Глава 53
Александър проследи Заная до библиотеката ѝ, след като приключи разговора си с Ксандър; тя беше отворила вратите към болната нощ, разглеждаше подробна карта на новата си територия. Косата ѝ беше виолетово дъждовна под горните светлини, крилата ѝ бяха кадифено тъмни и се държаха здраво на гърба ѝ с воински контрол.
– Внукът ми продължава да има намерение да долети при нас утре – каза ѝ той. – Казва, че отпуска му не е отменен, тъй като няма неконтролируемо избухване или някакъв реален признак за проблеми. – Той потърка челото си. – Не бих могъл да споря с него – за мен той може да е дете, но за външния свят е младши командир на ескадрила, който често излиза на самостоятелни полети.
– Това не означава, че няма да се тревожиш за него. – Погледът ѝ е мек, Заная хвана ръката му и я стисна. – Дори Антоник да се разхожда, той го прави тайно и хитро. Той няма забележима причина да се насочи към внука ти – ако изобщо знае, че Ксандър съществува.
Александър се намръщи, издиша на вълна на разтърсващо облекчение.
– Не, той не може да знае. Не е бил буден достатъчно дълго, за да разговаряме много – и не би имал причина сам да се рови в семейството ми. Що се отнася до миналото, макар че бяхме сърдечни, когато владенията ни се сблъскаха във времето, никога не сме били нито близки, нито врагове.
Осъзнаването беше добре дошло, но с нищо не намали напрежението, което го беше опънало като жица.
– Мислиш ли, че ще можеш да заспиш, преди да чуем отговора на Елижа и Рафаел?
Заная поклати глава.
– И ние сме направили колкото се може повече предварително планиране. – Погледът ѝ се премести към огромните балконски врати, отворени към падащата нощ; резбите в дървото проблясваха с петна от златна боя, която беше избледняла и беше оставена в овехтялото си състояние. Подхождаше на всички стари книги по стените, както и на добре износения килим, изработен от талантливи смъртни в собствените му земи.
– Колкото и да презирам Харизмон – промърмори Александър – тази стая е едновременно топла и богата на текстура и история.
– Безсмъртните са сложни същества – промълви Заная, после се намръщи. – Но в този случай той е заличил всичко, което е направил в миналото, с действията, които е избрал да предприеме преди смъртта си. Що се отнася до мен, тази стая е принадлежала на човек, който е умрял много преди Тит да сложи край на битката с Харизмон.
– Намирам, че мисля същото с Леуан. – Александър все още си спомняше колко светло сърце беше Леуан, преди да се пристрасти към наркотика на властта. – Веднъж тя ме погледна със звезди в очите. – Стар и крехък спомен, трептящо нещо, което той почти беше забравил до този момент. – Толкова млада беше, толкова искрена в предаността си.
– Ти ли…
Александър поклати глава, преди Заная да довърши въпроса си.
– Не изпитвах нищо подобно към нея, Зани. Но не исках да я наранявам. Казах ѝ, че е твърде млада, че да пренебрегна разликата във възрастта ни би било непочтена постъпка от моя страна.
Тих смях.
– Предсказуем отговор, ако човек познава историята ти.
Александър я погледна подигравателно.
– Ще запазиш ли тази обида за вечни времена?
– Да, до последната секунда от съществуването ни.
Смеейки се, той отново погледна към нощта.
– Понякога се чудя – каза той, когато смеха угасна – дали тя не таи далеч по-дълбока обида, че не съм я приел в обятията си, дали затова не е убила сина ми и неговата половинка.
Целият му гръден кош го заболя от болката.
– Но това е глупаво и арогантно, нали, Зани? Тя беше млада, щеше да ме забрави достатъчно скоро.
– Да – каза Заная. – В края на краищата единственото, което я интересуваше, беше да се надуе с власт. Самоличността и историята на жертвите ѝ нямаха значение.
Александър трябваше да вярва в същото – иначе щеше да полудее.
