Глава 29
Планът беше начертан, задачите им бяха определени. Преди да замине да заеме позицията, откъдето щеше да унищожи вражеските сили с бурите си, докато Тит разбиваше земята, а Александър разтопяваше металите ѝ, Заная постоя за миг на един от високите балкони на кулата, а до нея беше нейния любим.
– Усещам предчувствие за предвестници – каза тя, загледана в този странен и прекрасен град, вече силно белязан от войната.
– Значи си решила, че си роднина на Касандра ли, Зани?
Смеейки се, тя се наведе леко към него, припокривайки крилото му със своето.
– Може би, любовнико, може би съм. – Независимо от лекотата на думите ѝ, тежестта на едно невидимо и неизвестно бъдеще лежеше тежко на раменете ѝ.
Александър вдигна ръка, за да докосне лицето ѝ. Изражението му бе открито по начин, който тя рядко бе виждала през последните хилядолетия от съвместния им живот, напомнящ по-скоро за първата руменина на връзката им.
– Обещай ми, че ще поговорим, след като войната приключи. Че няма просто да заспиш отново.
Тя усети, че започва да се настървява.
– Любовнико, не можеш да питаш, без да даваш заповеди. – Но тъй като поради арогантност или изисквания, тя все пак го обичаше, тя се обърна и притисна целувка към дланта му. – Твърде много си свикнал света да ти се подчинява. Аз никога няма да се подчиня.
Придържайки тези сребърни очи, които сега бяха пламнали, тя постави ръка върху сърцето си.
– Но ние ще говорим. Вече е време, не мислиш ли? – Сега трябваше да разберат какво са един за друг. Вековете любов бяха оставили своя отпечатък, отпечатък, който никога не можеше да бъде заличен, но означаваше ли това, че той е нещо повече от спомен?
– Може би това е да видиш младия Рафаел и неговата съпруга заедно – каза му тя. – Но аз го усещам, това, което липсва между нас. Отдавна го няма, нали?
Александър плъзна ръка към тила ѝ и я стисна.
– Какво искаш да кажеш, Зани? – Сърцето му се разтуптя, дъха му се скъси и забърза.
Прекрасни тъмни очи, които държаха неговите без страх, както винаги беше правила.
– Не знам – беше мекия отговор. – Знам само, че не можем да продължаваме този цикъл безкрайно. – Издигайки се на пръсти, тя допря устните си до неговите. – Обичах те повече, отколкото някога съм обичала когото и да било или каквото и да било през цялото си съществуване, Ксандър, моят Ксандър. Но ти все още обичаш силата повече.
– Зани. – Сърцето му сякаш се изтръгваше от него. – Грешиш.
Слаба усмивка, онзи блясък в очите ѝ.
– Тогава аз ли съм? Е, ще видим, след като приключи тази война. – Отстъпвайки назад, тя разпери крилата си. – Ще си поговорим по-късно, любими. Време е да заема позиция.
Той я наблюдаваше как се отмята от балкона, улавяйки надигащото се течение на вятъра, преди да разпери собствените си криле.
– След войната – обеща той на въздуха, повече от готов да се разберат. Защото, ако имаше нещо, което знаеше, то беше, че Заная е неговото вчера и днес, и всички бъдещи утрешни дни.
Силата му се раздвижи, докато се подготвяше за това, което предстоеше, за намерението си да разтопи целия метал около вражеските сили. Съвсем настрана от метала в земята, много, много от сградите в този град имаха метални пръти, които играеха ролята на техни гръбнаци. Беше го усетил още с пристигането си и се зачуди дали Рафаел не е забравил какво може да прави Архангела на Персия, какъв хаос може да предизвика… Но тогава Александър си беше отишъл от този свят, докато този град – такъв, какъвто беше сега – се раждаше.
При това положение Рафаел нямаше причина да се притеснява. Александър вече не беше в настроение да се бие с млади архангели, които просто си вършеха работата. Не беше казал на Заная за тази ирационална част от историята си, срамуваше се от нея сега, когато погледна назад. Джесами беше права да го призове за идиотската му поза, права да му напомни за мъдростта, която някога е притежавал.
– Ти си единствената, която ме нарича мъдър – беше казал той на стройния ангел с доброта, вплетена в самите ѝ кости. – Всички останали вярват, че съм същество на насилието и войната.
– Ти си и двете, Александър. Винаги си бил. – Напомняне, че сега тя е тяхната Библиотекарка, пазителката на историите им, знае за него много повече, отколкото той може да си представи. – Мисля, че ако изпитанието се повтори, ти ще застанеш на страната на правото.
– Ти си толкова млада, Джесами. Мнозина биха казали, че си глупава.
– Не те ли наричаха така, когато застана между двама воюващи Древни?
Тогава той се засмя, възхитен от смелостта и остроумието ѝ. Нейната мъдрост, както си беше казал, го беше изпратила в Съня. Това, което отказваше да признае дори пред себе си, беше, че е изморен от съществуването, лишено от неговата Зани. Беше се изчерпал още преди да научи за престъпленията на Озирис – и оттогава нататък беше останал буден само за да бди над дивата химера.
Тази химера вече беше пораснала, когато Джесами му заговори. А дупката в сърцето му, където трябваше да живее Зани, пулсираше от мъка всеки ден. Той вече не можеше да понася да будува без нея. Когато я видя да се издига от пясъците… Под гнева му се разрази нажежена радост.
Неговата Зани се беше събудила, беше се върнала в ръцете му.
И сега те тръгнаха на война.
Но това не беше първата им война и нямаше да бъде последната. Бяха оцелели векове наред. Щеше да преживее и това, а после щеше да си поговорят.
Светът изрева, а Тит вдигна земята под краката на врага.
Приземи се твърдо върху асфалта на изоставения път, отвъд който се намираше територията, която хората на Леуан бяха спечелили, приклекна на едно коляно и постави ръка върху пръстта, която Тит бе издигнал на повърхността за него, като нарочно бе пропукал този участък от пътя.
Песента на металите в него зашумя, чиста и звучна.
Усмихвайки се, той отприщи силата си и всяко парче метал, което докосваше земята, започна да се топи. Няколко оръжия, други инструменти. Нищо друго освен съпътстващи щети… Защото истинската цел на Александър беше метала на сградите, които се извисяваха над врага.
– Време е твоята господарка да научи, че не може да танцува с целия Кръг и да побеждава.
Въздухът започна да вие от силни ветрове в същия миг, в който сградите започнаха да се тресат и да падат.
Усмихвайки се отново и осъзнавайки, че очите му са станали течни и нечовешки сребристи, той погледна нагоре.
Да види любовницата си, обвита във вихрушка, черна като сърцето на полунощ, как тъпче врага, такава сила този свят не беше виждал от векове. О, как я обичаше. Щеше да ѝ каже след войната и щяха да решат всичко.
Беше толкова сигурен в този изход, че когато нещата се объркаха, отказваше да повярва, че това се случва. Току-що беше унищожил цяло крило на чернооката армия на Леуан, докато Заная се биеше с един от генералите на Леуан на малко разстояние, а очите на мъжа имаха оттенък, който говореше, че е подхранван от архангела си, силата му беше повече, отколкото трябваше.
Заная печелеше, разбира се, че печелеше… Когато точно зад нея се появи Леуан, кошмар от мъгла.
„Зани!“
Дори когато изкрещя умственото предупреждение и започна да лети към нея, Леуан сграбчи горната част на ръцете на Заная с тънки като нокти пръсти и удари със скоростта на кобра, за да впие зъбите си във врата на Заная.
И света на Александър свърши.
Назад към част 27 Напред към част 29
