Последният край
Глава 31
Заная се събуди с тласък, съзнанието ѝ беше замъглено, а крайниците ѝ не се чувстваха добре. Поглъщайки хладния въздух в огнения пашкул, който я обгръщаше, тя се бореше да остане спокойна. Може би друг човек би се паникьосал, но Заная не беше друг човек. Тя беше Кралицата на Нил и знаеше, че на този свят няма сила, по-силна от член на Кръга.
Архангелът на смъртта.
Хладно ехо, каскада от спомени за последното ѝ събуждане. Тогава беше на територията на Александър, в безопасност в меката чернота на силата си далеч под топлите пясъци на неговата земя. Беше се придържала към решението си и не му беше казала, че възнамерява да спи в неговата земя. Да го направи, щеше да означава да завърже тежест на любовта към глезена му, нейния Александър беше упорит и непримирим, верен и почтен.
Тя не бе искала това за него, не и когато не знаеше колко дълго ще спи. А беше приет факт, че щом един архангел навлезе в състояние на Сън, силата му изчезва от света, вече не е пречка или провокация за никой друг член на Кръга.
В противен случай света щеше да е хаос, брулен от конкуриращи се ветрове на властта.
Като се има предвид любовта им, тя знаеше, че Александър може да я усети, ако копае под повърхността точно на мястото, където тя спи, но иначе никога нямаше да прозре присъствието на своята Зани.
Така че си беше позволила комфорта да заспи близо до него.
Той беше архангел на Персия от толкова дълго време, когато тя заспа, че не беше в състояние да си представи какъвто и да е бъдещ свят, в който тези земи да не му принадлежат – и когато се събуди, се оказа права, защото той беше там. Беше усещала вкуса му във всеки свой дъх – любовник, изпълнен с арогантност, власт и жестока любов към нея.
Но тогава не е имало време за любов.
Тя се намръщи, а нишките на миналото се разплитаха на пристъпи.
И си спомни, че не беше избрала да се събуди, макар че се беше размърдала, тялото и ума ѝ бяха подмладени от дългия сън. Щеше да се събуди съвсем скоро, но нещо я бе изтръгнало преждевременно от покоя.
Името ѝ е Леуан.
Александър ѝ го бе казал, когато се събуди, докато небето се бе превърнало в черно, подобно на гроба, а въздуха се раздираше от писъци и крясъци.
Имаше война.
Беше възкръснала, защото трябваше да възкръсне, за да помогне в битката с Архангела на смъртта, този, който щеше да разпространи лудостта и злото си по цялата планета в прилив на смърт, който беше факсимиле на живот.
Преродени.
Така тя наричаше своите мършави отвратителни същества.
Заная изсвири с горещ от ярост дъх, все още неспособна да проумее как някой архангел може да си позволи да изпадне толкова дълбоко в мегаломанска лудост, че да повярва, че върши добро дело, като кара мъртвите да ходят.
Кръвта в пръстите ѝ вече се появяваше, изтръпналите ѝ пръсти се съживяваха с пронизващи болки.
Стиснала зъби, тя се справи с болката.
Не беше така при последното ѝ събуждане. Може и да са я изтръгнали преждевременно, но тя се беше събудила както трябва: С пълен контрол над себе си, с тяло в пълен боен капацитет.
Днес тя беше… Неспособна.
С горещо лице, тя търсеше в пашкула си… И ръката ѝ се сключи върху Светлината на огъня. Това не беше същия меч, който Александър ѝ беше подарил преди толкова време, но беше достоен наследник на името. И носеше неговия кехлибар. Двамата винаги бяха преплетени – Светлината на огъня и кехлибара на Александър. Тя никога не носеше едното без другото.
Както никога не носеше Светлината на огъня, когато двамата с Александър бяха разделени.
С пръстите на дясната си ръка, увити около резбованата му дръжка, обсипана с опали – скъпоценните камъни, които Ксандър – не, сега той беше Александър – Ксандър, името на внука му, а колко удивително е, че има внук!
Мислите ѝ се плъзгаха насам-натам, събирайки по-изтърканите краища на спомените ѝ. Това не беше нормално, мислеше си тя, но в същото време нямаше смисъл да се вглъбява в нередностите. Трябваше да разбере какво се случва, какво е…
Пронизващо пробождане, което я накара да пусне Светлината на огъня и да удари с ръка по врата… Където Леуан я беше ухапала. Беше се вкопчила в нея като куче и смучеше кръвта ѝ, сякаш беше вампир, а не архангел.
Но не…
Заная стисна очи, разплете още заплетени нишки. Леуан не беше искала кръв. Беше способна да се храни с жизнената сила на другите – дори на архангелите, както изглеждаше. Беше се нахранила със Заная.
