Глава 60
Александър отлетя обратно за Заная пет дни след срещата за Нейха. Пристигайки в сивата светлина на зората, той погледна през отворените балконски врати на стаята на внука си, за да се увери, че Ксандър не е в беда – тревога без нужда, но не можеше да не го направи.
– Дядо. – Ксандър не само че не беше в беда, но и се разхождаше из стаята, облечен само в копринените панталони, които беше взел да носи в леглото, за да не се изчервява, когато Заная го посещаваше.
Радостта му от това, че вижда Александър, беше неограничена и открита.
– Мислех, че лечителите са ти казали да не правиш никакви упражнения.
Като се ухили, Ксандър направи още една крачка.
– Да не ми казваш, че си съгласен с тях?
Тъй като Александър не беше лицемер, той подаде ръка на внука си… И нежно дръпна разрошената глава на момчето, за да притисне целувка в косата му.
– Ти си част от сърцето ми, Ксандър. Никога не забравяй това.
– Аз също те обичам, дядо – каза Ксандър с лекотата на дете, което никога не е поставяло под съмнение любовта на семейството си.
Решавайки да помогне на внука си в малкия му бунт, Александър му помогна да облече яке, за да предпази опустошеното си тяло от студения утринен въздух, след което двамата излязоха на балкона и се спуснаха по малките стъпала, които водеха към градината, която процъфтяваше в песъчливата почва на региона, а земята, в която растенията заравяха корените си, беше смесица от кафяво и оранжево.
Около тях листата блестяха от росата, цветята вече бяха отворени за утринната светлина, а мъглата, която се вдигаше от земята, беше деликатен акцент. Местните пауни, приклекнали във формата си, с преливащи се сини, зелени и черни пера, с малки гребени на също толкова малките си глави, се разхождаха по спретнатите пътеки, а в далечината се чуваше тръбата на слон.
Той си представи, че може да усети Заная в това пространство – макар че може би това не беше въображението му. В крайна сметка това беше нейния дом. И неговия дом също. Техен.
Място, което те създават там, където решат да бъдат заедно.
– Тя е невероятна, лейди Заная – каза Ксандър, когато спряха, за да може ранения внук на Александър да си поеме дъх.
Ах, момчето вече беше наполовина влюбено в нея.
– Няма да получиш никакъв аргумент от мен, внуче. През цялото си съществуване съм обичал само една жена и тя се казва Заная.
Ксандър го стрелна с поглед, а сиво-кафявите му очи бяха целунати от светлината на зората.
– Никога не съм те виждал такъв, дядо.
– Потен от дългия полет?
– Млад. – Думата беше мека. – Когато се смееш с нея, усмихваш се с нея – ако не те познавах за Древния, никога не бих предположил това. Татко беше такъв с мама.
Сърцето на Александър спираше всеки път, когато внука му използваше тези ласкави изрази, за да се отнесе към Рохан и Ситрин. Да знае, че сина му и половинката на Рохан са обичали сина си толкова силно, че това момче завинаги щеше да ги носи в сърцето си? Това означаваше нещо неопределено.
– Не сме говорили често за майка ти – каза той, а в сърцето му се появи тъга заради липсата на собствените му спомени за Ситрин.
Ксандър светна, когато заговори за майка си.
– Тя беше умна, но нежна и спокойна с това, докато татко беше боец до мозъка на костите си – не беше с гореща глава, но беше… Голям. В емоциите си, в начина, по който говореше, в това, което искаше от живота.
– Да, Рохан винаги е бил смело дете.
– Едва когато преминах стоте, видях, че мама има своя собствена сила – и тя идва от това, че е спокойна. Истинският мир, дядо, разбрах, че е рядка стока. Малцина, смъртни или безсмъртни, го постигат. Но майка ми го имаше през целия ми живот. Сякаш… Сякаш чуваше диханието на вселената и беше настроена към него.
– Мисля, че – каза Александър грубо, когато отново можеше да говори – в теб има повече от малко от майка ти, Ксандър. Сега виждам Ситрин ясно.
Усмивката на Ксандър се задълбочи.
– Тя те харесваше, знаеш ли това? – Когато Александър поклати глава, Ксандър каза: – Тя ми разказваше истории за легендарния ми дядо и ме научи, че баща ми е бил толкова добър татко, защото ти си бил добър татко за него.
Александър преглътна буцата в гърлото си.
– Ти ми достави много радост днес, Ксандър.
Двамата изминаха още малко път, преди Ксандър да заговори отново.
– Мога ли да попитам как се запознахте с лейди Заная? – В тона му прозвуча обожание. – Никога не съм познавал човек като нея.
– Тогава ще ме предизвикаш ли за нея?
