Глава 13
Първа заговори Ева.
– Исках да занеса подаръка си за рождения ден на Бет – каза тя, а ръката ѝ беше стисната до костнобяло стеснение около дръжката на дългото острие. – Утре заминавам за две седмици за онова обучение на гилдията извън града. Няма да бъда тук за нейния истински рожден ден.
Елена прекъсна контакта със сивите очи на Джефри – очите, които той беше завещал и на нея, и на Ева.
– Да, помня. – Двуседмичният лагер щеше да научи сестра ѝ на тактики, които тя не можеше да научи в града.
Той щеше да бъде и време на приятелство и свобода.
Тя наполовина очакваше Джефри да коментира плановете на Ева – баща им едва се справяше с това, че има един ловец за дъщеря, а след няколко години щеше да има две. Но той каза само:
– Имам ключ от този дом. – Измъкна ключа от десния джоб на панталона си, после го пъхна обратно. – Когато Евелин не получи отговор на почукването си, реших, че трябва да оставим подаръка вътре. По този начин, дори да не успеем да открием Бет, тя ще има подарък и картичка.
Това звучеше като баща ѝ: Решително и хладнокръвно рационално. Винаги е бил такъв, освен когато ставаше въпрос за пеперудената жена, която беше първата му съпруга – и четирите дъщери, които му беше дала.
Само Елена наистина си спомняше за Маргарите на Джефри. Бет беше толкова млада, когато погребаха Бел и Ари. Това, което не знаеха, докато не стана твърде късно, беше, че погребват и Маргарите. Пеперудата на Джефри и любимата майка на Елена, прекрасната, меко говореща жена, която целуваше пухкавите бузки на Бет, докато тя се кикотеше и хихикаше, никога не се беше върнала от ада на толкова ужасяващата загуба на двете си бебета.
– Чух как задната врата се затръшна, когато влязохме, сякаш някой си беше тръгнал набързо – добави Ева, а гласа ѝ се смеси с този на слънчевото детство, което беше продължило само няколко кратки години. – Извадих ножа си, преди да влезем в хола.
– Явно – каза Джефри, гласа му беше толкова спокоен, сякаш говореха за бизнес сделка – че сме прекъснали натрапник в момент на насилствено нападение над Харисън.
Елена погледна към Ларик, който обвиваше с бинтове гърлото на зет ѝ.
– Почти съм сигурна, че щеше да е мъртъв, ако не бяхте пристигнали, когато пристигнахте. – Малко по-дълбоко върху разреза и кръвта на Джейсън щеше да дойде твърде късно.
– Бет не може да влезе в това. – Джефри задържа очите ѝ.
– Не. – Бет не беше вкъщи в деня, в който Слейтър Паталис превърна семейната им къща в кланица. Нито пък беше видяла тялото на майка им, което се люлееше от тавана – болезнена сянка, която живееше завинаги на стената на съзнанието на Елена. Елена беше успяла да хване Бет и да я изведе от къщата, преди сестричката ѝ да влезе достатъчно далеч, за да види края на разбитото им семейство.
Бет изпитваше ужасна мъка, че е загубила майка си и двете си сестри, но никакъв ужас не бе обагрил спомените ѝ за тях. Елена искаше това да остане така. Беше достатъчно, че Елена носеше кръвта, смъртта и кошмарите. Достатъчно беше Джефри да носи същото. Това беше тъмната им връзка, порочността и болката, които свързваха двамата и които вероятно винаги щяха да ги разделят.
– Всичко е наред, Ели. – Голямата ръка на Джефри я погали по косата, докато стояха в моргата до телата на Ариел и Мирабел, а в гласа му се долавяха сълзи. – Там, където са сега, няма повече болка.
Споменът я сломи с проблясъка си за това кой е бил Джефри някога. Баща, който се бе борил, за да ѝ даде необходимата закрила – да ѝ покаже, че Слейтър Паталис не е превърнал сестрите ѝ в чудовища като него. Джефри я беше държал за ръка и я беше пазил в безопасност, висока, силна крепост срещу мрака.
– Трябва да отидем при прабабата и прадядото на Маги – каза той сега. – Да съобщим новината, преди Бет да я е чула по друг начин.
Прабабата и дядото на Маги.
Никога не са били мои свекър и свекърва.
Никога, ама никога родителите на Маргарите.
Елена се зачуди дали изобщо е говорил с Майда и Жан-Батист Етиен. Бяха в града от две години и половина, но Джефри умееше много добре да тегли черта в пясъка и да се придържа към нея.
„Чук.Чук.“
Ева се стресна от тихото почукване на входната врата.