Гневът беше бурен вихър в нея.
Тя се беше съпротивлявала, спомни си, беше призовала вихрите, които бяха нейната запазена марка, но Леуан, това зло, което се беше разраснало, докато Заная спеше, беше твърде могъщо, чудовище, което се отприщи.
Заная бе усетила как тялото ѝ изстива, докато Леуан изсмуква цялата ѝ енергия, цялата ѝ топлина, целия ѝ живот! Виждаше как крайниците ѝ започват да изсъхват, усещаше как сърцето ѝ замира. Зрението ѝ бе избледняло с бърза скорост, докато последното, което помнеше, бе размазано сиво. След това… Нищото.
Сигурно е паднала от небето, крилата ѝ са се смалили, а тялото ѝ е измършавяло.
Полуужасена, че е останала в това мумифицирано състояние, че Леуан по някакъв начин я е превърнала в едно от своите преродени, в мърлява пародия на живот, тя вдигна едната си ръка. Осветена от сиянието на огнения пашкул, кожата ѝ се оказа както винаги среднощно тъмна и гладка, плътта ѝ такава, каквато би трябвало да бъде.
Дъхът ѝ пулсираше в накъсано издишване, но тя сдържа вълната на облекчение. Защото не се чувстваше като себе си. Нещо не беше наред. Може би това бяха краката ѝ, които оставаха изсъхнали.
Пусна ръката си, огъна единия си крак в коляното и живия огън на пашкула пулсира около нея, за да освободи място. Тя погледна, кожата ѝ беше студена, но и крака ѝ беше цял, плътта ѝ беше подмладена. Все още несигурна, тя прокара ръце по тялото си – и осъзна, че носи обикновена ленена премяна, която спираше до средата на бедрото. Направи физиономия.
Заная не носеше ленена или обикновена, освен когато правеше спаринги или отиваше на битка.
Но предполагаше, че това е било спешна мярка, избор, направен от лечителите – които по природа бяха склонни да бъдат прагматични. Тя щеше да се погрижи за това веднага щом се изправи и имаше достъп до собствените си ресурси. Мисълта я накара да се замисли къде ще се появи този път – не можеше да го предвиди, не и когато не тя беше избрала мястото за почивка.
Александър.
Дъхът ѝ я заболя в дробовете. Опитваше се да не мисли за него, но да не мисли за любимия си генерал беше невъзможно. Беше го зърнала да си пробива път към нея, докато Леуан я смучеше, но не знаеше какво се е случило от този момент нататък. Дали и той бе станал жертва на чудовището? Дали Александър беше попаднал в мумифицирано състояние?
Или още по-лошо… Дали не беше понесъл поражения, подобни на тези на Антоник?
Паниката размаха криле в нея, а дъха ѝ идваше на къси, резки изблици. Тя можеше да приеме всичко, но не и свят, в който Александър вече не съществуваше.
„Заная. Събуждаш се.“ – Гласът беше отвъд древността, ехо от безкрайното време.
Заная се скова, едната ѝ ръка беше върху дръжката на Светлина на огъня.
„Кой си ти?“ – Властно искане на архангел.
Смях, тона беше толкова стар, че накара костите на Заная да се разболеят. Стомахът ѝ се сви.
„Ти един от Предците ли си? Старите, за които се говореше, че спят под Убежището, най-първите от ангелския род.“
„Може би, дете. Може би съм. Не вярвам да е така, но вече не мога да си спомня детството си.“ – Въздишка. – „Не очаквах някой от вас да се събуди толкова скоро, но все пак Спах с едно отворено ухо, слушайки. В очакване. Братята ти продължават да спят, хванати между другото.“
Мускулите на Заная започнаха да се отпускат. Тя мразеше, че се намира на това непознато място, с този непознат глас, и все пак… Не усещаше никаква заплаха. Чуваше топлина и защита, усещаше ги.
„Тази вещица ме ухапа в битката.“
Гласът се промени, стана песенен:
„Богинята на кошмара. Призраци без сянка. Издига се в своето Царство на смъртта.“
Всяко мъничко косъмче по тялото на Заная потръпна в бодлива вълна. И някаква троха от знанието в далечните кътчета на мозъка ѝ изплува на преден план, беше казала:
„Архангел Касандра?“
„Някога аз бях тя“ – дойде отговора. – „Сега не знам коя съм станала. Цин, моя Цин, той ме познаваше. Свят на скръб. Мечтаех за теб, дете. Отдавна. Бях забравила.“
„Небе от сребро.
Небе от нощ.
Диви бури и буря от злато.
Кралицата на Нил.
Любим воин.
Родена в битка.
Смърт и възкресение.“
Заная не осъзна, че е задържала дъха си, докато Касандра не спря.
