Глава 37
– Радвам се да те видя отново, Заная – каза Калиане по петите на изказването си, дългата ѝ черна коса днес беше сплетена на обикновена плитка, а роклята ѝ – в синьо, което повтаряше цвета на очите ѝ. Крилете ѝ бяха с бял размах, но кожата ѝ беше целуната от слънцето. Погледнете я така и бихте я взели за девойка, която никога не се е запознавала с острие, а още по-малко е печелила много битки.
Разбира се, за да го направиш, ще трябва да пренебрегнеш тихото бучене на огромната ѝ сила.
– Да те имаме тук, цяла и излекувана – продължи Кали – това не е подарък, на който сме се осмелявали да се надяваме, още по-малко толкова скоро.
Заная оцени приветствието на Калиане. Тя и другата жена никога не бяха приятелки, но бяха нещо като далечни съюзници. И между тях никога не е имало и намек за ревност. Заная беше погледнала Александър и Калиане заедно и беше видяла това, което тя имаше с Аурелин. Рядко и ценно приятелство.
Никога не би си помислила по какъвто и да е начин да го пречупи.
– Излекувана, с изключение на тези. – Тя посочи с два пръста очите си. – Бяха сиви, когато се събудих. Онази кучка е оставила частица от себе си в мен и това ни най-малко не ми харесва.
Суин се размърда, ръката ѝ се сви, сякаш искаше да посегне към ножа, прикрепен към бедрото ѝ.
– Остави ли други следи? Леля ми може да е била извратена сила, но все пак е била сила.
Заная трябваше да се пребори да не посегне към меча си. Имаше чувството, че Суин не контролира съвсем реакцията си, шокирана от призрака на убийствената си леля. Заная не можеше да я вини – собствената ѝ реакция към новия архангел на Китай не беше толкова контролирана. Тя знаеше, че Суин не е леля ѝ, но приликата беше невероятна.
Заная се чудеше дали това улеснява или затруднява Суин да управлява територията, която някога е била на Леуан.
– Не знам – каза тя на глас. – Надявам се, че това е всичко, нищо друго освен повърхностен белег. – Дори докато говореше, тя усети странно усещане в задната част на мозъка си, чувство на разтягане, което никога досега не беше изпитвала.
Сякаш се протягаше към нещо, което се намираше точно отвъд погледа ѝ.
Намръщила се вътрешно, тя се отърси от това. Сигурно е остатък от скорошния ѝ – и странен – сън.
– Мисля, че всички се надяваме на това – измърмори Егион, а мускулите на ръцете му изпъкнаха, докато ги кръстосваше върху сребърния нагръдник, който носеше върху панталони от плътно черно. – Ако никога повече не видя и намек за Леуан, ще е твърде рано.
Жалко, че същата не можеше да бъде и неговата съдба, помисли си Заная с присвити очи. Александър не знаеше, че Егион се бе опитал да я ухажва в момент, когато целия Кръг знаеше много добре, че тя никога няма да бъде с друг архангел освен с Александър. Никога не беше казала на Александър, защото, честно казано, това щеше да започне война и да пропилее адски много животи.
Любовникът ѝ беше много неща. Но лесно да прощава подобни прегрешения, не беше.
Заная обаче нямаше да носи отговорност за война. Тя не беше някаква идиотска красавица с празна глава, която смяташе насилието в нейна полза за висша форма на ласкателство. Тя не се нуждаеше и не искаше заради нея да се водят войни. Тя сама водеше своите войни – и Егион беше научил много добре, че никога не бива да посяга на Заная. Или тя буквално щеше да му отреже една.
Харесваше ѝ да си спомня изражението на лицето му, когато се окървави целия.
Пълното неуважение към прегрешението на Егион беше единственото нещо, което някога бе крила от Александър, и възнамеряваше да го прави завинаги. Беше споменала, че Егион ѝ е направил предложение, за да не може големия син задник да хване Александър неподготвен, но се беше пошегувала – и внимаваше да не каже кога е станало предложението и колко настоятелен е бил Егион.
– Размазах го като муха – каза тя смъртоносно честно, когато изражението на Александър започна да се помрачава. – Той ще ме сънува само в кошмарите си. – После започна да точи любимото си острие.
В този момент раменете на Александър започнаха да треперят. В крайна сметка той се разсмя, гнева се разсея и войната вече не беше възможна. Защото Александър знаеше, че Заная няма да му благодари за това, че е извършил насилие от нейно име – но и той беше несъвършено същество, както всички. Ето защо Заная се беше справила с него така, както го беше направила.
Днес тя се усмихваше на Егион от другата страна на кръга, искаше ѝ се да си спомни деня, в който бе отделила китката от тялото му. Струваше си да изгуби една от любимите си туники – пръските от кръвта му нямаше да се изперат.
