Глава 12
Елена никога нямаше да хареса зет си – той беше слаб човек, достатъчно слаб, че да се превърне в направен вампир, докато Бет все още чакаше да чуе дали е приета. Оказа се, че по-малката сестра на Елена е несъвместима с токсина, който превръщаше смъртния в почти безсмъртен. Тя не можеше да бъде направена. Харисън щеше да трябва да гледа как съпругата му остарява и умира. Може би ще трябва да погребе и дъщеря си.
Но Бет го обичаше и това беше важното.
– Ето! – Тя посочи къщата на Ларик.
Кацнала на разчистената от снега пътека, Елена пусна ножа в дланта си, след което се втурна в къщата, а Ларик я последва… За да бъде посрещнат от сцена на ужас. Въздухът се изпълваше със задушаващ, бълбукащ звук, а на дивана Джефри беше стиснал с двете си ръце врата на Харисън. От раната бликаше кръв, а тъмночервената течност се стичаше по ръцете на баща ѝ. Макабрено мастило, което миришеше на желязо.
Червеното покриваше очилата с телени рамки на Джефри.
Още кръв размаза пространството от двете страни на устата на Харисън и на пръв поглед Елена си помисли, че устата му е изкривена в ритуална усмивка. Но не, Крисчън – нападателя беше разрязал страните на устата му.
Със същия първоначален поглед тя огледа и останалата част от стаята.
Върху мъгливосивия килим лежеше весело опакована кутия, а полусестрата на Елена, Ева, дребна валкирия, стоеше в нападателна поза, с огромни очи и новоиздадено дълго острие, протегнато с прецизността на ловец на гилдията.
Кални следи от обувки водеха от облегалката на дивана към кухнята.
Стъпките бяха дълги. Бягане. Който и да беше оставил тези отпечатъци, беше бягал.
– Ели. – Ева спусна ръката си, дъха ѝ беше неравномерен, но стойката ѝ беше твърда. – Мисля, че сме прекъснали крадеца. Страхувах се, че ще се върнат.
Елена не беше сигурна, че това има нещо общо с грабеж, не и когато виждаше портфейла на Харисън, който седеше точно там, където дори бягащ крадец би могъл да го грабне.
– Добре си се справила, Ев. – Пристъпвайки към кухненската врата, докато Ева продължаваше да стои на стража в хола, а Ларик работеше върху Харисън, той я побутна внимателно – ако нападателя беше вампир в изблик на жажда за кръв, не можеше да очаква от него да действа рационално.
Но кухнята се оказа празна.
Тя претърси цялото пространство сантиметър по сантиметър, за да се увери, че никой не се крие в някой шкаф или под острова в центъра.
Ключалката на задната врата беше счупена.
След като я подправи с парче канап от чекмеджето за боклук на Бет, а след това го подсили с вилица, огъната така, че да блокира механизма, Елена се върна във всекидневната и каза на Ева, че ще разчисти останалата част от къщата.
– Ще заключа входната врата по пътя си. Дръж под око входа откъм кухнята.
Ева кимна отривисто, докато Елена тръгваше. Тя се движеше бързо и за няколко минути успя да потвърди, че къщата е свободна от натрапници.
Върна се, за да открие Ларик, който подвикваше на Джефри да махне ръцете си. Кръвта започна да блика в момента, в който Джефри се подчини… Само че бавно.
Твърде бавно.
Харисън беше загубил по-голямата част от кръвта в тялото си. Като замени ръцете на Джефри със своите, Ларик започна да прави каквото и да е, което лечителите правеха, за да насърчат оздравяването на безсмъртните и полубезсмъртните тела. Веднъж Кеир ѝ беше казал, че усещането е като да подканяш пламък на вятъра или да събудиш ленив спящ човек.
Работата им беше да накарат тялото да се излекува само.
Това беше напълно различно от способността на Рафаел да лекува без никакво участие на собственото тяло на ранения.
Ръцете на Ларик бяха ледено-бели, изпъстрени с фини розови линии, които бързо се прошарваха с вискозно червено. Когато Елена го срещна за пръв път, линиите бяха много по-дебели и Ларик каза, че е невъзможно да бъдат прорязани.
