Глава 14
Уловила движението с ъгълчето на окото си, тя успя да го вдигне, преди сестра ѝ или баща ѝ да забележат.
– Какво да кажем на Бет? – Тонът на Джефри не съдържаше изтръгваща емоция, но това беше характерно за баща ѝ – той не беше плакал, когато откриха Маргарите, и беше стоял с каменно лице на погребението ѝ. Два дни по-късно Елена се събуди от кошмар и тръгна по коридора, за да види Джефри, който се гърчеше на пода в кабинета си и ридаеше. Празна бутилка от уиски лежеше настрани до него.
Елена беше влязла, въпреки че двамата вече бяха съкрушени, беше го прегърнала и бяха плакали заедно.
Това беше тяхната ужасна история. Болка и любов, преплетени в еднаква степен.
– Казваме ѝ истината – каза тя, докато по гърба на ръката ѝ преминаваше бодливо усещане – но водим с това, че Харисън е жив и е в отлични ръце. Тя трябва да знае какво се случва, за да вземе предпазни мерки, за да защити себе си и Маги.
– Все пак не мисля, че трябва да ѝ казваме за цялата кръв в хола – предложи Ева. – Татко…
– Аз ще организирам почистването – каза Джефри. – Междувременно и за нейната безопасност и тази на Маги, тя трябва да остане или при мен и Гуендълин, или при прабабата и дядото на Маги.
– Жан-Батист е обучен боец – каза Елена. – Вероятно ще е по-добре, ако останат с него и Майда, докато разберем какво става. Майда също така може да се грижи за Маги, когато Бет посещава Харисън в Кулата.
Джефри не изтъкна, че има възможност да наеме денонощни телохранители, както и че Гуендълин не работи извън дома и също може да гледа Маги. Той знаеше също толкова добре, колкото и тя, че Бет се е свързала много по-дълбоко с родителите на майка си, отколкото с втората съпруга на Джефри.
Между Гуендълин и Бет нямаше вражда, но Бет виждаше майка си в лицето на Майда. Видя същите фини кости и дребен ръст, същата тъмнозлатиста кожа, косата, която можеше да бъде на Маргарите под водопад от слънчеви лъчи. И в пронизващата любов на Майда и Жан-Батист един към друг, любов, оцеляла след десетилетия на мъчения и изолация, тя видя ехото на Маргарите и Джефри.
Точно това бяха причините, поради които Джефри не можеше да издържи да погледне Майда и Жан-Батист. Най-вече Майда. Елена знаеше, че баба ѝ и дядо ѝ са протягали ръка на Джефри много пъти. Доколкото ѝ беше известно, той беше отхвърлял всеки път, учтиво, но твърдо.
Чудеше се какво ще направи днес, но това, че идваше с нея, беше добър знак. Бет може и да се беше привързала към баба си и дядо си, но все още си беше момиче на татко. Присъствието на Джефри щеше да ѝ помогне да преживее шока.
Две малки момчета, които играеха в снега отпред, гледаха Елена с огромни очи, а внушителните им снежни топки бяха забравени в ръцете им.
– Уау – каза едното от тях, когато тя мина покрай тях. – Тези са истински?
Възползвайки се от възможността да се увери, че всичко е в ред, Елена разпери криле – и чу зад тях възторженото говорене на момчетата, които изтичаха да кажат на родителите си, че са забелязали ангел да се разхожда из квартала. Горките деца вероятно нямаше да повярват, освен ако някой друг не направи снимка и не я качи в интернет.
Тя затвори крилата си, като използва извинението, че избягва счупена ограда, за да погледне назад и да провери дали всичко е на мястото си. Нямаше провлачване. Никакви очевидни признаци на слабост. Оставаше неспособна да усети мускулите на крилата си.
Стомахът ѝ се свиваше.
По дяволите.
На Елена не можеше да не ѝ се яде, но тя извади две енергийни блокчета и методично ги доизяде едно по едно. Ева не ѝ обърна особено внимание, лицето ѝ беше поставено в решителна бръчка, а очите ѝ гледаха право напред, но Джефри каза:
– Все още си в преход?
Никой никога не би нарекъл баща ѝ по друг начин освен остро интелигентен.
– Дълъг процес. – Който изглеждаше, че върви назад.
Блокчетата бяха изядени, тя прибра опаковките в джоба си, след което нежно разтри върховете на пръстите си по тревожните линии на веждите на Ев.
