризна. Заная не знаеше дали това е вярно, не можеше да знае. Единственото, което знаеше, беше, че Михаела, която беше срещнала при това събуждане, беше воин и човек със сърце. Тя бе кървяла за всяко дете, което бе трябвало да екзекутира.
– Бих се сражавала с теб във всяка битка, Михаела.
Леко свиване на тези поразително зелени очи, сякаш другия архангел се усъмни в думите на Заная, но накрая тя кимна.
– Както и аз с теб, Заная. – Най-слабото омекване. – След края на войната те каня в Будапеща. Може би ще ми окажеш честта да споделиш с мен истории от младостта на баща ми.
– Ще ми бъде приятно да го направя. Гавриел беше любимец заради радостта, която носеше в двора ми.
Михаела си тръгна тогава и там.
– Другите казват, че е суетна и твърде погълната от себе си – промълви Заная, след като тя си тръгна. – Както и да е, под целия този блясък тя е истински архангел.
Александър замълча за миг.
– Това е различна Михаела от тази, която съм срещал досега. Има нещо… – Той поклати глава. – Не мога да се спра на това. Но каквото и да е, аз го оценявам. Не бих се справил добре с капризен и взискателен колега архангел в този момент.
Когато устните на Заная се изкривиха, той се намръщи.
– Никога не съм бил толкова лош, Зани.
– Не, любовнико. Ти си бил по-лош – по свой собствен начин.
– Нека се справим с тази ситуация.
Така и направиха, останаха потни, мръсни и малко по-емоционално разбити след това, а долината под тях се изпълни с пепел от архангелските удари, които бяха сложили край на съществуването на над двеста преродени деца.
Едва след като всичко приключи, тя каза:
– Не се намесих в спора ти с Михаела, защото съм новородена на този свят, но, любовнико, мисля, че тя е права.
Тя погледна към подвижните пясъци на пустинята в далечината.
– Няма да изоставиш народа си, ако си тръгнеш сега. Те знаят това – а ти имаш генерали, които са силни и интелигентни. Валерий е изключителен боен командир, а Кимат е също толкова блестяща сама по себе си. Заедно те могат да довършат почистването.
Най-големият недостатък на Александър винаги е бил неговата упоритост. Днес тя я видя в челюстта и твърдите му рамене.
– Тогава ще отидеш ли в Ню Йорк, Зани?
Тя усети как сърцето ѝ се свива.
– Вече не става дума за нас, Александре. – Когато тя вдигна ръка, за да докосне бузата му, той помръдна. – Става дума за бъдещето на света. Трябва да тръгнем. Знаеш това. Не опетняваш честта си, като правиш този избор. Той е единствения правилен.
Блясък в очите му.
– Винаги можеш да ме убедиш в нещо.
Пускайки ръката си, тя отстъпи назад.
– Аз не те убеждавам в нищо. – Това излезе като реплика. – Просто те моля да спреш да бъдеш заслепен от териториалните си инстинкти.
Стиснал зъби, той прокара ръка през косата си.
– Към какво ще се върна, ако ги напусна сега?
– Какво ще бъде бъдещето, ако Леуан убие единствения архангел, който има някакъв имунитет към нея?
– Тежък удар, Зани. – Той въздъхна. – И вярно. Ще летя към територията на Рафаел до теб. Нека да сложим край на Леуан веднъж завинаги.
Назад към част 25 Напред към част 26
