Глава 11
Като си нахлузи ръкавиците, тя осъзна, че не е взела тези с ръкохватки. Но когато провери лозата, която Трейс беше използвал, видя, че ноктите на вампира – никога не се виждаха в компания – и ботушите бяха надраскали покритието на леда точно толкова, че Елена би трябвало да успее да стигне до върха, без да се подхлъзне.
Изкачването си оставаше доста трудно. Не помагаше и факта, че крилете ѝ причиняваха силно съпротивление на цялото ѝ тяло.
– Ели, явно си оставила мозъка си на пауза тази сутрин – изпъшка тя на четвърт от пътя нагоре и разпери криле.
Съпротивлението стана по-управляемо.
Достигна върха с доволно хъркане – макар че мускулите ѝ се чувстваха смущаващо треперещи за такова кратко усилие – тя свали ръкавиците и ги пъхна в страничния джоб на тънките си панталони. Даде време на сърцето си и на дъха си да се изравнят, преди да се насочи към дебелите пластмасови ленти, които висяха на входа на дома на Легиона. Свикнала бе да вика, преди да влезе, но Първичните бяха дали да се разбере, че това място е колкото нейно, толкова и тяхно, и не разбираха защо пита за да влезе.
Елена влезе.
За да бъде незабавно атакувана от стотици шепнещи гласове в черепа си.
„Елена. Аеклари. Елена. Аеклари. Ти идваш. Ние се радваме.“
След като се беше подготвила за лавината, тя успя да отблъсне гласовете, без да бъде груба.
– Използвайте устите си! – Извика тя в пещерното пространство с масивно вътрешно ядро. – Не забравяйте за какво говорихме.
Всички до един като гаргойли в полезрението ѝ – прилепени до стените или приклекнали по частите на сградата, които стърчаха към центъра – наклониха глави настрани, гледайки я с бледи и странни очи.
– Един по един – каза тя, в случай че целия Легион реши да говори наведнъж.
„Какво е един?“
Елена потърка челото си с два пръста. Всеки път, когато си мислеше, че Легиона е започнал да разбира концепцията за индивидуалност, те се връщаха назад и тя им го обясняваше отново и отново. Беше стигнала дотам, че се питаше дали не им е писано винаги да бъдат едно цяло, без значение дали спят в дълбините или живеят в света. И все пак няколко от тях бяха изявили желание да изследват идеята за „единството“, така че тя продължаваше да опитва.
Днес обаче реши да се откаже от това. Вдишвайки дълбоко влажния въздух, тя скочи в кухото сърце на сградата. Разстоянието долу беше достатъчно, за да може да получи въздух под крилата си и да си пробие път нагоре, за да кацне на една от междинните издатини – остатък от това, което някога е било четиридесет и петият етаж, ако се ориентираше правилно.
От последното ѝ посещение насам възвишението беше засадено с екзотични цветя.
– Откъде имаш това? – Тя посочи едно яркосиньо цвете, което се опитваше да намери открай време. – Мога ли да си взема резен?
Един от Легиона кацна близо до нея. Не Първичния, който най-често говореше от тяхно име. Този беше почти изцяло сив, с изключение на неочаквана цветна четка по гърбовете на ръцете му. Наситен махагонов нюанс, съвсем различен от останалата част от кожата и дрехите му. Това облекло се формираше заедно с членовете на Легиона, когато падаха в битка, за да възкръснат, и беше идентично сиво с телата им.
Протягайки ръка, за да докосне с нежни пръсти отделни участъци от по-тъмния нюанс, Елена каза:
– Какво е това?
– Ние ставаме – каза члена на Легиона, преди да направи пауза и да добави: – Аз ставам. Този цвят ми харесва.
Изненадана от индивидуалистичното изказване, Елена го погледна по-внимателно.
– Имаш ли име? – Никой от членовете на Легиона не беше избрал име, доколкото ѝ беше известно.
– Аз съм Легион – каза той, а точиците на зениците му бяха черни на фона на толкова бледи ириси, че почти се сливаха с белите. – Направихме ти растение. – Стана от приклякането си, придвижи се до едната страна на градината и се върна със саксия, в която растеше по-малка версия на растението, което тя искаше. – Чакахме те да дойдеш.
С малко слънце в сърцето си, Елена прокара пръсти по приличащите на фонтани листа.
– Ще го сложа до входа, за да не забравя да го взема със себе си, когато си тръгвам.
– Аз ще го занеса долу заради теб. – Прилепните му криле се разпериха в готовност. – Имаме много да ти покажем.
„Елена. Аеклари. Елена. Аеклари. Виж.“
Те използваха тази дума с такава лекота, но все още не бяха обяснили значението ѝ.