– Тя няма да ни повярва, ако изглеждаш толкова мрачна.
Като си пое дъх, Ева се наведе малко към Елена.
А Джефри прокара ръка по гарвановочерната коса на най-малката си дъщеря.
Тогава тя беше там, красивата градска къща, която бабата и дядото на Елена бяха направили своя, заедно с ниско разположен черен спортен автомобил на пътя. Жан-Батист бе приел технологиите като пословичната патица водата – не само бързо се бе научил да използва телефоните, но и обичаше да шофира. Особено обичаше да шофира бързата кола, която му бяха възложили от Кулата, след като Дмитрий го беше хванал да се възхищава на червеното Ферари, което беше гордостта и радостта на Дмитрий.
Отначало Жан-Батист беше получил тази любезност, защото беше дядо на Елена. Не че Елена не можеше сама да му купи колата, както можеше да купи на баба си и дядо си този дом – лова, който бе сложил край на смъртното ѝ съществуване, я бе оставил и богата жена, а после бе попаднала в бизнеса с кафенета за кръв.
Парите не бяха проблем.
Но Кулата бе настояла да осигури издръжката на двойката – а тя бе осъзнала, че Майда и Жан-Батист по-скоро ще приемат помощта от своя архангел, отколкото от детето си. Особено като се има предвид, че Жан-Батист, опитен и ценен заради уменията си, сега беше командир, отговарящ за пехотна част.
Дори Жан-Батист да беше решил да се откаже от подобна служба, двамата с Майда щяха да бъдат третирани със същата любезност.
– Те са твои баба и дядо – беше казал Рафаел, докато двамата с Елена лежаха преплетени в леглото една нощ – а значи са и мои. – Направи пауза, преди да добави: – Не изпитвам и желание да ги убия, както често правя с баща ти.
Вратата, която Жан-Батист беше боядисал в яркорозово по молба на Майда, се отвори, преди тя да стигне до нея. Както и в дома на Бет, тази врата беше достатъчно широка, за да позволи на Елена да влезе. И Бет беше тази, чието усмихнато лице изпълваше вратата. Жан-Батист сигурно ги беше забелязал да идват и не беше спрял Бет. От радост за нея, той също не я беше разтревожил с предупреждение за мъглява опасност. Добре.
Преди Бет да успее да каже каквото и да било, едно по-дребно тяло се изви откъм страната ѝ и се заизкачва по пътеката.
– Леля Ели! Дядо! Леля Ева!
Елена се наведе, взе тялото на Маги в ръцете си и го притисна до себе си. Племенницата ѝ беше облечена в розови дънки с розови ботуши за сняг и бяло кожено яке, което беше разкопчано върху бял топ с блестящ дизайн. Главата ѝ беше гола, дългите до раменете кичури от копринената ѝ черна коса бяха разрошени, но тя несъмнено щеше да си сложи розовата искряща шапка, когато отново се впуснеше в снега.
Очите ѝ бяха сладкокафяви, Извити нагоре в краищата, а светлата ѝ кожа с маслинов оттенък притежаваше четка злато. В скулите, скрити под мекотата на малко момиченце, Елена виждаше обещание за драматична красота. Най-вече в мъничкото тяло на Маги тя видя безброй нишки от тяхното семейство – нишки от Мароко, Франция, Ню Йорк, от историята на другите ѝ прабаби и прадядовци в Хонконг и Индия.
Но усмивката на Маги беше отражение на хубавата жена с ягодово руса коса, която стоеше на вратата, облечена в тесни сини дънки и пухкав зелен пуловер със сребърни нишки.
Лицето на Бет грейна, щом ги видя тримата, но усмивката ѝ започна да избледнява по краищата почти преди Маги да приключи с ровенето в горния джоб на якето на Елена за лакомство. Тъй като Маги знаеше, че леля ѝ често има малък сладкиш за нея, Бет знаеше, че Елена и Джефри не излизат на другарски разходки в снега. Очите ѝ се стрелнаха на зигзаг между тях, за да се спрат най-накрая на Елена.
– Ели? – Разтърсващ въпрос.
Маги целуна Елена по бузата, въпреки че единственото, което беше намерила днес, бяха няколко смачкани опаковки от енергийни барчета. Фолиевата подложка на опаковките улови усилената от снега слънчева светлина, когато Елена подаде племенницата си на Джефри. След това прегърна Бет и повлече сестра си със себе си, докато влизаше в дома на баба им и дядо им.