Сложила едната си ръка на рамото на сестра си и съзнавайки, че очите на баща им стават свръхчувствителни, Елена отвори вратата, след като погледна през шпионката.
– Вампири от кулата – каза тя на Ева и Джефри, преди да я отвори.
По-възрастният от двамата, чиято черна коса беше плътно навита до черепа, а тъмната му като нощ кожа контрастираше със снежния фон, на който стоеше, каза:
– Изпрати ни Дмитрий – с глас, който притежаваше официалната интонация на много от старите вампири.
Успокоена, че може да отиде при Бет, без да остави Ларик без защита, Елена посочи към всекидневната.
– Помогнете на Ларик да прехвърли Харисън, където трябва да отиде.
– Докарахме микробус. – Другият член на екипа, по-нисък и луничав, с прошарена бледокафява коса, съчетана с широк среднозападен акцент, дръпна палец през рамо. – Достатъчно голям за крила. Дмитрий предположи, че лечителя ще иска да придружи пациента си до лазарета.
Освен това, осъзна Елена, това щеше да извини Ларик от необходимостта да лети отново.
От време на време Дмитрий се държеше като човек и тя почти го харесваше. Тогава той играеше с нея своите игри на аромати, улавяше я в капана на съблазняването, шампанско и декадентски шоколад и тя си спомняше защо двамата никога не си сплитат косите, докато пеят лагерни песни около огъня.
След като поговори с Ларик, за да се увери, че е доволен, че наблюдава прехвърлянето, Елена кимна на Джефри и Ева.
– Хайде да отидем да видим Бет.
Джефри отново сложи очилата си.
– Не трябва ли да се обадим на властите?
– Кулата ще се справи с това. Тя разполага с екипи от криминалисти, които ще дойдат и ще претърсят за следи. Като се има предвид, че Харисън е мой зет, трябва да третираме това като престъпление на безсмъртни, докато не получим доказателства за обратното.
Нямаше корав отговор от страна на Джефри за това как е изложила Харисън на опасност.
Тримата излязоха от къщата в мълчание. Едва тогава тя забеляза лъскавия черен седан, който седеше на бордюра пред също толкова тъмния микробус с непрозрачни стъкла, принадлежащ на екипа на „Кулата“.
– Искаш ли да караш? – Попита тя баща си.
– Не, достатъчно близо е, за да вървим пеша. Дай ми да си взема палтото. – Погледна към Ева, погледа му проникна зад лещите на очилата му. – Ще взема и твоето, Евелин.
Елена постави нежна ръка върху горната част на гърба на сестра си, щом Джефри се отдалечи от ушите ѝ. Ева беше много по-ниска от нея.
– Сложи дългият нож в ножницата, Еви. – Тя не можеше да се разхожда из града, размахвайки оръжието.
Бузите ѝ се оцветиха и Ева прошепна:
– Няма да кажеш на лидера на екипа ми, нали?
– Тайната ти е на сигурно място при мен. – Тя гледаше да се увери, че ръката на сестра ѝ е стабилна, докато тя прибираше острието в калъфа, който носеше отстрани на кожените си панталони. Тези панталони не бяха афект, а необходимост за новите ловци. Зашити със защитен вътрешен слой, те бяха по-трудни за пробиване.
Веднъж Елена едва не се бе пробола в ръката, докато прибираше собственото си острие. Ранзъм ѝ се беше изсмял – след което бързо проби дупка в панталоните си. Имаше причина на ловците бебета да се издават оръжия със само петдесет процента острота.
Острието ѝ бе безопасно прибрано, а Ева взе якето, което Джефри ѝ бе донесъл. То беше пухкаво, тъмнозелено на цвят и с изкуствена кафява кожа около качулката, която подхождаше на лицето на Ева с мекия слой бебешка мазнина, която вече се беше усъвършенствала до острота на възрастен човек заради възрастта и усиления тренировъчен режим в Академията на гилдията.
Палтото на Джефри не можеше да бъде по-различно; скроено в черно, то стигаше до половината на прасците му.
Той протегна нещо към Елена.
Изненадана, тя го взе, разгърна мекия сив плат и разбра, че ѝ е подал шал. Разбра, че е негов, щом го сложи на врата си. Ароматът на неговия афтършейв се носеше в изтъканите нишки, носейки със себе си хиляди детски спомени.
За това как я притискаше към гърдите си, когато се уморяваше да ходи.
Как се смееше лудо с него, докато играеха на игра.
За това как го гледаше как танцува с Бел и Маргарите във всекидневната, докато Ари правеше снимки с новия си фотоапарат, а Бет играеше с куклите си.