„Вие сте аеклари и Легиона може да служи само на аеклари.“
„Аеклари си ти.“
Това беше всичко, което тя разбираше.
В този момент тя беше престанала да иска обяснение. Легионът, с хилядолетна информация в колективния си мозък, вярваше, че е ясен в отговорите си. Просто прескачаха около шестстотин деветдесет и седем стъпки между едно твърдение и следващото.
Шепотът отново се надигна в задната част на съзнанието на Елена.
„Сън. Сън. Кръв. Тъжно.“
Премествайки се да седне с крака, висящи от ръба на тази издатина, Елена погледна надолу към растенията, които вирееха в тази масивна и многостепенна вътрешна градина. Членът на Легиона, който ѝ беше дал растението, долетя обратно от поръчката си, за да приклекне до нея, а няколко негови събратя дойдоха да приклекнат на издатината с лице към нея. Други долетяха, за да се вкопчат в лианите, които пълзяха по стените.
– Откъде знаеш сънищата ми? – Попита тя, но някак си не се изплаши от идеята.
„Ние сме Легиона. Ние сме твои.“
Всъщност, технически погледнато, те бяха на Рафаел – силата, способна да извика Легиона от дълбините, имаше архангелски характер, но странните и наистина безсмъртни същества бяха склонни да третират нея и Рафаел като едно цяло.
Като аеклари.
– Майка ми – каза тя, а ръцете ѝ се свиха върху ръба, на който седеше. – Сънувам я. Тя си е отишла. – Болеше я да каже това, да признае, че никога повече няма да усети меките ръце на Маргарите около себе си, освен в сънищата си. – Мъртва.
„Мъртва.“
Ехо, а не въпрос.
– Разбираш ли концепцията за смъртта? – Съсечен в битка, Легиона се бе възраждал отново и отново, армия, която не можеше да бъде победена.
„Ние знаем. Ние умираме. Еони умираме. После се събуждаме.“
Как можеше Елена да спори с това? Със сигурност безкрайния сън на дъното на океана щеше да е като смърт.
– Но чуваш ли как света минава?
– Не всички – казаха няколко гласа на глас. – Само тези, които слушат. Тогава ние знаем.
Преработвайки това, тя разбра, че по време на престоя им в дълбините само групи от Легиона са били „будни“ в даден момент, но тъй като са споделяли всички придобити знания, това не е имало значение в дългосрочен план.
– Защо седемстотин седемдесет и седем? – Друг въпрос, който често си задаваше.
„Това е числото.“
И това беше отговора, който винаги получаваше.
Смехът бълбукаше в нея, тя каза:
– Отгледахте ли някакви нови плодове?
„Ела. Ела. Ела. Виж. Виж. Виж.“
Следвайки размаха на чифт безшумни сиви крила, тя се издигна по-високо, след като се спусна надолу, за да набере инерция, и се озова на едно възвишение, разположено близо до върха на небостъргача, под стъклен капак, който беше затворен срещу студената целувка на зимата. През летните месеци и през пролетта Легиона често го оставяше отворен. Тогава слънчевите лъчи обливаха сградата, а дъжда, който падаше вътре, помагаше да се утоли жаждата на градините им.
Днес, под анемичната зимна слънчева светлина и жълтото сияние на топлинните лампи, прикрепени към стените, тя видя перфектна леха с ягоди. Когато един от легионерите откъсна ягода с големината на малка слива и ѝ я подаде, тя я захапа с удоволствие. Соковете се стичаха по езика ѝ и по дланта ѝ до китката, като следата беше гъста и тъмночервена като кръв. Тя се дръпна, но не изпусна ягодата… И когато погледна отново, следата беше бледа, воднисто розова, както би трябвало да бъде.
– Ти ли направи това? – Попита тя Легиона, а в стомаха ѝ се появи гореща оловна топка.
„Ти го направи. Ти го направи. Ти го направи.“
– Спри. – Гласовете се усилваха, отразяваха се един друг и заплашваха да я докарат до лудост.
Тишина, нарушавана само от собственото ѝ дишане. Легиона можеше да бъде по-тих от смъртта, по-тих от камъка.
– Аз го направих? – Тя се вгледа в тънката струя сок. – Лош сън, който оживя?
Гласът на Първичния достигна до нея от вътрешността на тишината.
– Да.
Тя не беше ни най-малко изненадана да се обърне и да го открие приседнал до нея – със сивите си очи, които имаха син пръстен като ирисите на Рафаел, и черната си коса Първичния беше най-индивидуалния от целия Легион. Но сега тя видя, че сивото отново бе започнало да се прокрадва в косата му.
Назад, той се връщаше назад.
Като Елена.