Разбира се, както беше погребан в изолираната крепост на Лумия, така и не беше пробвал лазери.
Тялото му си оставаше силно увредено отвътре, но редовно се подлагаше на процедури за коригиране на най-лошите грапавини, така че да има по-добро движение и гъвкавост.
– Трябва да престанеш да се паникьосваш и да започнеш да се опитваш да пестиш енергията си – каза той на глас; гласа му беше смачкан чакъл, толкова груб, начупен и болезнен за ухото, че рядко го използваше.
Аодхан беше казал на Елена, че всъщност Ларик го боли да говори.
Премествайки се в полезрението на Харисън, Елена пое едната му ръка, за да може Ларик да продължи работата си, без да се налага да се занимава с отчаяните опити на зет си да прикрие раната си със собствените си ръце. Кървави и лепкави, пръстите на Харисън слабо стискаха нейните.
Тя го стисна в отговор. Каквито и да бяха недостатъците на Харисън, той не заслужаваше това. Бет и Маги не заслужаваха това.
– Ако искаш да оцелееш – каза му тя – трябва да запазиш спокойствие и да позволиш на Ларик да ти помогне. – Съпругът на Бет беше на по-малко от десет години във вампирски план. Той не би могъл да оцелее дори при частично обезглавяване. За щастие прекъсването на Ева и Джефри бе спряло острието да пресече гръбначния му стълб. Като добавим и бързото пристигане на лечител, той можеше да има шанс да се пребори.
Надяваше се да е така. Бет го обичаше и, за чест на Харисън, той се отнасяше и към Бет, и към дъщеря им Маги като към принцеси.
– Помисли за Бет. – Това беше единствената тема, която гарантирано привличаше вниманието му. – Знаеш каква е тя. Ако ѝ кажа, че кървиш, ще получи пристъп на паника. Но ако ѝ кажа, че лечителя е овладял нещата и ти се справяш без притеснения, тя ще се справи.
Това не беше съвсем вярно – най-малката от четирите дъщери на Маргарите притежаваше много повече дълбочина, отколкото повечето хора осъзнаваха. Дори Елена дълго време не беше разбирала това. Бет може и да предпочиташе да живее в балон от радост, но разбираше суровата реалност на живота. И когато това е имало значение, тя винаги е била до Елена.
Бет беше тази, която беше събрала вещите на Елена, след като Джефри ги беше изхвърлил в дъжда и снега.
Нямам никакво желание да настанявам под покрива си мерзост.
Думите на нейния толкова любящ баща към най-голямото му оцеляло дете. Елена можеше да прекара живота си, мразейки го заради тях, ако не беше разбрала, че баща ѝ е толкова прецакан, колкото някога е била и тя. Джефри Паркър Деверо беше гледал как майка му – ловец е пребита и обезглавена от вампири, после беше загубил две скъпи дъщери и жената, която обичаше отвъд живота, заради друг убиец, само за да открие, че едно от оцелелите му деца е причината чудовището да се появи пред вратата им. Ароматът на Елена, родена като ловец, е бил неустоимата примамка; Ари, Бел и Маргарите са били жертвите.
Да, Елена изпитваше известно съчувствие към баща си.
Прошката за отхвърлянето му обаче щеше да отнеме цял живот.
През всичките години, когато Елена бе вървяла сама, но заради приятелството си със Сара, Бет бе тази, която ѝ бе подала ръка и я бе държала свързана с разбитото им и съсипано семейство. Твърде много години по-малката ѝ сестра се беше изгубила в опитите си да угоди на Джефри, но независимо колко лоши бяха станали понякога отношенията между братята и сестрите им, Бет отказваше да прекъсне връзката или просто да я игнорира. Тя притежаваше тиха упоритост, която повечето хора никога не осъзнаваха.
Но споменаването на Бет не успокои Харисън. Клепачите му примигваха бързо, той се дърпаше още по-отчаяно за ръката ѝ.
Елена замръзна.
