Глава 50
Странно колко бавно се движеше времето, когато беше далеч от своята Зани.
Сега, най-сетне, бе дошло времето Александър да я види отново. Междувременно внука му бе заел пост в една от крепостите на Тит, за да усвои определен набор от умения от воина, който се намираше там.
Така Александър и Заная бяха решили, че ще се срещнат в нейната крепост. Това даваше на Ксандър достатъчно време да стигне до тях, да остане и да се върне, преди да изтече отпуска му. Но Александър възнамеряваше да го изпревари с един ден.
Той се нуждаеше от това време, за да бъде със съпругата си.
Небето беше лазурно синьо, когато той излетя – оттенъка беше толкова чист и дълбок, че му напомни за очите на Кали. Напомни му и за сина, който тя имаше с Надиел.
Двама влюбени архангели.
Можеше да стане.
Любовната история на приятелите му бе продължила безброй смъртни поколения и бе приключила само заради изпадането на Надиел в лудост.
Това, което Александър никога не бе казал на Калиане, бе, че – и той добре знаеше, че Заная би повдигнала иронично вежди, ако беше будна – той се бе опитал да уговори Надиел да заспи. Но в своя защита, той бе направил това само защото бе забелязал признаци на едва доловимо влошаване на състоянието на Надиел.
– Сънят съществува по някаква причина – беше казал той в опит да накара своя приятел и колега архангел да се запита за собственото си поведение. – Нищо няма да загубиш, ако се потопиш в него.
Но Надиел беше непримирим. Без да е склонен към гняв, той се бе изсмял на притесненията на Александър, бе го потупал по рамото и му бе казал да не бъде „толкова мрачен древен“. Беше толкова млад и жизнен, с косата си от махагоново злато и очите си от жизнено зелено, примесено с едва доловима нотка на синьо, а сърцето му кипеше от смелост. Рафаел може и да беше наследил цвета си от Кали, но чертите му бяха отпечатък от баща му.
Толкова много, че понякога се чудеше как Кали може да го понесе.
Но после… Ксандър носеше толкова много отзвуци от Рохан в лицето и поведението си. Александър го обичаше още повече заради това, че беше жива частица от сина му. Сигурно и за Кали беше така.
Той си мислеше, че може би двамата със Заная трябва да обсъдят организирането на малко събиране за приятелите им в бъдеще, когато небето над него започна да потъмнява. Александър се намръщи. Той можеше да се справи със студа и влагата като всеки друг ангел – но това не означаваше, че му харесва. Особено като се има предвид, че носеше любимия си комплект кожи – черни с акценти от сребро по закопчалките и катарамите.
Третият го беше погледнал и казал:
– Отивате на ухажване, господарю? – В зеленикавите му лешникови очи имаше блясък.
Александър беше готов с отговора си.
– Лемей спомена, че любимите цветя на генерал Кимат са нарцисите. В случай, че се интересувате от това знание.
Валерий, строен и сдържан и не склонен към прояви на емоции, освен с най-близките си хора, всъщност бе започнал да се черви под естествено бледия оттенък на кожата си.
– Трябва да се вдигнеш сега – беше промълвил той, докато дърпаше яката на туниката си. – Отиди да впечатлиш лейди Заная със сарториалното си великолепие и ме остави на мира.
Александър би предпочел да направи точно това, отколкото да се появи в дома на Заная, омаломощен от дъжда.
Но небето не придоби синкавия оттенък на натежали от дъжд облаци. То стана болезнено зелено, грозно и гнило… И напомняше как изглеждаше кожата на Антоник, когато го погребваха.
Живот в процес на гниене.
Спря, надвеси се в небето, погледна първо на изток, после на запад, после на север, а след това на юг.
Цялото небе беше болно.
Стегнат в стомаха, той се обърна и продължи пътуването си с възможно най-високата скорост. Заная го чакаше на покрива на крепостта си и веднага щом се приземи, каза:
– По света е. – Стиснала плътно устни, тя добави: – Тит го видя пръв, поиска да инициира среща. Изпратих съобщение, че си на път, така че той се забави.