– Какво става? – Тя посочи косата му. – Спря ли да ставаш?
Той наклони глава настрани, крилете му, подобни на прилепи, бяха сгънати плътно до гърба му, а тялото му иначе беше статично.
– Не, това е второто ставане.
Сърцето ѝ беше басов барабан.
– Какъв ще е крайния резултат?
– Не знаем. Но усещаме спиралата на енергиите, катаклизма на промяната.
Малките косъмчета по ръцете ѝ се изправиха, а Елена протегна ягодата.
– Защо виждам кръв? Защо раната ми не заздравява?
– Защото и ти се превръщаш в нещо.
Легионът се издигна заедно без предупреждение, ято от тишина. За броени минути се бяха разпръснали по небостъргача и тя знаеше, че ако зададе още въпроси по темата, отговорите им ще бъдат абсолютно същите.
Тя доизяде ягодата с бавно, преднамерено съсредоточаване върху зрялата ѝ сладост, след което полетя надолу, за да огледа другите нови насаждения. Когато отново стигна до изхода, той съдържаше колекция от десет саксийни растения.
В нея разцъфна привързаност – странно нещо, което изпитваше към тези неостаряващи същества, които очевидно не бяха хора.
– Благодаря ви – каза тя на глас. – Ще ви бъда благодарна, ако пренесете тези подаръци в оранжерията ми.
„Ще го направим. Ще го направим. Ще го направим.“
Елена се канеше да излезе, когато си спомни за още един въпрос, който искаше да зададе. Но агонията избухна в гърдите ѝ, преди да успее да проговори, нажежени до червено железни похлупаци изпепеляваха органите ѝ и перфорираха белите ѝ дробове.
Тя изкрещя, без да има глас, и щеше да падне на колене, ако двама от Легиона не я бяха хванали, по един от двете страни. Те я спуснаха внимателно в седнало положение на земята, а крилата ѝ се разпериха зад нея върху тучната зелена трева, която някак си бяха накарали да израсне в убежището им.
Легионът се навърташе около нея, наблюдаваше я и чакаше, зловещо, но незаплашително.
Все още притиснала ръка към гърдите си, тя стисна челюстта си и се справи с болката. Алени вълни, черно нищо, трошащ камък при всеки дъх, тази атака продължаваше и продължаваше.
Инстинктивно ѝ се прииска да посегне към Рафаел, но тя се въздържа с мрачна воля. Нямаше причина да му напомня отново за смъртността, която се криеше в костите ѝ. Дори и сега болката отслабваше, краищата се смекчаваха, докато тя отново можеше да диша, без въздуха да реже дробовете ѝ.
„Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.“
Тя поклати глава пред надигащото се ехо.
– Всичко е наред. Не беше ти.
„Ставащото“ – каза Легиона. – „Ставането.“
Елена отново потърка гърдите си. Откривайки Първичния в морето от лица, тя каза:
– Преминавал ли си през второ ставане преди?
– Каскадата невинаги се надига.
Вместо да си изтръгне косата от загадъчния отговор, който намекваше, че „второто ставане“ влиза в действие само когато Каскадата циклично преминава от активна в спяща фаза, тя зададе друг въпрос.
– Има ли опасност да умра от тази болка?
Дълга пауза, по време на която чуваше милион шепота в тила си, но не можеше да различи думите. Легионът се консултира помежду си.
– Болката няма да те убие – каза накрая Първичния. – Не сме виждали това при предишните си събуждания, но сме усещали енергиите. Енергията на болката няма да те убие.
Тя осъзна, че това е много конкретен отговор.
– Ами причината за болката? Първопричината? Опасна ли е тази енергия?
Поредната вълна от фонови шепоти, която се надигаше и спадаше.
„Не ни е известно“ – беше зловещия последен отговор.
Стягайки стомаха си, Елена закачи ръце на вдигнатите си колене и се вгледа. Легионът съществуваше още отпреди вампирите; за да кажат така откровено, че не знаят какво се случва с нея, това удари солидна десетка на метъра на ужаса.
– Предполагам, че тази Каскада ще бъде една от книгите.
Всички наведнъж наклониха глави настрани – комична поредица от клоуни на панаир, чиято боя се е отмила.
„Ние не водим книги.“
Открила в себе си смях, Елена каза:
– Ако си спомниш нещо за това – потупа тя вътрешната синина, останала от нападението – кажи ми, добре?
„Да. Да. Да.“
В ехото на последното им „да“ се скри друг глас, стар и натежал от съня:
„Дете на смъртни. Несъбуден съд. Приближаваш се към съдбата си. Защото човек трябва да умре, за да може да живее.“
„Кой си ти?“ – Запита в ума си Елена.
