Опустошение
Глава 30
Любовници падат и любовници възкръсват. Реката спира да тече. Този път ще бъде края.
Александър се събуди от ужасен сън, сигурен, че е чул стар, стар глас в главата си. По-стар от този на Древния. Глас, който познаваше… Но не, вече го нямаше, какъвто и да беше кошмара, който го преследваше.
Изви се и седна на ръба на леглото, стъпи на пода, а главата беше в ръцете му, и се опита да възстанови съзнанието си. Поне веднъж беше чист, голото му тяло беше лишено от ивици мръсотия и други, по-вискозни вещества. Косата, която беше влажна, когато заспа, сега беше суха, а крилата му вече не носеха миризмата на преродените.
Беше се борил ден след горчив ден, за да изчисти територията си от последните следи от злото на Леуан, и най-накрая – месеци след смъртта на тази кучка – беше свършил. Вече нямаше преродени деца, които да бродят из пейзажа, въпреки че имаше часови, които постоянно го наблюдаваха, и всички лидери на градове и села знаеха да се свържат с крепостта веднага, ако има някакви признаци на преродени.
Така че най-сетне бе легнал да си почине за повече от час-два.
Беше уморен.
До кости и отвъд тях.
Дори архангелите можеха да се уморят, когато не си почиваха и почти не се хранеха. Само Ксандър, който му подаваше храна, го накара да си спомни, че трябва да захрани тялото си. Внукът му, който вече бе загубил родителите си и се бе родил много след като баба му и дядо му бяха заспали, бе единствената причина Александър да се принуди да продължи да бъде нещо повече от автомат, натоварен със задачата да почисти бъркотията на Леуан.
Някои биха казали, че сега можеше да легне в последния и вечен Сън, да се плъзне в онази тиха безмислена дълбочина, където не трябваше да изпитва сърдечна болка всеки път, когато отваряше очи и си спомняше, че неговата Зани я няма.
Единствената причина да не го направи беше Ксандър.
Ангел на едва двеста години, с кожа от тъмно злато и коса от толкова тъмно кафяво, че на моменти беше на косъм от черното. Александър знаеше, че макар крилата му да изглеждат черни, когато са сгънати, черното избледнява в кафяво с нотки на злато. Най-голямата изненада обаче беше долната страна от чисто сребро.
Сребро, идентично с нюанса на крилата на Александър.
Семейство. Те бяха семейство. А внука му се справяше със скръб, която не се е налагало да изпитват много ангели на неговата възраст – и двамата му родители бяха изгубени при един акт на насилие. Младежът се справяше с това с грация, но вътрешно оставаше крехък. О, детето не би се изразило по този начин – все пак беше воин – но Александър беше наставлявал много младежи и беше отгледал син.
Знаеше, че момчето още го боли. Както знаеше, че и Ксандър ще се пречупи завинаги, ако загуби дядо си. Детето се бе поклонило в знак на уважение към Александър, когато се срещнаха за пръв път, без да знае, че Александър не желаеше подобни официалности – искаше само да прегърне това момче, което бе последната оцеляла частица от Рохан. Тогава детето на детето на Александър беше объркано и покрусено от скръб, а не познаваше Александър.
Но нещата се бяха променили. Александър вече не гледаше на внука си като на спомен от Рохан. Ксандър беше прекалено свой човек за това – и какъв удивителен младеж беше той; надарен в битката, но и с поведение, което говореше, че разбира болката и страданието на другите.
Сега Ксандър също го познаваше не като могъщ Древен, а като дядото, който го гонеше из равнината и който се смееше заедно с него, когато момчето правеше някоя от редките си – но винаги забавни – шеги.
Не, Александър не можеше да влезе в Съня. Не и докато Ксандър не се излекува и не порасне до степен, в която вече не се нуждаеше от стареца, който беше единственото му живо семейство в целия свят. Защото Александър се чувстваше стар за пръв път в съществуването си.
Натежали от скръб и липси, които не искаха да свършат.
Винаги преди е знаел, че тя ще се събуди. Беше в състояние да го понесе, защото съществуваше бъдеще, в което тя щеше да се събуди. Сега…
– Липсва ти – беше казал внука му месец след войната. – Лейди Заная.
– Ах, Ксандър. – Той хвана момчето за врата и се опита да се усмихне. – Твърде млад си, за да се интересуваш от любовните истории на нас, Древните.
Но упорития Ксандър, кръв от кръвта на Александър, бе устоял.
– Иска ми се да я бях срещнал.
– И аз искам. Повече от всичко. – Въпреки това ескадрона на внука му се намираше на най-отдалечената граница от крепостта по времето, когато Заная се събуди, и Александър смяташе, че ще има достатъчно време да запознае това ярко младо парче от сърцето си с жената, която притежаваше това сърце. – Тя щеше да те хареса.
– Потърсих я в историческите справочници – бе добавил Ксандър. – Те са стари, тези истории, и повечето от главите са написани по разкази на древните, които са били наоколо по онова време, но едно нещо остава постоянно навсякъде: В много от фрагментите се казва Александър и Заная или Заная и Александър, сякаш да видиш едното, означава да видиш другото.
Тогава той се усмихна, усмивка, образувана от болка и скръб и отзвуци на радост.
– Тя щеше да е много ядосана от подобно тълкуване. Никога не го казвай на Заная.
Въпросителна усмивка от страна на внука му.
– Тя е свирепа и горда и сама по себе си е архангел на силата.
– Но и ти си споменат там. И си бил по-възрастен. Не се ли ядосваш, че историите са ви преплели толкова много?
– Не. – След това бе изял храната, която бе донесъл Ксандър, и бе поклатил глава на внука си, когато той искаше да продължи да говори за Заная.
Раната беше твърде прясна, болката на Александър го беше разкървавила.
И днес тя беше все така прясна. Може би затова бе мечтал да плува с нея в река от разтопен огън. Тя се засмя и се гмурна, но когато той се опита да я последва, се изгуби, не успя да я намери, макар да чуваше ехото на смеха ѝ, което се връщаше към него.
После един стар, толкова стар глас.
И изведнъж си спомни думите, които беше чул точно преди да се събуди:
Влюбените падат и влюбените възкръсват. Реката спира да тече. Този път ще бъде края.
Сърцето на Александър се разтуптя, докато се взираше в стаята. Но над него не стоеше ясновидка, която да му нашепва думи за гибел. В тъмния ъгъл не се появи жена с виолетови коси.
Влюбените падат и влюбените възкръсват. Реката спира да тече. Този път ще бъде края.
Надеждата го притисна. Издига се. Думата издигни се. Сигурно, сигурно това означаваше, че има надежда?
Реката спира да тече. Този път ще е края.
Сърцето му се свива в юмрук, дишането му е учестено. Отказваше да се вслуша в тези думи, отказваше да приеме значението им. Щеше да се съсредоточи само върху първата част. Щеше да гледа към бъдещето, в което неговата Зани отново ще се издигне.
Назад към част 28 Напред към част 30