– Каква загуба на това, което можеше да бъде един необикновен живот. – Той все още виждаше Джоу Леуан такава, каквато беше тогава – умна, целеустремена и красива в смелостта си. – Младият ангел, който познавах, беше друг човек. Мога да скърбя за онзи отдавнашен ангел с неговите надежди и мечти, без да изпитвам съжаление към човека, в когото се превърна.
Пръстите ѝ докоснаха неговите в мълчаливо съгласие, а Заная каза:
– Мисля, че имаш нужда от прегръдката на небето, любовнико. – В тона ѝ се долавяше дълбоко познание за скръбта, която никога нямаше да го напусне, за името на Рохан, татуирано в самото му сърце. – Да летим ли?
Гръдният му кош се разшири при идеята да бъде във въздуха. Тази земя може и да не беше негова, но тя пееше със свирепия дух на Заная, дори и след толкова кратко време под нейно управление.
– Да.
Те излетяха заедно и дълго време летяха мълчаливо от край до край на крилото, като и двамата изпитваха предчувствие за предстоящо бъдеще. Макар че крепостта ѝ не се намираше в близост до нито един голям град, те прелитаха над множество по-малки селища, всички осветени в златист блясък, докато жителите им разговаряха, вечеряха, правеха бизнес или имаха централни събирания.
Както и в собствените му земи, горещината на деня в момента бе неприятно напрежение, ранната част на нощта бе далеч по-предпочитана. Беше се оказал прегрял и изнемощял, когато се втурна към дома на Заная, след като небето се разболя – а той беше в студения въздух на облаците, високо над изгарящия блясък на земята.
– Трябва да се разходим по нощните пазари, когато всичко се успокои – каза той на своята съпруга. – Действай така, както действахме, когато се обичахме по улиците на сегашния стар Маракеш.
Чу се изненадан хриптящ смях.
– Ще ми купиш ли отново дрънкулки за китките и ушите ми, любовнико?
– Вече го направих, Зани. Но възнамерявам да ги държа като заложници до следващото ти идване на моя територия. – Поглеждайки надолу, той не се изненада ни най-малко, когато онези, които забелязаха Заная на фона на нощното небе, скочиха да помахат, а усмивките им бяха очевидни дори от такова разстояние. Поклоните, които последваха, бяха дълбоки и благоговейни – народа ѝ вече беше влюбен в кралицата на Нил.
В повече селища вече се развяваше нейното знаме, цветовете на царуването ѝ – виолетово и черно. От самоделния характер на тези знамена личеше, че Заная не е изпратила мандат. Не, това идваше от сърцата на онези, които тя управляваше.
– Ти си любимка.
– Не, любими, аз съм нова. – Тиха сила в нея. – Младият ти приятел направи много, за да постави основите, но е прав, като казва, че хората вярват, че той продължава да изпитва по-голяма лоялност към юга. Сега същите тези хора възлагат крехките си надежди на мен, очакват от мен да излекувам това, което Харизмон е разбил.
Винаги – бе видяла тя с болезнена яснота.
– Народът нито на твоите, нито на моите земи е готов за нова война, – каза той накрая, мислейки за всички онези, които бе загубил в Съня или в измъчващи го кошмари. – Мога да кажа същото за останалата част от света, без да се страхувам, че говоря лъжа. Някои от структурните щети едва наскоро бяха напълно възстановени – и редица млади безсмъртни, които бяха ранени, все още се борят с изцелението си.
Често смъртните не осъзнаваха колко дълго може да отнеме на един млад безсмъртен да се възстанови от най-тежките наранявания. Да, един ангел можеше да си отгледа ръка или крак, но това не ставаше без болка и страдание. И все пак той виждаше това и от страна на смъртните – в крайна сметка смъртните бойци, които бяха загубили крайниците си във войната, никога нямаше да ги възстановят, щяха да изживеят живота си в завинаги променено тяло.
– Войната никога не е добра за никого. – Силна емоция във всяка една от думите на Заная. – Всичко, което оставя след себе си, е касапница на тялото и счупване на съзнанието.