– Това е всичко? – Тя вдигна ръце, прекъсвайки течния огън на пашкула си. – Аз знам всичко това! Трябва да знам какво крие бъдещето.
Смехът в съзнанието ѝ, неизползван, ръждясал и все пак странно заразителен при цялата му тежест.
„Толкова много пътища виждам за теб, ангеле, роден от бури. Можеш да поемеш по всеки един от тях. Ако ти кажа най-силната нишка, която виждам, ти със сигурност ще поемеш по противоположната, така че погледа ми е безсмислен за теб.“
На Заная ѝ се искаше Древната да греши за противоречивостта на Заная, но не беше така.
– Това е, което ме кара да те обичам – и което ме вбесява – беше ѝ казал веднъж Александър, със смях в този сребристо-целуващ поглед. – Ако кажа, че небето е синьо, ти ще твърдиш, че е зелено без никаква причина.
„Съжалявам“ – каза тя на Касандра. – „Не знам защо съм такава.“
„А ти не знаеш ли?“ – Еони в гласа ѝ, такава тежест на възрастта, че заплашваше да смачка ребрата на Заная, да компресира дробовете ѝ. – „Майка ти беше жена, която ще чуе само един глас. Нейният собствен.“
Отдавна, много отдавна Заная не беше мислила за Рзия, горчива и решително самотна, но сега стомаха ѝ се напрегна.
„Аз съм преминала далеч отвъд това. Тя беше ангел, същество с огромна сила. Аз не съм дете.“
„Всички ние сме деца на родителите си“ – беше спокойния отговор на Касандра. – „Но ти… сега носиш частица от друг.“
Лед в кръвта на Заная, отломки в костите ѝ.
– Леуан. – Тя изплю името като проклятие. – Тя ме зарази с порока си?
„Нямам отговор на този въпрос, родена в битка Заная. Това, което знам, е, че ти не си същия архангел, който се събуди преди войната. Искаш ли да се въздигнеш сега? Защитих те в огъня си, но той не е клетка.“
Заная се загледа в пулсиращите златни и червени цветове на пламъците, помисли си за Сън… И спря с писък.
„Не мога да инициирам Сън.“ – Това беше дарба, която идваше векове след навършване на пълнолетие и беше даденост; всички ангели след тази възраст можеха да изберат да преминат в състоянието, което ги спираше между живота и смъртта.
„Нещо в мен е счупено. Знаеш ли какво?“ – Заная може и да се гордееше, но никога не беше глупава; беше с Касандра, ясновидката на ясновидците. Да не зададе въпроса, щеше да означава да пропилее ценен ресурс.
Дълга пауза.
„Толкова много пътища“ – промърмори отново Касандра. – „Толкова много избори.“
Заная остана безмълвна, не искаше да прекъсва мислите на ясновидката.
„Не счупена… А повредена“ – каза Касандра накрая. – „Наистина не мога да видя пътя ти след днешния ден, затова не мога да ти кажа дали раната е постоянна или временна. Но едно вече знам, кралице на бурите: Ти се събуждаш, защото е твоя сезон да се събудиш.“
Заная се загледа в огъня около себе си. Сън или не, тя можеше да остане в това странно междинно място дълго време, без да полудее. Имаше волята. И ако света се нуждаеше от това, тя щеше да го направи. Може би обаче такава жертва не беше необходима.
– Колко архангели са будни в света? Знаеш ли?
„Слушам, докато бдя над моите Спящи. От време на време се впускам в по-дълбока почивка в опит да избегна изплъзващите се потоци на времето, но после се събуждам и совите ми казват какво съм пропуснала. Девет. Има девет.“
Заная издиша.
– Тогава аз ще стана. – Кръга трябваше да бъде десет, беше най-силен и стабилен на десет. И освен ако някой от Кръга не искаше да трупа земя, имаше достатъчно територия, която да се разпредели между десетте. – Касандра?
„Да, Кралице на бурите?“
Гърлото ѝ пресъхна, но тя се насили да го каже:
„Александър буден ли е или спи?“ – Не можеше дори да прошепне другия вариант: Че е мъртъв, че е загинал в битката срещу Леуан.
„Среброкрилият воин се разхожда по света.“ – Пауза, последвана от тихи думи, почти заглушени от рева в ушите на Заная. – „Сребърни крила и бурни ветрове. Необуздани бури. Този път… Ще бъде края.“
Течният огън около Заная се раздели, дори когато тя се бореше с шока от тези последни думи.
„Чакай! Какво означава това?“
Единственият ѝ отговор беше шепнеща въздишка, докосване на стара, стара сила по кожата ѝ… И после Касандра си отиде, върнала се към бдителния си покой.
Заная се изправи.
Назад към част 29 Напред към част 31