Няма отговор. Никакво усещане за присъствие. Само обещание за смърт.
Майната му, помисли си тя. Ако смъртта идваше за нея, щеше да я посрещне с оголени зъби и разтворени оръжия.
След като болката се понижи до тъп пулс, тя се сбогува и напусна Легиона, за да прехвърли саксийните растения през реката. Поне не ѝ се налагаше да се спуска по хлъзгавите въжета на лозата. Разперила криле, тя лесно се понесе към земята, но беше направила само пет крачки, когато телефона ѝ започна да бръмчи от входящо обаждане.
Вдигна го и се вгледа в името, което се появи на екрана. Чудесно, точно от това не се нуждаеше.
– Татко.
– Елеонора, имам нужда от теб в дома на Бет и Харисън – каза с рязък тон Джефри Деверо. – Харисън е тежко ранен. Да му дам ли кръв?
Елена вече тичаше към кулата.
– Не, това е твърде опасно. – Ако Харисън беше толкова тежко ранен, че Джефри се обаждаше на Елена, той можеше да изпадне в кръвна мъгла и да изпие Джефри докрай. Бащата на Елена беше силен и в добра форма, но Харисън беше и по-млад, и вампир – във физическа битка той беше този, който щеше да властва. – Ще доведа лечител. – Посинелите ѝ бели дробове се бореха да поддържат темпото ѝ. – Бет и Маги…
– Ева е изпратила съобщение на Бет – прекъсна я Джефри. – И двете са в безопасност.
– Спри загубата на кръв, колкото можеш по-добре. Аз съм на път.
Като пъхна телефона в джоба си, Елена потегли с пълна сила. Всяка изминала секунда ѝ се струваше като цяла вечност.
След като стигна до етажа на лазарета, тя откри, че там присъства само Ларик. Никой не беше очаквал, че силно белязания и емоционално наранен млад лечител ще приеме поканата на Рафаел да посети кулата му, но осем месеца след първата им среща Ларик беше изненадал всички, като беше дошъл в Ню Йорк, за да посети Аодхан.
И някак си остана.
Никога не се спускаше на земята и държеше белязаното си лице закрито дори сред приятели. Изглежда обаче намираше очарование в това да седи на балконите на кулите и да наблюдава пъстрия живот на града, а в небето над Ню Йорк летеше. Бурната архангелска енергия, която го бе изгорила до кости, бе нанесла катастрофални щети на крилата му – но отдавна закъснял преглед бе установил, че е останала достатъчно голяма част от важната подструктура, за да даде надежда.
Оказа се, че в архивите на Кеир има проекти за чифт и чифт протези на крила, върху които е работил като млад, опитвайки се да намери нещо, което да помогне на приятелката му Джесами да полети. Нито един от тях не се оказал подходящ за вродената малформация на историка… Но един чифт, когато бил модифициран, удължил и поддържал унищожените крила на Ларик достатъчно, за да му върне небето.
Той не можеше да лети дълго, но можеше да лети.
И отдалеч крилата му изглеждаха като на всеки друг ангел.
– Ще успееш ли да стигнеш до дома на сестра ми? – Попита го Елена, като му каза разстоянието. – Ще имаш работа с един тежко ранен вампир. – Ларик се обучаваше при Кеир, като Нисия беше негов наставник, докато той беше в Ню Йорк.
Ръцете му течаха бързо на безмълвния език, който използваше почти през цялото време и който Елена беше научила, след като той дойде в Кулата. Повечето от другите висши служители вече го знаеха, а тези, които не го знаеха, се бяха учили заедно с Елена; Ларик нямаше да бъде изолиран тук, както на мястото, където бе прекарал повече от хиляда години.
„Аз имам това знание“ – казваше той. – „Полетът е възможен.“ – Кратка пауза, преди ръцете му да оформят друга дума. – „Свидетели?“
– Само баща ми и сестра ми ще те видят, а те знаят, че никога не трябва да говорят безсмъртните тайни. – Както и при Джесами, Ларик внимаваше никога да не бъде видян от смъртни; човечеството трябваше да вярва, че ангелския род е твърде могъщ, за да бъде наранен. Това поддържаше равновесието в света и пречеше на смъртните да се опитват да водят битки с безсмъртните, които никога не биха могли да спечелят.
Кимвайки, Ларик взе за миг комплекта си, след което двамата слязоха от най-близкия балкон. Днес Елена не виждаше блестящата, обляна в зимнина красота на своя град и почти не усещаше болката в лявото си крило.
Единственото, което чуваше, беше онзи тон в гласа на баща си.
Студен, контролиран, отсечен.
Харисън трябваше да бъде в критично състояние.
Назад към част 11 Напред към част 13