„Зани, защо разгневяваш Егион?“
„Това е хоби.“
Изхърка от умствен смях.
„Извинявам се. Продължавай.“
Междувременно Егион избягваше да улови погледа ѝ. Не мислеше, че той се страхува от нея – задника беше прекалено арогантен за това. Не, това, което го бе уязвило най-много, бе удара по егото му, осъзнаването, че не всяка жена на света ще падне на колене при най-малкия намек за вниманието му. Неудачник.
– Тук сме по една основна причина – избухна в този момент Тит и макар че и той носеше нагръдник и беше едър и мускулест, имаше точно нула други прилики с Егион. – Нека първо да изчистим това. Лейди Заная, както вече обсъдихме, нямам проблем да възстановим границата в Африка, което ще ви даде власт над северната половина, а аз ще взема южната.
– Наричай ме Зан – напомни му Заная, усмихвайки се на този млад архангел, който някак си бе станал толкова добър приятел на Александър, че караше любовника ѝ да се смее. – Никой никога не ме е обвинявал, че съм дама.
Отговорът на Тит беше усмивка.
– Мисля, че ще се разбираме добре, Зан. Честно казано, бих се задоволил с един просто разумен съсед, след като толкова векове търпях онази смрадлива мърша Харизмон – но ти си много повече от това. С най-голямо удоволствие бих те нарекъл свой съсед.
Очарована, Заная каза:
– И аз теб, Тит. – Тя огледа кръга. – Някой има ли възражения срещу нашето териториално споразумение?
– Не – то е напълно логично – промърмори Нейха, а тона ѝ беше малко разсеян.
Заная не знаеше твърде много за Архангела на Индия, освен че е безстрашна в битка. Не беше задържала нищо в борбата срещу Леуан. А от това, което Александър ѝ бе разказал за следвоенния период, Нейха се бе сражавала рамо до рамо с нейните ескадрили и сухопътни сили, за да изпрати преродените деца, останали на нейна територия.
– Тя никога не е била генерал – беше промълвил Александър – но когато се налагаше, се държеше като един от най-добрите. Хората ѝ биха направили всичко за нея.
Днес останалата част от Кръга повториха думите на Нейха и разговора премина към въпроси, които бяха отложени за лична среща. През цялото време Заная пазеше спокойствие, слушаше и научаваше състоянието на света. Оказа се, че възстановяването на опустошените им територии е заемало централно място през последното десетилетие, докато най-сетне те заживяха във време на мир и благоденствие.
– Дали такова време ще те отегчи, Заная? – Попита Калиане, след като срещата приключи и всички излязоха навън в огрения от слънцето двор, за да пият, ядат и разговарят. Храната беше осигурена от персонала, който сестрата на Тит беше подбрала за тази възстановена крепост, и те се бяха погрижили за това.
Сега всички те бяха хора на Заная и докато двете с Калиане се разхождаха в ниската градина-лабиринт, която беше лявата граница на двора, тя си отбеляза да ги похвали за работата им.
– Знаеш, че съм се сражавала в много войни – каза тя – но въпреки това, което някои може да си мислят, далеч предпочитам мира. Обичам да управлявам, да изграждам територията си, за да бъда силна. Войната разрушава нещата.
Изражението на Калиане беше замислено.
– Да, виждам това сега, когато поглеждам назад. Територията ти беше перла в световната корона. Съжалявам само, че Харизмон нанесе толкова много щети на частта от нея, която управляваше по време на управлението си.
В задната част на мозъка на Заная отново се появи дрънкане и тя почти можеше да се закълне, че чува шепот. Малките косъмчета по ръцете ѝ се надигнаха, тя присви очи насам-натам, но градината с лабиринта и двора отвъд бяха празни, освен за нейните събратя архангели. Персоналът и останалите бяха разпуснати за времето на срещата.
Напрегната, тя все пак запази спокойствие и продължи разговора си с Калиане. След това тя разговаря с други членове на Кръга, включително и с Рафаел. Младият архангел с целуната от слънцето кожа, яркосини очи, черна коса и бели крила с метален блясък – истинско бяло злато – беше почти същия като по време на войната, с изключение на необикновения знак на дясното му слепоочие.
Тогава, както и сега, той ѝ напомняше за митичен дракон, но макар че линиите бяха също толкова ясно очертани, пред погледа ѝ той изглеждаше… По-плосък. Сякаш бе загубил жизнеността си. Знак за края на Каскадата? Но не това искаше да го попита.
– Как е твоята съпруга? – Каза тя, все още очарована от факта, че се е влюбил в смъртна – и я е превърнал в ангел.