– Да – каза той, залят от спомените за редиците безсмъртни и смъртни мъртъвци, за ангелите, които бяха паднали в черната мъгла на Леуан, за вампирите, които бяха загубили живота си на прага на свободата, след като бяха изпълнили предписаната им стогодишна служба, за децата, които Леуан беше превърнала в жалка напаст… И за пронизителните викове на оцелелите.
Родители. Влюбени. Деца. Приятели. Другари.
Войната не пощади никого.
– Не вярвам на това. – Заная зави във въздуха над едно дърво, под чиято широка корона спяха семейство гепарди, чиито тела се свиваха и опашките им се развяваха, докато мечтаеха. – Генералът е съгласен с мен, когато става дума за война?
Спрял срещу нея, с ръце на хълбоците, той наведе глава.
– Бил съм свидетел на твърде много страдания, за да виждам вече в битката нещо славно. – Винаги преди това той се е фокусирал върху стратегията, върху механиката на войната. Този път… – Тази война не беше „чиста“ в никакъв смисъл. Леуан премина граници, които не биваше да бъдат пресичани, и направи всички нас свои съучастници.
Докато беше жив, никога нямаше да забрави, че трябваше да сече дете след дете, което се прераждаше. Кръвта им го бе опетнила, щеше да го преследва завинаги.
– И докато съществува войната, ще има такива, които се бият по начин, който е без чест. По-добре да има свят без война.
С мекота в изражението на лицето си тя каза:
– Само ако можеше да е така, любовнико. – Преди двамата да се спуснат надолу и да преминат през земите, окъпани в светлината на плодородна луна, кръгла и тежка.
Съпругата му, неговата Зани, го доведе накрая до място за кацане върху ливада, която сякаш продължаваше с километри, прекъсвана само от величествената форма на едно-единствено дърво баобаб в далечината. Гладкият му ствол представляваше тежък товар с дебелина, а тънките клони високо горе бяха увенчани с листа.
Когато обаче сгъна назад крилата си и се обърна, видя в сенките на противоположната посока друг дървостой. Повече приличаше на малка горичка или зараждаща се гора. Предположи, че е израснала около водоизточник.
Именно към тези дървета тръгна Заная. Той се разхождаше с нея, доволен, че е на това място и време с нея, докато една нощна птица се носеше по течението над нея. По форма и размери не беше сова. Вероятно е нощна птица.
Първа заговори Заная.
– По време на предишните ни дебати по темата за войната ти беше прав в едно – такова насилие винаги ще се случва в една толкова могъща раса като нашата. – Шепот на меланхолия. – То е толкова неизбежно, колкото дъждовете на мусона или хаоса на каскадата, закон на природата, който не можем да променим.
Александър бе видял твърде много архангелски съюзи да се разпадат през вековете, за да спори с нея по този въпрос. Той хвана ръката ѝ и пръстите им се сплетоха в познатата схема.
– Понякога съм се чудил дали не сме жертва на по-изтънчени каскади. Такива, които никога не забелязваме, но които разпалват пламъка на бавната ярост под котела на архангелската сила.
Без да отговаря с думи, Заная се премести така, че крилото ѝ се допря до неговото. И те тръгнаха през високите треви, докато луната светеше над главата и други нощни птици се присъединиха към самотния летец. Малките насекоми и същества, които се почувстваха удобно в присъствието им, скоро добавиха своите шумове, забързани и активни, към шумоленето на тревата.
– Имала съм много имена през времето – промърмори по едно време Заная, а пръстите на свободната ѝ ръка се прокараха по дългата трева. – Може би един ден ще бъда кралица на саваната. Мисля, че това би ми харесало.
Александър щеше да я обича под всяко име, във всяко от нейните превъплъщения. Вървейки с нея, без никой от двамата да бърза, тази нощ беше спокойна по начин, който не беше изпитвал от много, много време… Докато Заная не спря внезапно.
– Отново го усещам – каза тя, като разтриваше свита в юмрук ръка по гърдите си. – Странно огледално сърцебиене. Сякаш чувам едновременно своя и чуждия пулс.
Ръката на Александър се стисна в нейната.
– В коя посока?
Занайа спря, а съпруга ѝ се движеше с нея, докато не погледнаха в посока на замръзналата пустош, където бяха погребали архангел… Но тази посока включваше и цялата територия на Тит.