Майда и Жан-Батист седяха пред огъня, а пред тях бяха разстлани питки, направени от цветната глина, която децата използваха, за да оформят мечтите си. Наблизо имаше пластмасов сервиз за чай. Сърцераздирателно млади на външен вид, Майда и Жан-Батист можеха да бъдат двама двайсетгодишни, които можеха да имат собствено три- или четиригодишно дете, но Майда беше на повече от осемдесет години и през по-голямата част от това време беше затворена в ада. Жан-Батист, мускулест и златисто рус, с квадратна челюст и сребристосини очи, беше по-възрастен от съпругата си със сто четиридесет и пет години.
Лицето на Майда беше тържествено, когато погледна Елена. Очите ѝ, призрачно ясен тюркоаз, идентичен с този на Бет, говореха на Елена, без да казват нито дума. Жан-Батист беше казал на съпругата си за предупреждението за заплаха.
Елена кимна леко, едва забележимо.
Майда се изправи с грациозно движение и протегна ръка.
– Маги, азис. Искаш ли да ми помогнеш да заледя бисквитите, които направихме?
През годините, откакто бе открила баба си и дядо си, Елена бе свикнала да чува ласкавата дума от устните на Майда, същата, която Маргарите някога бе използвала с Елена и Бет, Ари и Бел. Но тя по-скоро усети, отколкото видя, че Джефри се вцепени, когато отсреща Жан-Батист се изправи на крака.
Никой от тях не проговори, докато Маги не се озова в кухнята, на сигурно място зад затворената врата. Тогава, съзнавайки, че Бет трябва да си въобразява всякакви ужасни неща, Елена притисна лицето на сестра си в ръцете си.
– Харисън е жив.
Зениците на Бет се разшириха.
Елена не ѝ даде възможност да се паникьоса.
– Беше ранен, но баща ни и Ева го намериха навреме – каза тя с глас, толкова спокоен, колкото беше гласа на Джефри в дома на Бет. – Вече е в Кулата под грижите на екип от опитни лечители.
Бет вдигна ръцете си, за да ги притисне върху китките на Елена.
– Колко тежко е ранен?
Елена не лъжеше сестра си. Някога беше лъгала, смекчавайки ръбовете на реалността, защото си мислеше, че Бет не може да приеме суровата истина, но сега знаеше по-добре. Макар че Бет живееше в свят на блясъци и розови палта и на малко момиченце, което беше нейната звездна светлина, в нея оставаше Бет, която разбираше смъртта и загубата и това, че трябва да стоиш на гробищата, докато хората, които обичаш, са положени в студената земя.
На Елена ѝ се искаше да не го прави, но живота беше откраднал този избор от тях.
– Лошо – каза Елена. – Но един от Седемте на Рафаел дари кръв, за да му помогне да се излекува. Знаеш, че кръвта е силна, Бети.
Треперещите устни на сестра ѝ се стегнаха.
– О. Това е добре. – Тя си пое треперещ дъх. – Ангелите и вампирите на Рафаел са страшни и издръжливи. – Тя се обърна към Джефри и, за изненада на Елена, баща им протегна ръка.
Бет падна на гърдите му, позволи му да я обгърне с ръце.
– Харисън получи най-добрата възможна помощ в точния момент. Ако няма непредвидени усложнения, той ще се справи – каза той на Бет с престорена практичност. – Къщата ти обаче е пълна бъркотия – засега трябва да останеш при баба си и дядо си. Ние ще се погрижим ти и Маги да имате всичко, от което се нуждаете в къщата.
– Трябва да го видя.
Елена беше очаквала точно това.
– Аз ще го организирам. – Като нейна сестра Бет винаги беше добре дошла в Кулата, но Бет се плашеше от вампирите и ангелите, които я наричаха свой дом.
– Ние ще се погрижим за Маги, докато ти си със съпруга си. – Жан-Батист докосна ръката си до рамото на Бет, след като тя излезе от прегръдката на Джефри.
Още един дълбок дъх.
– Как беше ранен?
– Някой го е нападнал – каза Елена, защото Бет не можеше да се защити в неведение. – Харисън се страхуваше, че ти и Маги също може да сте мишени – ще имате охрана, докато разберем какво става. – Тя щеше да поговори с Дмитрий, да потърси помощ от Жан-Батист.
