Глава 57
Заная се вдигна на въздушна възглавница, като същевременно използваше всички умения в арсенала си, за да запази лицето си безизразно. Тя обаче не можеше да направи нищо за шока и отвращението, които извиваха пълзящи пипала в кръвта ѝ.
Защото, макар Антоник да можеше да лети, крилата му не бяха… Правилни. Сухожилията и фините костици на крилата му бяха заздравели достатъчно, за да го държат във въздуха, но зеленикав филм, толкова прозрачен, че тя можеше да види цялата им основа, беше всичко, което свързваше безбройните части.
Той нямаше пера.
Единственото, с което можеше да сравни сегашното му състояние, бяха крилата на новородено ангелско бебе. Но дори и това не беше правилно. Крилата на едно бебе можеха да са крехки и прозрачни, отвъд лесното разкъсване и счупване, но бяха и призрачно прекрасни в своята деликатна прозрачност.
Скелетна усмивка от лице, излязло от кошмара, влажни кълба в свитото лице на Антоник. Тези кълба се насочиха към архангела до нея.
– Искаш ли да видиш наградата ми, Александър? Твоят син, предполагам.
Малките косъмчета по ръцете на Заная трепнаха. Гласът на Антоник беше… Пречупен. Нямаше друг начин, по който да го опише. Може би можеше да каже, че в гърлото му са се забили натрошени камъни.
– Къде е той? – Въпросът на Александър беше тих – и още по-смъртоносен заради това.
С усмивка на лице Антоник се спусна през мъглата над дърветата без предупреждение.
Заная го последва, а Александър беше до нея. Да, Антоникус ги вкарваше в капан, но те бяха двама срещу един.
„Ксандър е твой приоритет, Александър. Антоник е мой. Усещам го.“ – Като слуз в главата ѝ, гнило злонамереност, която шепнеше неща точно отвъд способността ѝ да чува.
„Зани, той не е обикновен архангел“ – каза съпруга ѝ, който щеше да умре отвътре, ако внука му загинеше.
Заная нямаше намерение да позволи това да се случи.
„Аз съм архангел и генерал, любовнико. Внукът ти е само младеж. Нашият дълг е ясен.“
Изтръгващ миг на зрителен контакт, преди да се приземят.
Антоник стоеше на няколко метра от тях, крилата му бяха сгънати назад, за да разкрият най-малките арки над раменете му. Арките, които имаше, бяха несъответстващи и осакатени. На нея ѝ се струваше, че костите му са останали невероятно меки и податливи, че Антоникус е разтопена кукла.
– Ти още си в процес на оздравяване – каза тя, без да може да повярва как изобщо е стигнал до небето, след като рамката му беше толкова изтощена, петна от зелен гнилоч по лицето, шията, ръцете…
– Благодаря ти, че не спомена миризмата. – В този момент той звучеше като културен древен човек.
– Това не е от значение. Ти само си се издигнал. – Но нито един спящ не е излизал от съня толкова повреден. От друга страна, Антоник беше изгнил труп, когато го погребаха, така че може би това трябваше да се очаква. – Къде е ангела, който си довел? – Трябваше тя да е тази, която да говори, защото Александър вибрираше от нуждата да убива – а беше ясно, че Антоник го примамва.
Антоник оголи зъби, а отпуснатата кожа на лицето му трепереше по начин, който създаваше впечатление, че под нея пълзят разни неща.
– Дадох го на моите създания. – Малък, злобен смях. – Те ще напълнят коремите си с него, докато разговаряме.
Тя измъкна ръка, за да я притисне към гърдите на Александър, когато той щеше да се запъти напред.
„Той иска да си близо до него.“ – Студено осъзнаване. – „Иска да ни накара да го приближим.“ – Имаше го в алчността на погледа му, в задъханото му треперене.
„Трябва да намеря Ксандър.“
Антоник изсъска.
– Защо той е до теб… Госпожо? – Последната дума сякаш бе изтръгната от него, а лицето му премина през стотици емоции, преди да се успокои и да се превърне в крайно предано.
Във всяка част на тялото ѝ се появи тревога. Архангелите не служеха на никого, бяха закони сами за себе си. Но тя нямаше намерение да се откаже от тази възможност.
– Антоник, къде е ангела, който свали?
Хитра усмивка.
– Оставих го до реката с моите преродени. – Чертите на лицето му се изкривиха, а следващите му думи прозвучаха през стиснати зъби. – До реката, госпожо. Можеш да чуеш водопада.
„Александър, върви! Спаси момчето!“
* * *
Александър се издигна, а косата на Заная се развя назад от вятъра на прехода му. Притежаваше ли онова неосезаемо нещо, което смъртните наричаха душа, сега тя беше разкъсана на две парчета, които трептяха в студената утринна сивота на дъждовната гора.
В игрите за власт на архангелите Ксандър беше невинния, трябваше да е на първо място.