– Бет в опасност ли е? Маги?
Яко кимване.
Майната му. Тя се замисли за часа на деня, за това къде може да е отишла сестра ѝ.
– Взела ли е Бет Маги на гости на баба и дядо?
Още едно кимване.
Облекчението я разтърси. Жан-Батист беше много по-възрастен вампир от Харисън и безмилостен с това. Елена не знаеше кой е бил той, преди да оцелее след десетилетия на мъчения, но Жан-Батист, когото познаваше, не би се поколебал да екзекутира без съд и присъда всеки, който заплашва да навреди на своите.
Тя изрови телефона си и независимо от това изпрати чрез него предупреждение: Бет и Маги са в риск. Бъдете нащрек.
Жан-Батист потвърди съобщението ѝ с една-единствена дума: Разбрах.
– Те са в безопасност – каза Елена на Харисън. – Сега се съсредоточи върху това да запазиш спокойствие, за да може Ларик да ти помогне.
Харисън кимна с глава, колкото му беше възможно да кимне сега. Дишането му сякаш се беше подобрило, но маслинената му кожа беше смъртно бледа. Беше изгубил експоненциално количество кръв, преди Ларик да пристигне.
– Моята кръв ще промени ли нещо? – Попита тя лечителе – съпруга на архангел или не, тя беше бебе безсмъртен, което имаше трептене на див огън в кръвта си. Този див огън беше оръжие, способно да рани Леуан. Кой знаеше какво щеше да направи с Харисън? Но ако нямаше избор…
– Не искам да използвам кръвта ти, когато не мога да преценя въздействието, което би могла да окаже – каза лечителя с пречупения си глас.
– Мога да даря – каза Джефри, твърд, но решителен, докато се мръщеше на Ева.
Най-малката сестра на Елена затвори уста.
Ларик поклати глава.
– Разбиране – преведе Елена: – Нараняването на Харисън е извън подмладяващата способност на човешката кръв.
Знаеше, че самия Ларик не би могъл да дари, без да изгуби енергията, необходима му да помогне на Харисън – а и Ларик беше млад. Не по години, а по развитие. През стотиците години, прекарани в скритост от света, той е бил в своеобразен застой, а растежа му е бил забавен.
Мислейки бързо, тя отново извади телефона си и се обади на Дмитрий.
– Нуждаем се от силна кръв, за да спасим живота на един вампир – каза тя в мига, в който той отговори. – Зет ми. – Тя наизусти адреса, макар да беше сигурна, че Дмитрий вече го знае. Работата му беше да знае всичко, което можеше да повлияе на Рафаел.
– Имам човек наблизо – беше отговора, преди той да приключи разговора.
Само три минути по-късно, когато клепачите на Харисън бяха хванати в капан за птици, докато се бореше да ги вдигне и не успя, в стаята влезе друг ангел. Той беше нощта, крилата му бяха черни като мастило, а дрехите му – обсидианови. Сложната племенна татуировка, която покриваше едната половина на лицето му, само подсилваше впечатлението за опасност и мрак и за човек, който върви по свой собствен път.
Елена дори не знаеше, че шпионина на Рафаел е в града. Не беше необичайно обстоятелство при Джейсън. Той идваше и си отиваше като вятъра. Ето защо не предизвика у нея никаква изненада факта, че си бе пробил път през заключената врата, без да издаде нито едно предупреждение.
Приближавайки се до Харисън, той използва малко ножче, за да си пререже китката. Ароматът на кръв – мощна кръв – накара кътниците на Харисън отново да трепнат, но той беше твърде слаб, за да насочи главата си към източника на живителната течност. Джейсън притисна кървящата си китка към устата на Харисън, след като дръпна главата му достатъчно назад, за да може да капне кръвта директно в осакатената му уста.
Елена не можеше да каже дали на зет ѝ е останало достатъчно от гърлото, за да преглътне, и не виждаше признаци, че се опитва да всмуче кръвта. Джейсън трябваше да махне китката си и да я пререже отново няколко пъти, преди Ларик да каже:
– Стига вече.