Бет не оспори заповедта, зениците ѝ бяха изключително разширени. Но дори след като шока премина, Елена не се съмняваше, че Бет ще се съгласи с охраната – сестра ѝ беше сговорчива и нежна и щеше да направи всичко, за да опази Маги.
Сега тя отново хвана ръката на Елена, като се държеше така, както се държеше като объркано малко момиченце.
– Ще мога да мисля правилно, след като го видя.
– Искаш ли да се сбогуваш с малката Маргарите, за да не се тревожи? – Попита Жан-Батист и Елена усети как баща ѝ невъзможно се сковава. Всички знаеха пълното име на Маги, но нито Джефри, нито Елена някога го използваха. Беше твърде трудно.
Бет изправи рамене.
– Да. – На лицето ѝ се появи решителна усмивка. – Няма да се стресирам пред бебето си.
Очите на Жан-Батист се присвиха, след като Бет си тръгна, а ръцете му бяха на хълбоците.
– Разполагаш ли с подробности за нападението над Харисън?
– Нападателят се е опитал да го обезглави. – Елена се постара да запази тихия си глас. – Харисън не можеше да говори, но отчаяно се опитваше да ме предупреди, че Бет и Маги са в опасност.
– Никой няма да ни отнеме още едно дете – каза мрачно Жан-Батист. – Обещавам ти това. – След това се обърна към Ева и въпреки че тя не беше негова кръвна роднина, се наведе, за да я целуне по челото. – А ти как си, Евелин? Толкова свиреп поглед имаш на лицето си.
– Беше ужасно. – Ева го прегърна, на свой ред беше топло прегърната. – Но аз стоях на стража с дългото си острие, докато татко се опитваше да помогне на Харисън.
Срещайки погледа на Джефри, след като Ева разчупи прегръдката, Жан-Батист протегна ръка.
– Хубаво е да се срещна с човека, който обичаше детето ми и беше обичан от него.
Може би защото това беше Жан-Батист, който не напомняше толкова ужасно на Джефри за Маргарите, той подаде предложената ръка.
– Ако позволите, извинете ме – каза той след това. – Трябва да организирам екип за почистване на дома на Бет.
– Ще си открадна една бисквитка – каза Ева, след като Джефри излезе навън, за да се обади.
Останал сам с Елена, Жан-Батист въздъхна.
– Майда толкова много иска да познава мъжа, който беше съпруг на детето ни и който прекара толкова години с нея, но баща ти е… Труден.
Много дипломатична дума.
– Тя твърде много му напомня за мама. – Баба ѝ и дядо ѝ не можеха да имат представа за смайващия отзвук на приликата – снимките не улавяха духа на майка ѝ, нито вродената ѝ нежност. Майда притежаваше същата нежност, макар че духа ѝ беше по-див от този на Маргарите.
– Баща ми обичаше мама повече, отколкото е обичал когото и да било през целия си живот. Той се пречупи отвътре, след като я загуби.
– Разбирам те, дете на моето дете. – Тонът на дядо ѝ беше мрачен. – Но ние ще продължим да се опитваме. Ти и Бет сте живи частици от нашата Маргарите, но Джефри има спомени, които вие не можете да познаете.
Елена кимна, но очите ѝ заплашваха да изгорят.
Бет се върна от кухнята няколко секунди по-късно. Беше взела палтото си със себе си, вече се беше загърнала в тъмнолилавото нещо.
– Маги е повече от щастлива да остане тук, докато аз изляза за малко. – Тя извади комплект ключове. – Колата ми е паркирана на улицата.
Джефри конфискува ключовете на Бет в момента, в който излязоха навън.
– Аз ще те закарам.
Бет се съгласи, тъй като беше Бет.
Елена също не наложи вето на уговорката; колата на Джефри беше бронирана, а разстоянието до Кулата – кратко. За да е сигурна обаче, тя се обади на Дмитрий, за да може той да предупреди ангелите във въздуха да следят автомобила. След това махна на Джефри, Бет и Ева… И се опита да не трепне, когато от снега се появиха две огромни бели сови, които прелетяха на сантиметри от нея от двете ѝ страни. Косата ѝ се вдигна от вятъра, предизвикан от крилата им, а самото крайче на едно перо се допря до бузата ѝ.
Но когато се обърна, за да проследи полета им, совите вече ги нямаше.
Призраци.
Собствените ѝ криле се спуснаха и се повлякоха по студения камък на пътеката.
Назад към част 14 Напред към част 16