Заная също знаеше това. Щеше да го помоли да направи същия избор, ако се беше сблъскала не с един прероден архангел, а с цял техен кадастър.
„Ще се върна възможно най-бързо“ – обеща ѝ той. – „Накарай го да говори.“
„Не мога да изтръгна от него нищо отвъд реката. Можеш ли да забележиш лентата ѝ отгоре?“
„Не. – Цялата гора беше скрита от тежка утринна мъгла, толкова мека и приветлива, колкото Леуан беше грозотата на черната смърт. Но ефирната ѝ красота я правеше не по-малко препятствие за нуждите му.
Внукът му все още не беше развил умствена реч, беше твърде малък за нея, така че Александър не можеше да се свърже с него по този начин.
Тогава той го видя – позната черна форма в далечината, която кръжеше и се носеше.
„Моят гарван ми показва пътя. Зани, пази се! Скоро ще се върна!“
Тя не каза нищо в отговор, може би дори сега беше в битка. Стиснал зъби, когато още повече от душата му се откъсна, той полетя толкова силно и бързо, че изкълчи нещо в рамото си. Болката беше добре дошла хапка, докато се гмуркаше през облака мъгла, където беше кръжал гарвана му… И чуваше гърмежа на водопад.
Струваше му се, че знае къде се намира сега, земите на Тит му бяха толкова познати, колкото и неговите собствени след многобройните му посещения при приятеля му. Когато се приземи, той освети небето със силата си и в златното сияние забеляза Ксандър. Едното крило на внука му беше разкъсано и окървавено, а другото беше отрязано отзад и не беше…
Загубата на кръв сигурно беше катастрофална, но Ксандър някак си беше в съзнание – и имаше нож в ръката си, с който замахваше към преродените, които се въртяха около него, опитвайки се да впият зъбите или ноктите си в него. Беше по-бърз, по-опитен, но беше уморен и Александър видя по него редица драскотини и ухапвания.
Той не изрева гнева си.
Просто затвори Ксандър в балон от силата си, след което уби всичко останало. Беше сигурен, че не е уцелил никоя цел, освен тези, които търсеше; дивите същества, които наричаха тази гора свой дом, отдавна щяха да са напуснали района, надушени от миризмата на неестествени мъртъвци.
Прероден, изтрит от съществуването, Александър пусна мехура на силата си и видя как внука му го застрелва със свирепа усмивка.
– Знаех си, че ще дойдеш, дядо – каза той.
След това Ксандър се срина, сякаш си даваше разрешение да се отпусне, след като Александър е тук. Ножът, който падна от ръката му, беше този, който Александър му беше дал – острие, което той носеше в скрита ножница в ботуша си.
Вече тичайки към него, той протегна ръка към любовта си.
„Зани, той е жив! Ксандър е жив! Счупен и пребит, но жив.“
Гласът ѝ в съзнанието му, в който се долавяше задъханост.
„Изгори всяка драскотина и порезна рана, която има по него. Не знам дали съществата на Антоник носят същата отрова като него, но не можем да рискуваме. Дълбокото изрязване на раните може да попречи на отровата да достигне до кръвния поток на Ксандър.“
Идеята да навреди на внука си беше нож в сърцето му, но Александър не се поколеба. Заная щеше да умре, за да защити онова, което Александър обичаше, както той щеше да направи за нея. Съветът ѝ съдържаше единствено грижа. Затова той положи ранения си внук на земята, след което започна да използва бруталната сила на архангел, за да изрязва буквално парчета плът от тялото на Ксандър.
Внукът му се мръщеше и стенеше, но оставаше в безсъзнание.
Малка милост.
Но когато Александър свърши, момчето беше мълчаливо и студено като смърт. Поне нямаше допълнителна загуба на кръв, тъй като Александър беше припекъл раните, докато работеше, макар че мириса на горяща плът на Ксандър беше труден за понасяне.
Обгръщайки го със силата си, Александър го прибра в прегръдките си. Знаеше защо Антоник бе взел Ксандър сега. Син или внук, той трябваше да е разбрал, че детето е от кръвната линия на Александър, а Александър беше известен с лоялността си.
Беше известен и с любовта си към Заная, а тя – към него.
Намери начин да привлече единия… И другия също щеше да дойде.
Ксандър беше и двете примамки. … и отвличаше вниманието на Александър.
„Зани, целта беше да стигне до теб!“
„Аз знам! Отведи Ксандър на безопасно място! Изведи го оттук сега!“
Това беше единствения избор. Ксандър беше тежко ранен, нуждаеше се от лечител възможно най-бързо. И все пак да остави Зани? Но трябваше да го направи. Защото неговата съпруга също беше архангел, благороден и добър и с безкрайна смелост.
Дръж се, Зани, помисли си той, докато летеше с Ксандър в ръце. Дръж се.
Назад към част 55 Напред към част 57