В същото време пръстите на Харисън омекнаха върху ръката на Елена и тя падна тежко на дивана. От гърлото му не капеше кръв, макар че прорезната рана беше мокра и червена. Сякаш беше пресъхнал.
– Жив ли е още? – Тя не искаше да се налага да казва на Бет, че Харисън е мъртъв.
„Да. Поставих го в дълбок сън. В противен случай кръв, толкова силна като тази на Джейсън, можеше да предизвика припадък.“
– Ето. – Това беше Ева, която протягаше леко влажна кърпа към Джейсън и отлично се справяше със задачата да скрие страхопочитанието си от присъствието му. – Отидох в кухнята и взех тези. – Погледна към Елена, като даде и на нея кърпа, преди да сложи една на масичката за кафе за Ларик. – Бях внимателна, въпреки че ти я беше разчистила.
– Добро момиче – каза Елена, докато Джейсън наклони глава в мълчалива благодарност. Той избърса с кърпата китката си, за да премахне петната от кръв. Тя видя, че топлокафявата му кожа вече се е запечатала отново. Джейсън беше поне на седемстотин години; по-важното беше, че беше на седемстотин години и беше силен с това.
Преди да попадне в света на безсмъртните, Елена не беше разбрала, че силата и възрастта невинаги корелират помежду си. Част от разликата се дължеше на вродената сила – безсмъртна генетика, ако щете. Но част от тях бяха свързани с отдаденост и упоритост. Двата елемента – вродена сила и решителна воля – се съчетаваха в ангели като Джейсън и другите членове на Седемте на Рафаел.
– Благодаря – каза тя на един ангел, когото може би никога нямаше да опознае истински, защото той беше толкова сдържан и затворен.
– Няма нужда – беше тихия отговор. – Той е твоето семейство. – Прибирайки мръсната кърпа в джоба, вместо да я върне, вероятно автоматична реакция на човек, свикнал да бъде шпионин и да не оставя следи след себе си, Джейсън задържа погледа на Елена с горчивия шоколад на своя собствен. – Ще продължа по пътя си. Трябва да поговоря със сир, после ще се отправя към дома. Махия не можа да дойде с мен на това последно пътуване.
И тя му липсваше, помисли си Елена, щастлива за този тъмен ангел, че е намерил любовница, на която наистина да покаже всичко от себе си.
– Ще се видим и с двамата, когато следващия път си в града.
Вратата се затвори зад Джейсън секунди по-късно.
Когато отново погледна към баща си, видя, че Джефри вече е приключил с почистването на ръцете си и сега полираше стъклото на очилата си с помощта на кърпичка, която сигурно беше извадил от джоба си.
Тя постави използваната кърпа на масичката за кафе, след което улови погледа на Джефри, като наклони глава. Той, Елена и Ева се преместиха по-близо до входната врата, като оставиха Ларик да работи на спокойствие. Вероятно на този етап не можеше да направи много повече. Вампирите бяха кръвожадни създания, а кръвта на Джейсън беше най-голямата първа помощ, която можеше да се предложи.
– Разкажи ми как се случи това – обърна се тя към мъжа, който някога беше пускал балони с нея в един слънчев заден двор. Същият мъж, който я беше изхвърлил от семейния дом, когато беше само на осемнайсет.
Дълго време тя вярваше, че той я мрази, защото тя беше причината чудовището да се появи на вратата им. Бяха ѝ нужни повече от десет години, за да разбере, че в нейния изтънчен, интелигентен баща живееше едновременно един вечно сломен мъж, който обичаше децата си твърде много… И едно изплашено четиригодишно момче.
– Знаеш ли какво е да гледаш как на една жена ѝ откъсват главата? Кръвта бликва гореща и тъмна и попада в устата ти, в очите ти, в носа ти, докато стане единственото нещо, което можеш да видиш, единственото, което можеш да усетиш!
Джефри Паркър Деверо беше изгубил твърде много любими хора. Никога повече нямаше да бъде цял, никога повече нямаше да бъде нейния игрив татко.
Назад към част 12 Напред към част 14