– Имаш ли усещане за разстояние? – Попита я той. – Близък ли е сърдечния ритъм?
Заная се „заслуша“ по-усилено, но удара беше труден за определяне, „звука“ му беше странно размит.
– Не мога да кажа – каза тя накрая. – Толкова е странно, но сякаш пулса, който чувам, е ехо от пулс, удар, направен в празно сп…
Раздвижване в тревата, което не беше безобидно същество, занимаващо се със своята работа.
Беше твърде… Студено. Студено като в гроба.
И тя можеше да го усети.
Космите по тила ѝ се надигнаха и тя пусна ръката на Александър, за да извади Светлината на огъня от ножницата ѝ. Александър премина в готовност за бой до нея – едва доловима промяна, която обаче беше толкова очевидна за нея, сякаш беше изкрещял боен вик. Двамата винаги бяха в синхрон, когато ставаше дума за физическо натоварване, независимо дали ставаше дума за удоволствие, или за война.
Но това, което ги връхлетя, не беше враг или заплаха. Нито пък беше някой от дивите зверове, които обитаваха този пейзаж и които Заная ценеше с цялото си сърце. Дивото трябва да бъде оставено да бъде диво; тя не би убила никое животно, ако то само защитаваше малките си или територията си.
– Александър. – Гласът ѝ излезе накъсан шепот, ужасна пила търкаше по всяко нервно окончание, за да произведе дрезгава и маниакална мелодия. – Виждаш ли това?
– Вдигни се – каза той с пресечен глас. – Издигни се нагоре, за да не могат да те докоснат.
Заная не беше от хората, които приемат заповеди, но тази ѝ беше необходима. Шокът и отказа ѝ да допусне, че това може да е така, заплашваха да я замразят на място.
Изпъвайки крилата си, тя направи бързо вертикално излитане.
Александър, който държеше меча си в ръка, изчака тя да се издигне, преди да се издигне сам.
Сега, когато беше във въздуха, тя можеше да види целия ужас на ситуацията. Блестящ бял череп, върху който се крепяха прашни кичури коса, ръце и крака, които бяха почти напълно скелетизирани, а кожата бе придобила странен нечовешки нюанс на зеленикав мрак от гниене или друг процес, който тя не разбираше.
Мръсотията покриваше белотата на костите там, където лунната светлина блестеше върху тях.
Съществото беше спряло да пълзи, когато тя се издигна, а сега беше вдигнало глава, за да я погледне през празната очна кухина… И това беше само това, което беше най-близо до нея. Други пълзяха из ливадите, всички в подобна или по-лоша форма. На някои им липсваха крайници, сякаш костите им бяха отпаднали, но всяко едно имаше глава, която все още беше прикрепена към врата му.
Устата пресъхна, а стомаха се сви от гадене, Заная каза:
– Преродени? Не приличат на тези, които съм виждала преди, дори на най-новите преродени в земите на Тит.
– Никога не съм виждал подобни – каза Александър, среброто на очите му беше неземно на лунната светлина, а крилете му – пламък от метална светлина, която беше отражение на луната. – Но мисля, че те са преродени. Или са били пропуснати при претърсването на тази територия от Тит, или…
– Или? – Дори докато чакаше отговора му, съществата долу се опитаха да се надигнат и да я достигнат, но бяха твърде слаби, продължаваха да се сриват в дрънчене на кости.
– Имало е време, когато преродените в тази земя са извличали мъртвите от гробовете им и са се хранели с тях – каза ѝ Александър. – След това мъртвите възкръсвали като преродени. Възможно е някои мъртви, които са били така осакатени, да не са възкръснали по това време.
Ждрелото на Заная заплашваше да изригне.
– Искаш да кажеш… – Тя спря, без да може да измисли подходящите думи. Това, че тези нещастни същества може да са погребани мъртъвци, чийто сън е бил нарушен, само правеше цялото нещо още по-неприлично. – Тези същества – най-накрая успя да каже тя – са възкръснали от гробовете си ли?
Назад към част 51 Напред към част 53