За това, че в кухнята Джефри и Маргарите се целунаха и сърцето ѝ се сви толкова силно от щастие.
Счупени парчета от огледало с назъбени ръбове, спомени за един завинаги унищожен живот.
Част от нея искаше да скъса шала, да откъсне този резонанс на вчерашния ден, но не отхвърли предложението. При нея и Джефри това беше опънато въже, крехко равновесие, което можеше да се наруши с една-единствена дума.
Започнаха да изминават петте пресечки до дома на Майда и Жан-Батист.
Три минути по-късно Ева каза:
– Ели, псст.
Проследявайки погледа на сестра си, Елена видя, че Ева посочва мястото, където лявото крило на Елена се влачеше по снега. Студ изпълни кръвта на Елена и той нямаше нищо общо със зимното бяло, което покриваше света и караше дъха ѝ да създава малки, ледени облачета, докато напускаше устата ѝ.
Тя не усещаше отпуснатостта в мускулите на крилото си.
Нито пък усещаше влажния студ на снега.
– Благодаря. – Намигвайки заговорнически, тя вдигна и двете крила до правилната позиция… Като същевременно скришом следеше това, което беше паднало.
Мускулите реагираха на командите ѝ, но тя не ги усещаше. И въпреки че дясното ѝ крило изглеждаше добре, то не беше. Може и да не беше отслабнало достатъчно, за да се влачи, но имаше твърде много хлабина в него.
Камъни в корема ѝ, твърди черни тежести, които я мачкаха и стържеха.
Но Бет беше на първо място; с това щеше да се справи по-късно.
Беше необходим строг и съзнателен контрол, за да не позволи на крилата ѝ да се влачат, докато изминаваха останалата част от краткото разстояние. Баба ѝ и дядо ѝ бяха избрали къщата си, защото беше близо до Бет и Маги.
Обичаха Елена и Бет за това, че са „деца на тяхното дете“, но именно Маргарите „Маги“ Арибел Деверо-Линг беше тази, която напълно беше откраднала сърцата им. Пухкавото, красиво бебе на Бет се беше превърнало в енергично и мило момиченце, което се смееше толкова често, колкото и не.
Грижовна, защитена и обичана, Маги щеше да има далеч по-различен живот от този на Елена или Бет. Вероятно щеше да свърши малко разглезена, но далеч по-добре така, отколкото с дълбоката до кости скръб, която бе накарала възрастната Бет да се разплаче в ръцете на Елена.
Бет, бебето на първоначалното им семейство, беше искала Маргарите, когато сама забременя, искаше да се научи как да бъде майка от своята. Но Маргарите ги беше напуснала отдавна, толкова разбита отвътре, че беше забравила, че именно една от оцелелите ѝ дъщери може да намери тялото ѝ.
– Мамо?
Една обувка на висок ток лежи на плочките.
Изблик на надежда, че Маргарите се подобрява.
Леко люлееща се сянка.
Тогава облечената в ръкавица ръка на Ева се промуши през дясната ръка на Елена, изтръгвайки я от миналото, което беше твърде изпълнено с болка, за да я понесе. Още едно бебе в семейството. Най-малката от шестте дъщери, които Джефри беше довел. Държеше се за по-голямата си сестра, въпреки че вече беше на петнайсет и твърде изтънчена, за да се държи като дете.
Елена сви пръсти около пръстите на Ева.
– Харисън ще се оправи ли? – Попита тържествено сестра ѝ.
Колкото практична, толкова и безгрижна беше Маги, Ева понякога напомняше на Елена за Ари. Втората по големина дъщеря на Джефри също беше прагматична и солидна, точка на спокойствие в лудостта – и най-много приличаше на баща им. Елена си спомняше как двете понякога бягаха от хаоса заедно, съответно с въдица и фотоапарат в ръка.
Днес Джефри вървеше мълчаливо от другата страна на Ева, но Елена можеше да каже, че я слуша.
– Сега Харисън има кръвта на Джейсън в организма си – каза тя след кашлица, за да прочисти гърлото си – спомените я преследваха днес. – Това му дава много по-голям шанс да оцелее.
Ева се поколеба.
– Заради теб съм срещала много ангели, но от него всички косъмчета по ръцете ми настръхнаха – сякаш носи буря със себе си.
Прагматична и проницателна, такава беше Ева.
– Джейсън е един от Седемте на Рафаел. – И ангел, който можеше да създава черни мълнии, които разбиваха небето, силата му беше тъмна буря.
Крилото ѝ отново се спусна.
Назад към част 13 Напред към част 15