Устните на Рафаел се изкривиха леко.
– Тя казва, че когато си се събудила за последен път, си я гледала като нова и интересна буболечка.
На Заная не ѝ се случваше често да остане безмълвна, но при това твърдение челюстта ѝ падна. След това се засмя, възхитена както от този архангел, който се осмели да каже това в лицето ѝ, така и от неговата съпруга.
– Уви, трябва да се призная за виновна за това. Тя е първото същество от нейния вид, което съм виждала през цялото си съществуване.
Смъртните никога не бяха се вписвали в съзнанието ѝ като нещо друго, освен като мимолетни искри в мрака. Оценяваше изкуството, което създаваха, работата, която вършеха, за да поддържат света, но ѝ беше трудно да се сближи с тях – не можеше да превъзмогне факта, че ще си отидат точно когато тя се установяваше в приятелство.
– Ще се опитам да не я разглеждам с такава груба интензивност следващия път, когато се срещнем – обеща тя, игнорирайки засиленото натякване в задната част на съзнанието си. Беше обезпокоително, но не и неприятно. – Територията ви се е възстановила от войната?
– В повечето отношения – каза Рафаел. – Една ивица от Манхатън остава опожарена и тъмна, без признаци на нов живот. – Мрачна линия на челюстта му. – Суин е права – леля ѝ беше сила. Оставила е следа в света по повече от един начин. – Онези очи, които имаха толкова наситени сенки, че беше невъзможно да бъдат приковани към мястото на Заная. – Не би трябвало да сте будна и цяла, лейди Заная. Всички знаем това.
И така, оказа се, че красивия син на Калиане е далеч по-откровен от дипломатичната си майка.
– Вярваш ли, че съм една от нейните преродени? – От идеята да бъде едно от онези чудовищни неща, които не би трябвало да съществуват, стомаха ѝ се сви.
– Не. Един прероден не би могъл да води този разговор с мен. Но, като се има предвид естеството на нараняването ти, ти си се излекувала твърде бързо. Трябва да знаем отговора на въпроса защо.
Никога не е избягвала суровата реалност, Заная каза:
– Твоят имунитет към нейните способности. Запази ли нещо от него в последствие? – Каскадните дарове често бяха жестоки, но това, което оставяха след себе си, обикновено беше по-нежна целувка на силата.
Той я погледна с непоколебима интензивност, а косата му беше синьо-черна на слънчевите лъчи.
– Защо питаш?
Добре осведомена, че няма причина да ѝ се доверява за това какви способности има или няма, тя протегна ръка.
– Докосни ме, ако искаш, Рафаел. Бих искала да знам дали я усещаш в мен.
Направи пауза, сякаш го беше изненадала, но после кимна и затвори ръката си върху нейната. И двамата потръпнаха от неудобството на контакта им между архангели. Тя си пое дъх през стиснати зъби.
– Никога не е било толкова болезнено.
В повечето случаи това беше смразяващо безпокойство, което, ако се остави да нарасне, можеше да се превърне в насилие и гняв, да изправи хищник срещу хищник. Войните бяха започнали от архангели, подтикнати към насилие от този най-първичен порив, порив, който беше толкова порочен и брутален, че за да се пребориш с него, беше нужна воля със стиснати зъби, съчетана с хилядолетен опит.
При нея и Александър обаче ефекта беше притъпен още от самото начало, а с времето се бе изхабил още повече. Наистина имаха проблеми само ако прекарваха твърде много време заедно – повече от месец постоянен контакт щеше да го направи, но той трябваше да е постоянен. Да прекарват всяка нощ в прегръдките си и да са в непосредствена близост през целия ден. Като се имат предвид задълженията им на архангели, това беше сценарий, който рядко влизаше в действие.
Когато това се случваше, ефекта отзвучаваше след толкова дълъг или по-дълъг период на раздяла. Ето защо се бяха научили да се движат по ръба, да отиват толкова далеч и никога твърде далеч. Далеч по-добре да се разделят за седмица на всеки две седмици, отколкото да бъдат принудени да спазват дистанция за месец или повече.
Ефектът на отблъскване се проявяваше по-силно при другите от Кръга, но никога не се доближаваше до това остро острие на истинска болка.
– Не. – Рафаел се намръщи. – Обикновено – и особено в началото – това е най-много незначително дразнене. – Въпреки това той не пусна ръката ѝ цяла минута. – Не вкусвам нищо от злото на Леуан – каза той, когато най-сетне се разделиха, Рафаел изтръска ръката си, а Заная потърка своята по бедрото си. – Но… Силата на отблъскването между нас може да е отговор сама по себе си. Не реагирам така на никого другиго в Кръга.
Назад към част 35 Напред към част 37