Косата му беше влажна от пот, а крилата го боляха, но Александър кимна.
– Хайде да вървим.
Но когато лицата започнаха да се появяват на екрана, двама от Кръга останаха безследно изчезнали. Те обаче бяха заменени от двама души, които не бяха архангели, но имаха правото да говорят на мястото на двамата липсващи архангели.
– Елижа отлетя към мястото – каза Хана, консорта на Архангела на Южна Америка, онзи, който след Каскадата бе станал известен и като Краля на гордостта. – В абсолютно изражение той се намира най-близо до мястото, може да извърши пътуването най-бързо.
Хана, художничка с голяма известност, имаше ивица зелено-бяла боя в стегнатите черни къдрици на косата си и по-малка небесносиня ивица върху абаносовата кожа на шията си. Тя носеше нещо, което изглеждаше като бял халат за рисуване, над който се издигаха крилати арки от дълбок крем. Костюмът беше изпъстрен с пигмент, мълчалив свидетел на скоростта, с която се бяха случили нещата в този мрачен ден.
– Смяташе, че е важно да направи това веднага.
Сребристосивите очи на Елена Деверо бяха непоколебими пред лицето на толкова много власт, докато казваше:
– Рафаел направи същото – той се насочваше към среща с архангел Елижа, когато небето се промени, така че няма да е далеч зад него.
Тази почти бяла коса, прибрана назад в стегната плитка, и горната част на тялото ѝ, облечена в черно кожено яке, с мрачно изражение, тя можеше да бъде опитен ангел-войн на многовековна възраст.
– Рафаел не искаше архангел Елижа да бъде сам, ако съществува вероятност архангел Антоник да се издигне.
Никой нямаше никакво несъгласие с действията на нито един от двамата архангели.
– Това не ни оставя никаква причина за тази среща – каза Нейха, а гласа ѝ беше рязък. – Нека се съберем отново, когато Елижа се завърне.
Александър разгледа другия архангел. Неговият шпионин беше предал слухове за все по-голямото откъсване на Нейха от двора ѝ и Александър се зачуди дали индийската кралица е толкова кратка с тях, защото възкресението на Антоник щеше да спре плановете ѝ за Сън.
Ако, както сочеха знаците, Древния беше възкръснал, той не можеше да бъде никак здрав. Уродливият оттенък на небето по никакъв начин не приличаше на наситенолилавия, който преди това бе оповестил присъствието му. Най-добрият сценарий беше той да е напълно психически наличен, просто физически увреден. С това можеха да се справят, но ако носеше рани на психическо ниво… Това можеше да бъде смъртоносно.
Архангелите имаха твърде много власт, за да я владеят по друг начин освен с железен контрол.
Що се отнася до Нейха, не беше трудно да се види изтощението ѝ. Болката ѝ.
Може и да не беше разбирал мъката ѝ, преди да загуби Рохан, но човека, който беше днес, знаеше какво прави с човек, когато загуби дете. Дъщерята на Нейха никога нямаше да се върне, както и Рохан никога нямаше да се върне. Но там, където Александър имаше внук, жив спомен за любимото си момче, Нейха не беше получила такава благодат.
Не. Той се намръщи. Нейха имаше племенница, нали? Такава, която е отгледала? Да, спомни си за нея сега. Принцеса Махия. Прекрасен ангел с крила, зашеметяващи като пауново ветрило.
Явно имаше неща, които не знаеше за отношенията между Нейха и Махия, ако Нейха беше толкова самотна в скръбта си, колкото беше съобщил шпионина на Александър.
На глас той каза:
– Има ли риск това да е някой от другите спящи?
Калиане поклати глава.
– Консултирах се с Джесами през времето, откакто небето се промени. Тя казва, че в Библиотеката няма данни за подобно смущаващо събуждане на друг архангел в нашата история.
Тя стисна ръка около дръжката на меча, който носеше на бедрото си – туниката ѝ без ръкави беше в избледнял кремав цвят, а панталоните ѝ – кожени в същия нюанс.