По скулите на Ксандър се появиха цветни ивици.
– Дядо, никога не бих…
Александър се засмя и прегърна с ръка раменете на момчето.
– Съжалявам, дете. Не можех да се сдържа.
Остър поглед.
– Виждаш ли? Ти си по-млад с нея, заради нея. Не си толкова… Обременен от властта и живота.
* * *
Александър се оказа, че обмисля думите на внука си дълго след като Ксандър се бе върнал в леглото, заспал бързо поради усилието си. Александър се беше измил, преди да се присъедини към Зани в леглото. Топла и гола до кожа, тя го посрещна с целувката и сърцето си, а той, мъжа, който винаги е искал повече, още повече, беше щастлив просто да бъде.
Когато той погали извивката на бедрото ѝ, устните му на тила ѝ, тя се усмихна с мека и ленива усмивка и посегна да свие ръка около тила му. Целунаха се отново, кожата ѝ беше толкова топла, а неговата – хладна. Но тя се разгорещяваше с всяка целувка, с всяка ласка, с всеки зададен и отговорен въпрос, докато танцуваха бавния танц на влюбени, които нямат нужда да бързат.
* * *
– Мислиш ли, че в някакъв момент спряхме да живеем? – Каза той на Заная, докато лежаха преплетени в последиците, целите в течни крайници и медено удоволствие. – Ние направихме нещо повече от това да съществуваме. Изпълнявахме задълженията си. Грижехме се за хората си. Но… Престанахме ли да живеем както някога?
Отговорът на Заная беше прост.
– Да.
Зашеметен от удара, той се бореше да намери отново гласа си.
– Казваш това с такава лекота, Зани.
Тя нарисува деликатна шарка върху кожата на гърдите му, докато лежеше на рамото му, крилото му под тялото ѝ, а едното ѝ извито над него. Косата ѝ беше мека като коприна върху ръката му, а тежестта ѝ – твърде слаба за силата на тялото ѝ.
– Не беше никак лесно, когато го осъзнах за първи път – каза тя. – Години наред се борих срещу истината за това – но трябваше да се изправя пред нея. Там, където някога живота ми беше огън и цвят, подобен на залеза над Нил, той се беше превърнал в приглушена палитра. Ти оставаше най-ярката искра в моето съществуване и дори ти беше започнал да избледняваш. Не можех да го понеса, любовнико.
Александър си пое болезнено дъх и попита:
– Дали твоя свят отново е залез и огън, Зани?
Изправена на лакът до него, тя прокара пръсти през косата му.
– Той е див, красив и светъл. – Погледът ѝ търсеше неговия. – Същото ли е за теб?
– Да. Заради теб. – Тя беше огъня в кръвта му.
Дълго мълчание, изпълнено с изречени и неизречени спомени.
– Исках да те помоля за един подарък – каза той накрая.
Устните му се повдигнаха в любопитна полуусмивка и тя зачака.
– Бих искал да променя знака си, за да включва твоя Нил. Така че гарвана ми да лети над твоята река.
Тя си пое дъх, а зениците ѝ се разшириха, за да запълнят ирисите ѝ.
– Александър.
Той нежно заби ръка в косата ѝ и каза:
– Обичам те, моя Зани. Ще те обичам до края на времето, независимо дали това ще стане утре или след векове.
Очите ѝ заблестяха и тя прокара треперещи пръсти по бузата му.
– Ще ти дам моя Нил – каза тя, тонът ѝ беше дрезгав – ако твоя гарван се покатери в глезена ми.
Разширение в гърдите му, усещане за безкрайна възможност.
– Тогава е решено. – Несъмнено Кръга бяха забелязали кехлибарения му пръстен, може би дори кехлибара в дръжката на меча ѝ, но никой не беше казал нищо по въпроса. Това смесване на сигили обаче беше изявление, което не можеше да бъде пренебрегнато – или отменено.
– До края на времето, любовнико. – Целувката на Заная беше звездна светлина и абаносов дъжд.
Александър, архангела на Персия, разтвори ръце и се предаде на нея, на нея, на тях. До края на времето.
* * *
Над крепостта заговор на гарвани, подтиквани от вятър с идеална сила и посока, летеше със сложна шарка. Ако някой отдолу беше успял да проследи движенията им, да ги препише на хартия, щеше да види дар между съпрузи.
Недалеч, в една земя на пясъка и живота, хората сочеха с пръсти и викаха от удивление, когато Нил се вълнуваше от паднали звезди във форма, която никой земен смъртен не можеше да се надява да разгадае, но малцина щастливи ангели високо в небето успяваха да видят: анкх, в който седеше гарван.
А далеч под земята една луда от виденията си ясновидка се усмихна… И си позволи да си почине.