– Архангелите се събуждат по безброй начини, но знаците винаги са нещо чудно и красиво. Това е… Скверно по начин, който кара смъртните да хленчат и да се крият, а безсмъртните да правят същото.
– Също така не е подходящо да си един от онези, които са заспали с Касандра – каза Суин с тихия си глас, а Елена Деверо се измъкна настрани, сякаш слушаше някой друг. – Единствено Антоник е бил ранен по начин, който се отнася до тези цветове.
– Никой от останалите не беше дори близо до събуждане, когато се събудих – добави Заная.
Елена Деверо върна цялото си внимание към срещата.
– Водещият ни ескадрон току-що прелетя над района, където Касандра откри огън по територията – не съобщават за никакви нарушения – каза тя. – Разбираме, че предишното ѝ поведение не е предсказание за местоположението ѝ, но ни се стори добра идея да потвърдим.
Александър кимна, оценявайки добре предпазливостта на съпругата на Рафаел и Кулата.
– Тогава Нейха е права. – Това от страна на Егион. – Ще се срещнем отново след завръщането на Елижа.
Александър не пропусна факта, че Егион не беше споменал Рафаел. Не беше точно изненада; Егион продължаваше да е унизен, че сина му е избрал да служи на Архангела на Ню Йорк, вместо да се присъедини към двора на собствения си баща. Александър напълно съчувстваше на младия Илиум. Защото там, където Егион беше пропилял любовта на детето си, Рафаел беше спечелил лоялността на могъщия млад ангел.
Сега Древния беше един от първите, които изчезнаха, след като се съгласиха на интервал.
Тит остана на екрана, след като всички останали последваха примера му.
– Александър, Зан – каза той. – През последните две седмици не сме имали никакви признаци за заплахата от прераждането. Възможно е оригиналното същество или да се е върнало да се крие, или да е умряло по същия болезнен начин като някои от преродените, които е създало.
До Александър Заная се намръщи.
– Ти не мислиш, че това вече е Антоник? – Твърдение.
– С небето, което променя цвета си сега… – Титус сви рамене. – Ако това беше той, знаците не трябваше да са налице по-рано?
Това беше добър въпрос.
– Чувстваш ли го така, както преди да летим до мястото? – Попита Александър Заная, наясно, че е споделила с Титус смущаващата си способност.
Тя направи физиономия.
– Не, не както тогава… Но продължавам да получавам случайни откъслечни усещания. Винаги в една и съща посока. – Поглеждайки към Титус, тя каза: – Бих те помолила, приятелю, да не намаляваш бдителността си.
– Никога – обеща Тит. – Не и докато не потвърдиш, че вече не усещаш нищо. Защото дори и да не е Антоник, изглежда е опасно интелигентен прероден човек. – Той погледна наляво. – Виждам небето през прозореца си. Изглежда, че се изчистват от проклетия цвят. Мога да изляза и да изтръскам острието от крилата си.
– Ще поговорим отново, Тит – каза Заная.
Александър кимна за довиждане на приятеля си и каза:
– Да се надяваме, че Елижа и младия Раф имат добри новини за нас.
След като приключиха разговора, Заная се обърна към него.
– Младият Раф?
Смутен, той притисна носа си между палеца и показалеца.
– Опитвам се да не правя това и обикновено то излиза наяве само в разговор с приятели. Не мога да спра да мисля за него като за пакостливото момче на Кали – веднъж той долетя до крепостта ми „Убежище“ и проникна в нея. По онова време беше бебе.
Засмя се Заная.
– О, трябва да ми разкажеш тази история. Защо е направил това?
– Защото беше решил да си постави предизвикателство. – Сложил ръце на хълбоците си, Александър поклати глава, след което, докато двамата вървяха рамо до рамо към покоите на Заная, ѝ разказа пълната история за задачата на Рафаел. – Той беше умно и безстрашно момче. Винаги съм го харесвал. – Което отчасти беше причината да бъде толкова унизен от онова, което почти беше направил преди да го приспи.
– Надиел и Калиане – продължи той – го отгледаха с любов, но също така го научиха да бъде умен и самостоятелен. Тъй като двамата не можеха да живеят винаги заедно, момчето беше свикнало да сменя крепости и дворове и мисля, че това му придаде гъвкавост на мисълта, която липсва на мнозина от нашия вид. Освен това беше безстрашен – на около седемдесетгодишна възраст започна да лети сам между двата двора.
Заная изтръпна.
– Толкова млад? Нали Надиел и Калиане бяха съседи като теб и мен?
– Не, те бяха разделени от две други територии. – Устните на Александър се дръпнаха нагоре. – Едната от тях беше моя, а другата беше под властта на друг съюзник. Да кажем само, че момчето имаше дискретен ескорт през първите няколко години, докато и на четиримата не стана ясно, че може да му се вярва, че ще спазва правилата – и че е способен да мисли на крака, ако го сполети неочаквана буря или нещо подобно.
– Това ме кара да осъзная нещо – каза Заная с намръщена физиономия. – Не съм познавала нито един архангел като дете преди възнесението му. Виждам как би имал проблеми с прехода. – Тя бутна вратата на апартамента си за това.
Както винаги, той беше място с плюшени тъкани и произведения на изкуството, а въздуха сладко ухаеше. Но в него нямаше нищо тежко. Тъканите, които предпочиташе, бяха меки и приятни за кожата, а изкуството внасяше външния свят: парчета от Африка, уловени в платно, издълбани в дърво, полирано до блясък, или втъкани в тъкани, изработени с изключително внимание.
В стъклена поставка гореше свещ, в друга седеше цъфтящо зелено растение, а малка бяла котка скачаше от перваза на прозореца, за да дойде да се поглези от господарката си. Мършавото създание благоволи да потърка тялото си в крака на Александър, преди да излезе от стаята.
– Кралицата на Нил и нейните познати – промърмори той с усмивка, свикнал с начина, по който тя винаги си имаше котка или куче – и веднъж или три пъти – сокол.
Усмихна се, когато тя затвори вратата след котката.
– Нямам представа откъде е дошла – но е решила, че съм приемлива. Името ѝ е Херцогиня. А сега, генерале, съблечи се.
Добре подготвен да се освободи от потните си дрехи, Александър започна да изпълнява заповедта. Беше посегнал да разкопчае ножницата на меча си, когато Заная замръзна, после хвана лявата му ръка и я вдигна нагоре.
– Какво е това? – Мек въпрос, а възглавничката на палеца ѝ докосна пръстена от претопени оникс и кехлибар, който той носеше на пръста си.
– Пръстен, който трябваше да нося от векове. – Поемайки си дълбоко дъх, който трепереше, той каза: – Ще ми простиш ли, Зани? Никога не съм искал да те нараня, но го направих и за това никога няма да съжаля достатъчно.
Беше му отнело твърде много време да разбере, че неговия начин на мислене не е единствения.
– Но знай едно – това беше единствената вещ, освен оръжията и дрехите ми, която взех със себе си в Съня. За да бъде в безопасност, защитена, докато минават сезоните и вековете. Дори този воин с бича глава не беше пълен идиот.
Заная не говореше толкова дълго, че той усети как сърцето му пада. После тя вдигна глава, очите ѝ светнаха по онзи начин, по който ставаха, когато сдържаше силни емоции. Въпреки че не говореше, тя вдигна ръката му към устните си и притисна нежна целувка към пръстена му.
Следващите ѝ думи бяха прагматични… Но тя докосна с пръсти челюстта му в сладка ласка.
– Ще поръчам храна от кухнята, за да можеш да се заредиш след полета, а дрехите, които си изпратил напред, седят до моите в гардероба.
Александър искаше само да се заплесне по нея, но знаеше, че е права. Трябваше да е в пълна готовност в случай на най-лоши новини от двамата архангели, които бяха отлетели да проверят мястото.
Военните барабани можеха да зазвучат отново.
И все пак…
– Елижа и Рафаел имат часове да летят, а нито хората на Тит, нито твоите хора са съобщили за някакви тревожни смущения – промълви той и посегна към нея. – Не можем ли да откраднем само миг от това време?
Назад към част 48 Напред към част 50
